НАЧАЛО
Категория:
Беседи от Учителя
Изгревът на Бялото Братство
Писма от Учителя
Текстове и документи
Последователи на Учителя
Михаил Иванов - Омраам
Списания и вестници
Хронология на Братството
--- ТЪРСЕНЕ В РАЗЛИЧНИТЕ КЛАСОВЕ --
- Неделни беседи
- Съборни беседи
- Общ Окултен клас
- Младежки окултен клас
- Извънредни беседи
- Клас на Добродетелите
- Младежки събори
- Рилски беседи
- Утрини Слова
- Беседи пред сестрите
- Беседи пред ръководителите
- Последното Слово
---
Емануел Сведенборг
 
с която и да е дума 
 
търси в изречение 
 
с точна фраза 
 
търси в текст 
 
в заглавия на текстове 
ПОСЛЕДОВАТЕЛИ НА УЧИТЕЛЯ
Сваляне на информацията от
страница
1
Намерени
текста в
категории:
Беседи от Учителя:
Изгревът на Бялото Братство:
Писма от Учителя:
Текстове и документи:
Последователи на Учителя:
Михаил Иванов - Омраам:
Списания и вестници:
Хронология на Братството:
Рудолф Щайнер:
Емануел Сведенборг:
На страница
1
:
91
резултата в
58
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
7_06 ) Развитие на добродетелите
 
- Боян Боев (1883 – 1963)
Това прилича на думи, написани на морския
бряг
, които вълните заличават.
При тези събития да не изгубва спокойствие, Любов, Мир, Радост, Вяра; това е една от задачите, които той трябва да разреши правилно. Престани да се тревожиш, че са ти взели гевречето. Ако ти вземат едно, ще ти върнат пет; ако ти вземат осем, ще ти дадат шестнадесет. Едно нищо и никакво нещо – само за пет пари, а ти причинява мъчение. Внимавайте, защото докато сме ту в радост, ту в скръб, ние занемаряваме Божественото и не можем да получим онова, което трябва.
Това прилича на думи, написани на морския
бряг
, които вълните заличават.
На пътя ти е легнал някой камък; няма как да не се спънеш, ако се блъснеш в него, но ако го заобиколиш, няма нищо, вървиш си напред без сблъсъци. За посветените Животът е светъл, а за непосветените – тъмен. Непосветеният казва, че му е дотегнал вече животът, а посветеният казва, че се радва на Живота. Едно важно качество на ученика е Безстрашието. Да имаме смелост, решителност, Безстрашие.
към текста >>
2.
Изгрев, 20.IХ.1960 г.
 
- Боян Боев (1883 – 1963)
Още има ледени късове тук-там по неговата повърхност и снежни преспи на единия му
бряг
.
Посещаваме третото езеро Валдер-Деру, край чиито брегове толкова пъти сме играли паневритмия с Учителя. Посещаваме и близкото езеро Близнака - четвърто по ред. Тук човек като че ли се пробужда и съзнава себе си като душа, отворена да възприема говора на планината. Тук Учителя е прекарал с французите няколко часа. Изкачваме се до петото езеро - Махабур - най-обширното от Седемте езера.
Още има ледени късове тук-там по неговата повърхност и снежни преспи на единия му
бряг
.
Още по-нагоре е шестото езеро - Сърцето. То е най-дълбокото от Седемте езера. Който дойде до Сърцето неволно престава да говори и има силно желание тук да прекара в съзерцание по-дълго време. Изкачваме се още по-нагоре до Седмото езеро - Шемхал, или Главата. Връщаме се през Езерото на чистотата.
към текста >>
3.
13. СВЕТЛИЯТ ДОМ В РОЗОВАТА ДОЛИНА
 
- Боян Боев (1883 – 1963)
То представлява каменно стръмен
бряг
.
Тухлите правят в съседните ниви. За изпичане на тухлите със свои коли докарват на мястото дърва и каменни въглища. Камъни къртят в един дол на един километър разстояние от мястото на салона. Къртят ги с бомби и със свои коли ги пренасят до мястото на салона. На следната пролет пристъпват към изкопаване основите на самото място.
То представлява каменно стръмен
бряг
.
Предстои грамадна, трудна работа: изкопаване и изравняване на мястото. Кой ще стори това, ако не пак братята и сестрите? Всички те са тук. Един съидейник музикант посещава селото. Ударите на лопатите и мотиките се придружават от звуците на цигулката му.
към текста >>
4.
Красотата на Рила
 
- Боян Боев (1883 – 1963)
Още има ледени късове тук-таме по неговата повръхност и снежни преспи на единия му
бряг
.
Тук човек като че ли се пробужда и съзнава себе си като душа, отворена да възприема говора на планината. Тук Учителя е прекарал с французите няколко часа. Изкачваме се до петото езеро - Махабур - най-обширното от Седемте езера. Още по-нагоре е шестото езеро - Сърцето. То е най-дълбокото от Седемте езера.
Още има ледени късове тук-таме по неговата повръхност и снежни преспи на единия му
бряг
.
Който дойде до Сърцето, неволно престава да говори и има силно желание да прекара тук в съзерцание по-дълго време. Изкачваме се по-нагоре до седмото езеро - Шемхаа, или Главата. Връщаме се през Езерото на Чистотата. Това езеро, понеже е настрана, е по-рядко посещавано от туристи. Тука, седнали върху скалите край бреговете му, сме имали интересни разговори с Учителя.
към текста >>
5.
08 ЕРАТА НА ВОДОЛЕЯ
 
- Николай Дойнов (1904 - 1997)
В 1878 година основателите на Теософското общество преместват своята централа в Индия на едно живописно място в околностите на Мадрас, близо до морския
бряг
.
На 7 септември 1875 година в скромната квартира на Блаватска се събират 17 души - няколко редактори и писатели, един учен, един еврейски равин, председателят на нюйоркското общество за разследване на спиритизма, двама лекари и още няколко лица. Полковник Олкът произнася реч, в която очертава съвременното духовно състояние на света, конфликта между материализма и спиритизма от една страна, между религията и науката от друга. На тези безизходни препирни той противопоставя философията на древните мъдреци, които са познавали скритите природни закони. Той предлага да се образува общество на окултистите и да се създаде библиотека от духовни книги, забравени и пръснати по света. След сказката го избират за председател на образуваното Теософско общество.
В 1878 година основателите на Теософското общество преместват своята централа в Индия на едно живописно място в околностите на Мадрас, близо до морския
бряг
.
Главната квартира на Теософското общество е известна под името АДИАР. След смъртта на полковник Олкът в 1907 година, за нов председател се избира Ани Безант, която заедно с Ледбийтър и индуса Джинараджаса поемат делото с голяма енергия, като успяват да създадат на много места по света и у нас Теософски общества. С особено силно духовно влияние се ползва и големият руски писател граф Лев Николаевич Толстой. В България Обществото на толстоистите издава списание и книги, откриват и вегетариански ресторанти. Толстоистите са за прост, близък до природата живот, за вегетарианство, за въздържание от алкохол, тютюн, упойващи вещества.
към текста >>
6.
50 КРАЯТ
 
- Николай Дойнов (1904 - 1997)
Предният подаде ръка на Учителя, който вече беше стигнал до мостчето, и тримата минаха на отвъдния
бряг
.
Впоследствие, това напълно се оправда. След тези думи Той се обърна и тръгна с енергични стъпки към една вада, по която течеше мътна вода. Над вадата беше проснато едно дърво за мостче, такова каквото селяните поставят над пенливите рекички в планините. На тясното място седяха двама души един зад друг, облечени също с такива дрехи, каквито Учителя носеше. Първият беше по-висок, а другият зад Него, на ръст колкото Учителя.
Предният подаде ръка на Учителя, който вече беше стигнал до мостчето, и тримата минаха на отвъдния
бряг
.
Събудих се, в този момент вратата на стаята, в която бях легнал, се отвори и влезна по-големият ми брат, посърнал. Аз го погледнах тревожно и го запитах какво има. Знаех, че той беше около Учителя и е в течение на всички събития около Него. "Свърши. Учителя си замина! " - с глух и пълен със скръб глас ми отговори той.
към текста >>
7.
58 РИЛА
 
- Николай Дойнов (1904 - 1997)
Горе, на източния
бряг
на Второто езеро, хълмът беше особено привлекателен, обгърнат от прегръдките на издръжливи клекове.
Там цареше една девствена красота. Езерото бе обградено с хълмове, потънали в зеленината на вековни клекове. На около 150 метра под нас, разположено на обширно плато, и също обримчено в клекове се намираше Първото езеро. Буйната река, която се изтичаше от горното езеро, хвърляше своите води на многобройни водопади към първото. Това беше гледка, която ме прикова със своята величавост.
Горе, на източния
бряг
на Второто езеро, хълмът беше особено привлекателен, обгърнат от прегръдките на издръжливи клекове.
Полянка, намираща се непосредствено до самото езеро, създаваше най-подходящи условия да се установим там на лагер. По онова време туризмът не беше навлязъл у нас със своите специални екипировки и ходенето в планината се провеждаше обикновено с онова облекло и обувки, каквито си носехме и в града. За палатки и някакви други удобства и туристически принадлежности не можеше и да се говори. Затова само буйният огън беше нашият закрилник и защитник срещу хладината, която цареше по тези високи места и която бързо се засилваше с настъпването на вечерния мрак. Прекарахме ден-два в почивка и недалечни обиколки, изпълнени в приятни и полезни разговори.
към текста >>
Един ден Той взе със себе си пет-шест души млади братя, заобиколихме по самия
бряг
на езерото и достигнахме там, където рекичката се вливаше в него.
За всеки бивак водата и дървата са не по-малко важни условия. Гората от клекове наоколо разрешаваше въпроса за горивото. А водата? Отначало за всички нужди черпехме вода от езерото. Учителя обаче не беше много доволен от това разрешение.
Един ден Той взе със себе си пет-шест души млади братя, заобиколихме по самия
бряг
на езерото и достигнахме там, където рекичката се вливаше в него.
Учителя се огледа наоколо, огледа високите върхове, големите скали, оставени от ледниците, и като посочи зелената трева до една от скалите, недалеч от поточето, рече: „Тук има вода.” Донесохме инструменти, разкопахме на десет-петнадесет сантиметра и действително излезе вода. Разкопахме и по-дълбоко - бликна обилна вода. Съвършено чиста. Каптирахме я и я отведохме напред, за да тече известно време на открито и да се огрява от слънцето. С нас имаше един брат опитен каменоделец, той издяла от парче берковски мрамор, което беше донесъл, чучур във формата на две насочени ръце.
към текста >>
8.
81 БЛАГО ЗА ВСИЧКИ
 
- Николай Дойнов (1904 - 1997)
На левия
бряг
на този поток открихме изворче с кристална вода и в последствие се направи чешмичка.
[[Николай Дойнов - И очите ми видяха Изгрева]] БЛАГО ЗА ВСИЧКИ Учителя обичаше течащата вода, затова често излизаше срещу течението на чистия, бистър планински поток, който слизайки от Витоша минава през Симеоново.
На левия
бряг
на този поток открихме изворче с кристална вода и в последствие се направи чешмичка.
Учителя казваше, че това е една от най-хубавите води на Витоша и препоръчваше да се пие от нея. Долината на рекичката, тогава девствена, днес е хубав парк с езерца, чешмички, затревени полянки. Там столичани намират условия за приятен отдих. Дето стъпваше кракът на Учителя, всичко се облагородяваше и ставаше благо за всички.
към текста >>
9.
НЕПТУН
 
- Николай Дойнов (1904 - 1997)
Весело играели и лудували те на Морският
бряг
.
През ясна и безлунна нощ, в Риби могат да се видят с просто око около 75 звезди, но те са много слаби, защото са много далече и до Земята достигат силовите течения с къси вълни. Влиянията на тези течения имат отношение към горните слоеве от мозъчни клетки, където са центровете на моралните качества и най-благородните човешки прояви: милосърдие, благоговение и уважение към всичко. Саабей е дал на това съзвездие образа на две риби, свързани с дълга и широка лента, която символизира връзката между влюбените. Оставил е и чудна по съдържание и смисъл легенда: "Всяка сутрин, когато първите лъчи на Слънцето позлатявали високите планински върхове и капчиците роса още блестели като брилянти по зелената трева и по цветята, из дълбините на морето излизали една след друга, заловени за ръце, петдесетте дъщери на морския бог.
Весело играели и лудували те на Морският
бряг
.
От песните и смеха им утихвал вятърът и бурните вълни на морето, всичко се заглеждало и заслушвало в тях. Най-красивата от дъщерите, прекрасната Галатея, веднъж гонела пъстроцветна пеперуда и се отделила от сестрите си. По това време минавал младият Акид - висок, строен и красив като Аполон. Видяла го Галатея, забравила пеперудата и го пронизала с дълбоките си сини очи. Акид , очарован от божествената й красота, забравил закъде е тръгнал и се насочил към нея.
към текста >>
Всеки ден, щом Галатея се показвала на морския
бряг
, Акид я хващал за ръка и двамата отивали до малка пещера, недалеч от един висок скалист връх.
Най-красивата от дъщерите, прекрасната Галатея, веднъж гонела пъстроцветна пеперуда и се отделила от сестрите си. По това време минавал младият Акид - висок, строен и красив като Аполон. Видяла го Галатея, забравила пеперудата и го пронизала с дълбоките си сини очи. Акид , очарован от божествената й красота, забравил закъде е тръгнал и се насочил към нея. Обикнали се двамата и от този ден станали неразделни.
Всеки ден, щом Галатея се показвала на морския
бряг
, Акид я хващал за ръка и двамата отивали до малка пещера, недалеч от един висок скалист връх.
Но не само Акид обичал прекрасната Галатея. Обичал я и едноокият, грамаден като планина, циклоп Полифем. Видял я той на морския бряг, сияеща в своята младост и прелест, и безумна любов пламнала в сърцето на ужасния циклоп, до когото никой не смеел да се доближи, за да не бъде разкъсан и изяден. Плашела се Галатея от страшния му вид и винаги се криела от него. Но любовта на Полифем все по-силно се разгаряла.
към текста >>
Видял я той на морския
бряг
, сияеща в своята младост и прелест, и безумна любов пламнала в сърцето на ужасния циклоп, до когото никой не смеел да се доближи, за да не бъде разкъсан и изяден.
Акид , очарован от божествената й красота, забравил закъде е тръгнал и се насочил към нея. Обикнали се двамата и от този ден станали неразделни. Всеки ден, щом Галатея се показвала на морския бряг, Акид я хващал за ръка и двамата отивали до малка пещера, недалеч от един висок скалист връх. Но не само Акид обичал прекрасната Галатея. Обичал я и едноокият, грамаден като планина, циклоп Полифем.
Видял я той на морския
бряг
, сияеща в своята младост и прелест, и безумна любов пламнала в сърцето на ужасния циклоп, до когото никой не смеел да се доближи, за да не бъде разкъсан и изяден.
Плашела се Галатея от страшния му вид и винаги се криела от него. Но любовта на Полифем все по-силно се разгаряла. Всеки ден той изкарвал многобройните си стада от овце до високия планински връх, сядал на него и започвал да свири на свирката, която сам си бил направил от сто дебели тръстикови стебла. Далеч се разнасяли нейните звуците и разклащали дърветата. Достигали и до Галатея и Акид, които седели на любимото си място до пещерата, далече от погледа на ужасния Полифем.
към текста >>
10.
ИСТОРИЧЕСКИЯТ ПЪТ НА ЗАПАДНАТА ЕЗОТЕРИЧНА ТРАДИЦИЯ
 
- Влад Пашов (1902- 1974)
Преди потъването на Атлантида човечеството на тази пета подраса се изселва, като поема две посоки - едната част под водителството на Посветени преминава през северния
бряг
на Африка и се установява в Египет, който е бил като колония на Атлантида.
Тя е четвъртата по ред, докато лемурийската е третата по ред раса. Първата раса се развива в етерния свят, а втората на границата на етерния и физическия свят, в огнено-въздушна среда. В Четвъртата атлантска раса, към средата й, тялото на човека придобива днешния си вид. А чак към края на тази раса, в петата подраса, се пробужда самосъзнанието, пробужда се и човешката мисъл. Учителят казва, че това е станало приблизително преди 300 хиляди години.
Преди потъването на Атлантида човечеството на тази пета подраса се изселва, като поема две посоки - едната част под водителството на Посветени преминава през северния
бряг
на Африка и се установява в Египет, който е бил като колония на Атлантида.
Те населяват целия северен бряг на Африка и сегашната Сахара, която тогава е била цветуща страна, пресечена от реката Нил, която тогава се е вливала в Атлантическия океан. Впоследствие египтяните отбиват реката на днешното й място и Сахара се превръща в пустиня. Другият клон на преселници пак под ръководството на Посветени, поема пътя през днешна Англия и Скандинавия и преминава в руските степи, като една част остава в Европа, а друга се отправя на юг и на изток от Каспийско море, по посока на пустинята Гоби, където се е намирало едно затворено море, подобно на Каспийското. Там тези преселници преживяват хиляди години.
към текста >>
Те населяват целия северен
бряг
на Африка и сегашната Сахара, която тогава е била цветуща страна, пресечена от реката Нил, която тогава се е вливала в Атлантическия океан.
Първата раса се развива в етерния свят, а втората на границата на етерния и физическия свят, в огнено-въздушна среда. В Четвъртата атлантска раса, към средата й, тялото на човека придобива днешния си вид. А чак към края на тази раса, в петата подраса, се пробужда самосъзнанието, пробужда се и човешката мисъл. Учителят казва, че това е станало приблизително преди 300 хиляди години. Преди потъването на Атлантида човечеството на тази пета подраса се изселва, като поема две посоки - едната част под водителството на Посветени преминава през северния бряг на Африка и се установява в Египет, който е бил като колония на Атлантида.
Те населяват целия северен
бряг
на Африка и сегашната Сахара, която тогава е била цветуща страна, пресечена от реката Нил, която тогава се е вливала в Атлантическия океан.
Впоследствие египтяните отбиват реката на днешното й място и Сахара се превръща в пустиня. Другият клон на преселници пак под ръководството на Посветени, поема пътя през днешна Англия и Скандинавия и преминава в руските степи, като една част остава в Европа, а друга се отправя на юг и на изток от Каспийско море, по посока на пустинята Гоби, където се е намирало едно затворено море, подобно на Каспийското. Там тези преселници преживяват хиляди години. Една част от тях, под водителството на Рама преминава в Индия и след дълги войни с местното население, което е било остатъци от древна Лемурия, завладява Мидия и основава първата култура на Бялата раса, древно-индуската.
към текста >>
11.
МЕЛХИСЕДЕК - ЦАР САЛИМСКИ - ЦАР НА ПРАВДА И МИР
 
- Влад Пашов (1902- 1974)
Хермес става водител на тези преселници от Атлантида, които тръгват по северния
бряг
на Африка и се установяват в Египет.
Този Посветен, който се преражда като Зороастър, още в Атлантис, в храма на Слънцето е имал двама ученици, които още тогава са били достигнали висока степен на Посвещение. На тях той предава своето учение, като ги поставя и във връзка с Духа на Слънцето, с когото той бил във връзка. Един от тези ученици е бил Хермес, Великият Учител на Египет, а другият е бил Мойсей, Водачът и Учителят на еврейския народ. На Хермес Зороастър предава учението за тайната на пространството, а оттам и езикът на звездите като език на Космичното Слово, като външен израз на който се явява хармонията на сферите. На Мойсей той предаде учението за тайната на времето, развитие на космичните процеси в течение на времето.
Хермес става водител на тези преселници от Атлантида, които тръгват по северния
бряг
на Африка и се установяват в Египет.
Там той вдъхновява и организира Египетската култура, която според Учителя е образец на истинска култура, а Египет е била образцова правова държава, управлявана по принципите на синархията. Тази египетска култура става изходна точка, изходна база за развитието както на европейската, така и на гръко-латинската и западно-европейската култури. В Египет са посети семената, които се развиват в Западна Европа. Така че, Зороастър е онзи, който е бил във връзка с Духа на Слънцето. Под негово ръководство са излезли онези преселници от Атлантида, които са минали през северните брегове на Европа.
към текста >>
12.
ПЛАТОН И НЕГОВОТО УЧЕНИЕ
 
- Влад Пашов (1902- 1974)
От Мегара почнал да пътува и отишъл най-напред в Кирена на африканския
бряг
, където се заел с изучаването на математиката под ръководството на прочутия математик Теодор, и самият той станал добър математик.
Още като бил при Сократ, той изучавал по-древните философи, предимно Хераклит. Той изучавал също елеатите и особено питагорейците, чието учение той възприел и усвоил. Общувал и с най-прочутите софисти. След като се задълбочил така във философията, той загубил интерес към държавните работи, отказал се напълно от тях и се посветил на науката и философията. След смъртта на Сократ, с когото общувал осем години - от 20 до 28 годишна възраст, той, както много други философи, избягали от Атина и отишли в Мегара, при знаменития математик Евклид.
От Мегара почнал да пътува и отишъл най-напред в Кирена на африканския
бряг
, където се заел с изучаването на математиката под ръководството на прочутия математик Теодор, и самият той станал добър математик.
На него се приписва решаването на делфийската задача, зададена от оракула, която е подобна на питагоровата теорема, но се отнася до куба. От Кирена Платон отишъл в Египет, където се запознал с египетската Мъдрост и наука. Оттам се завърнал във велика Гърция (южна Италия), където се запознал с питагорейците на тогавашното време. Най- прочут от тях бил Архид Таренски, при когото Платон изучавал питагоровата философия и закупил за крупна сума съчиненията на старите питагорейци. Оттам той отишъл в Сицилия, където се запознал с Дион, също питагореец.
към текста >>
13.
АВРААМ И ПРОИЗХОДА НА ЕВРЕЙСКИЯ НАРОД
 
- Влад Пашов (1902- 1974)
По такъв начин се изпълнява обещанието на Бога, че ще направи от Авраам да произлезе велик народ, който според официалния превод на Библията ще бъде многоброен като звездите на небето и пясъка на морския
бряг
.
Но когато бил готов да принесе Исак в жертва, Бог го възпрял и той получил обратно сина си. С това той получил от Бога Йехова цялата своя мисия. Принасянето на Исак в жертва значело, че Авраам се отказва от мисията си, значело принасяне в жертва логическото мислене, което беше вложено в Авраам и трябваше да се предаде чрез Исак на поколенията. На мястото на Исак, на мястото на логическото мислене той принесе в жертва един овен или агне, което е символ на последната ясно- видска дарба на човека. За да бъде запазена за бъдещите поколения логично-математичната мисъл на Авраам в лицето на Исак, в човешкото устройство е трябвало да бъде пожертвана последната възможност за ясновидска връзка с духовния свят, което се постига чрез двулистния лотосов цвят, който се намира между веждите, символизиран от овена.
По такъв начин се изпълнява обещанието на Бога, че ще направи от Авраам да произлезе велик народ, който според официалния превод на Библията ще бъде многоброен като звездите на небето и пясъка на морския
бряг
.
Но според окултната наука това е крив превод, а оригиналния превод значи, че Бог иска да направи да царуват в размножаването и разпространението на евреите по земята онези отношения на числата, които царуват и в звездите на небето. В своето развитие еврейският народ е трябвало да бъде устроен според хармонията и порядъка на звездите. И виждаме, че това става точно така. Исак имаше двама синове - Яков и Исав. Яков имаше дванадесет сина, което съответства на дванадесетте зодиакални знаци, през които минава Слънцето в своето движение по небето.
към текста >>
14.
Мисли от Учителя за езотеричната страна на Стария Завет
 
- Влад Пашов (1902- 1974)
По закона, на еволюцията част от човечеството е минала през тази гъста среда, но и цялото човечество трябва да мине през нея и да излезе като евреите на другия
бряг
на Червеното море.
Това, което казах досега за делото и учението на Мойсей, е микроскопическо в сравнение с това, което се съдържа в неговите книги, които са дълбоко символични. В тях под история на еврейския народ се описват много от дълбоките тайни на окултната наука, за които още не е дошло време да се разбулват. Това показва, че Мойсей е засегнал много големи дълбочини на окултната наука, за които даже и съвременното човечество още не е готово, още по-малко еврейският народ, на когото са били дадени. Цялата история на еврейския народ, описана в петокнижието на Мойсей представя пътя на историческото развитие на човечеството, както и мистичния път на развитие на човешката душа. Учителят прави следния намек за това мистично развитие на човешката душа, изразено в историята на еврейския народ: „Днес ви говоря върху тези неща, понеже вие минавате през най-гъстата материя, през която човешкият дух може да мине.
По закона, на еволюцията част от човечеството е минала през тази гъста среда, но и цялото човечество трябва да мине през нея и да излезе като евреите на другия
бряг
на Червеното море.
Някои от вас едва сега ще се гмурнат в тази вълна. Всички трябва да минат Червеното море. След вас иде фараонът със своята войска, а напред е неизвестността, отвореното море. Вие ще минете през този път и трябва да бъдете смели и решителни. После ще отидете в пустинята - това е чистият живот.
към текста >>
15.
Псалмите на Давид
 
- Влад Пашов (1902- 1974)
И възведе ме из рова на погибелта, из тинята и калта, и постави на камък нозете ми, утвърди стъпките ми и тури в устата ми песен нова, пение Богу нашему... " Който възлага надеждата си на Бога, Бог винаги ще го изведе на спасителния
бряг
.
В 39-ти псалом се описва състоянието на човек, който има съзнание, че трябва да върви по Божествен път и прави усилие в това направление. Псаломът започва с думите: „Рекох, ще внимавам в пътищата си, за да не съгреша с езика си. ще имам уза на устата си, когато е нечестивият пред мене." След това говори за скръбта си, че се е увеличила и идва до идеята, че човешкият живот е кратък и мимолетен, и казва: „Ето, направил си дните ми като педя, и времето на живота ми е нищо пред Тебе." И след това говори за суетата на обикновения човешки живот и казва: „Наистина, всеки человек е суета." И се моли на Бога да послуша молитвата му и казва: „Остави ме на отряда, за да се съвзема преди да отида и да ме няма вече." Целият псалом е композиран така, че показва празнотата и суетата на обикновения живот на човек без идея и идеал. 40-ти псалом започва с думите: „Очаквах с нетърпение Господа. И Той се приклони към мене и чу вика ми.
И възведе ме из рова на погибелта, из тинята и калта, и постави на камък нозете ми, утвърди стъпките ми и тури в устата ми песен нова, пение Богу нашему... " Който възлага надеждата си на Бога, Бог винаги ще го изведе на спасителния
бряг
.
Но затова трябва да събуди Бога в себе си и Той ще го изведе на спасителния бряг. 41-ви псалом започва с думите: „Блажен, който приглеж- да сиромаха, в скръбен ден ще го избави Господ. Господ ще го варди и ще опази живота му, блажен ще бъде той на земята." Това е пътят на доброто. Когато човек прави добро, с това той събужда Бога в себе си. който ще го варди и опазва живота му.
към текста >>
Но затова трябва да събуди Бога в себе си и Той ще го изведе на спасителния
бряг
.
Псаломът започва с думите: „Рекох, ще внимавам в пътищата си, за да не съгреша с езика си. ще имам уза на устата си, когато е нечестивият пред мене." След това говори за скръбта си, че се е увеличила и идва до идеята, че човешкият живот е кратък и мимолетен, и казва: „Ето, направил си дните ми като педя, и времето на живота ми е нищо пред Тебе." И след това говори за суетата на обикновения човешки живот и казва: „Наистина, всеки человек е суета." И се моли на Бога да послуша молитвата му и казва: „Остави ме на отряда, за да се съвзема преди да отида и да ме няма вече." Целият псалом е композиран така, че показва празнотата и суетата на обикновения живот на човек без идея и идеал. 40-ти псалом започва с думите: „Очаквах с нетърпение Господа. И Той се приклони към мене и чу вика ми. И възведе ме из рова на погибелта, из тинята и калта, и постави на камък нозете ми, утвърди стъпките ми и тури в устата ми песен нова, пение Богу нашему... " Който възлага надеждата си на Бога, Бог винаги ще го изведе на спасителния бряг.
Но затова трябва да събуди Бога в себе си и Той ще го изведе на спасителния
бряг
.
41-ви псалом започва с думите: „Блажен, който приглеж- да сиромаха, в скръбен ден ще го избави Господ. Господ ще го варди и ще опази живота му, блажен ще бъде той на земята." Това е пътят на доброто. Когато човек прави добро, с това той събужда Бога в себе си. който ще го варди и опазва живота му. 42-ри псалом е славословие към Бога и в много поетична форма описва стремежа та душата към Бога.
към текста >>
16.
ЕВАНГЕЛИСТ МАРКО И НЕГОВОТО ЕВАНГЕЛИЕ
 
- Влад Пашов (1902- 1974)
в областта на старата Киринея, на северния
бряг
на Африка, между Египет и Картаген.
Тя казва, че Марко бил левит и че от Рим Петър го праща няколко пъти да проповядва Евангелието. След това, когато бил далеч от Рим, той написал своето Евангелие. Първо Петър го изпратил в Аквила - близо до днешния Триест. По-късно, по поръчение на Петър той заминал за Египет. От Александрия, където главно действал, той провел двугодишна дейност в Пентаполис, т.е.
в областта на старата Киринея, на северния
бряг
на Африка, между Египет и Картаген.
Накрая по заповед на Нерон, т.е. по същото време, когато Петър и Павел са претърпели мъченическа смърт в Рим, той бил убит в Александрия. В едно великденско утро, когато служел в църквата, той бил изтръгнат от олтара и влачен с коне два пъти през града. докато не останал никакъв живот в него. И доднес още в Египет се срещат следите на евангелист Марко.
към текста >>
17.
14. СЪЩНОСТ И МИСИЯ НА ХРИСТИЯНСТВОТО
 
- Влад Пашов (1902- 1974)
Нишката е скъсана, образува се прелом - необходим е скок, за да се отиде на другия
бряг
, откъдето към нас гледа духовността, плод на едно ново съзнание, което се заражда между славяните.
Старата култура трябва да даде тласък на новата. От прехода към новото възниква творческият зародиш. Така е било в атлантски времена, когато древните семити са представяли от себе си този творчески зародиш. Те са дали началото на културата на критичното, раздробяващото, аналитичното съзнание. Невъзможно е да се продължава в този път по-нататък.
Нишката е скъсана, образува се прелом - необходим е скок, за да се отиде на другия
бряг
, откъдето към нас гледа духовността, плод на едно ново съзнание, което се заражда между славяните.
Духовното минало на човечеството и неговото бъдеще се отнасят едно към друго, както трансът към будното съзнание. При пълно всекидневно будно съзнание народите на бъдещето ще развият своята духовна култура, която ще бъде съвсем различна от досегашната. Затова и Мъдростта няма да се ограничава с предаване на старото, а ще внесе нещо ново, което е вътрешният смисъл на Християнството. То ще бъде вътрешното, езотерично Християнство, което досега е било скрито за малцина. Новото ще се развие от зародиша, възникнал вече в скрит вид между славяните.
към текста >>
18.
3.6. ШЕСТОТО ЗНАМЕНИЕ - ПРОГЛЕЖДАНЕ НА СЛЯПОРОДЕНИЯ
 
- Влад Пашов (1902- 1974)
Това значи: Аз съм духовният Ръководител, Който може да ви изведе на спасителния
бряг
.
да прескочи през оградата, а не да влезе през Вратата. Тогава духовният свят ще му се разкрие в съвсем друга светлина. Тогава той ще срещне онези, за които Христос казва: Всички, които са дошли преди Мене, са крадци и разбойници. Това са тъмните духове, които водят човека по крив път. И затова по-нататък Христос казва: "Аз съм добрият Пастир и познавам Моите, и Моите Ме познават".
Това значи: Аз съм духовният Ръководител, Който може да ви изведе на спасителния
бряг
.
И по-нататък казва: "И други овце имам, които не са от този двор. И тях трябва да поведа и ще чуят гласа Ми, и ще стане едно стадо и един Пастир". Той е онзи, истинският Учител, Който води учениците в пътя на Божествената Любов и Мъдрост. И затова казва още: Аз съм Пътят, Истината и Животът. Овцете от другата кошара, това са хората от другите планети, това са онези хора, които живеят в духовния свят и не са минали през въплъщение.
към текста >>
19.
1. ХАРАКТЕР НА ЕВАНГЕЛИЕТО НА МАРКО
 
- Влад Пашов (1902- 1974)
От Александрия, където е бил неговият главен център, провел двугодишна дейност в Петрополис, в областта на старата Кирена, на северния
бряг
на Африка, намираща се между Египет и Картаген.
Евангелист Марко е свързан с най-различните групи на първичното християнство. Първичното християнско предание казва, че евангелист Марко е бил ученик на Петър. В Рим той дълго време е слушал проповедите на Петър и въз основа на тях е написал своето Евангелие. Легендата казва, че Марко е бил левит и че от Рим Петър го е пращал няколко пъти да проповядва Евангелието в Европа. По-късно го изпраща в Египет.
От Александрия, където е бил неговият главен център, провел двугодишна дейност в Петрополис, в областта на старата Кирена, на северния
бряг
на Африка, намираща се между Египет и Картаген.
Накрая по заповед на народа, по времето, когато в Рим Петър и Павел са понесли мъченическа смърт, той бил убит в Александрия. Евангелист Марко е същият Йоан Марк, който се споменава в Деянията на апостолите и в Посланията на апостол Павел. Той е бил свързан и с Петър, и с Павел, и сътрудничил и с двамата. Той е син на Мария, сестрата на Варнава. У тях са отсядали Павел и Варнава при тяхното пристигане в Ерусалим.
към текста >>
20.
1. ИСТОРИЧЕСКИ ПЪТ НА БЯЛОТО БРАТСТВО ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ
 
- Влад Пашов (1902- 1974)
Те осветяват пътя на човешките души и ги насочват към спасителния
бряг
.
Затова Учителя казва, че противоречията са най-главният фактор на еволюцията. Но пак казвам, това е дълбока философия, която нямам намерение сега да коментирам, но само засягам този въпрос за изяснение на факторите на човешкия прогрес. Основната мисъл, от която се отклоних беше, че импулсите на Бялото Братство са главен фактор за развитието на човечеството, че всички велики идеи във всички области на живота са вдъхновени от Бялото Братство. Това действие на Бялото Братство се извършва, както казах, чрез негови представители, които са два вида - въплътени човешки същества и невъплътени пак човешки същества от по-напреднала еволюция. Невъплътените приемат идеите, импулсите, енергиите от Централното духовно Слънце, което е Христос и ги предават на въплътените, които в такъв случай стават като фарове в бурното житейско море.
Те осветяват пътя на човешките души и ги насочват към спасителния
бряг
.
Чрез светлината, която те носят, те предават идеите и силите на човешките души, които ги възприемат в зависимост от степента на тяхното развитие и ги прилагат в различните области на живота. По този път се осъществява развитието на живота, на религията, на науката и изкуствата. Онези исторически личности, които са били фактор на прогреса по един или друг начин, са били свързани с окултно-мистичните Братства, за които споменах. Някои от тях са били в пряка съзнателна връзка с тези Братства, били са техни членове, а други са били, така да се каже, несъзнателни проводници на идеите на тези Братства. Те, като чувствителни, са възприемали идеите, без да знаят откъде идват и са им давали израз.
към текста >>
21.
ДЕЙНОСТТА НА БЯЛОТО БРАТСТВО В АРАБСКИЯ СВЯТ МОХАМЕД И НЕГОВОТО ДЕЛО
 
- Влад Пашов (1902- 1974)
Създава се арабска държава, разпръснатите арабски племена се организират и създават под ръководството на Мохамед една силна и мощна държава, която неговите наследници разпростират в цяла предна Азия и но целия северен
бряг
на Африка, чак до Испания.
Както много пъти вече казах, според Учителя има едно Братство, което пътува по света и носи културата. Там, където се яви то, се ражда и развива култура. В своето трето проявление то излиза от Египет минава в Индия, Персия, Арабия, Сирия, Мала Азия, и оттам преминава в България, откъдето преминава в Западна Европа. То е подобно на Слънцето, и където се яви, всичко расте, цъфти, връзва и дава плод. Като минава в Арабия, то събужда арабския дух, оплодява го.
Създава се арабска държава, разпръснатите арабски племена се организират и създават под ръководството на Мохамед една силна и мощна държава, която неговите наследници разпростират в цяла предна Азия и но целия северен
бряг
на Африка, чак до Испания.
Както предават биографиите, Мохамед е бил един обикновен човек, който е имал макар и несъзнателна връзка с Белите братя. Той се е намирал, въпреки всичките си човешки слабости, под ръководството на Бялото Братство. И Учителят казва някъде, че някой път Белите братя, за да прокарат своите идеи, си служат и с някой привидно обикновен човек с известни слабости. Мохамед е бил най-подходящото оръдие, най-подходящият човек всред арабския народ, който е бил възприемчив на влиянието на Белите братя, които преминавали по това време през Арабия с цел да пробудят духа на този народ, за да може да изпълни и той своята историческа мисия и задача. Защото всеки народ има мисия, която на своето време, когато го посети духът, трябва да изпълни.
към текста >>
22.
АЛИ ИБН СЕНА - АВИЦЕНА
 
- Влад Пашов (1902- 1974)
След като избягал от Хоризем, намерил убежище в Хургана на южния
бряг
на Каспийско море при тамошния Емир.
Весел и разположен, той не се пестял. От многобройните му ученици му останал верен до края на живота през всички превратности на съдбата ученикът му Абу Убейт Джусджа-ни. Благодарение на него много от трудовете на Авицена са запазени до наши дни. Той описва Авицена в записките си като едър и здрав богатир в железно здраве, издръжлив на труд и несгоди. Авицена бил много гонен и преследван и съчиненията му били изгаряни.
След като избягал от Хоризем, намерил убежище в Хургана на южния
бряг
на Каспийско море при тамошния Емир.
Тук Авицена писал твърде много и започнал да пише книгата "Канон по медицинската наука", която го направила световно известен. Той написал една голяма 20 томна енциклопедия "Ал Инсаф" - "Справедливост", която била унищожена при преследването му. След това написал втора енциклопедия "Ал Шифа" - "Изцеление". Авицена е голям учен и философ. Във философията е бил ученик на философа Ал-Фараби, когото тълкували доразвил неговото учение.
към текста >>
23.
БОЯН МАГА ОСНОВАТЕЛ НА БОГОМИЛСТВОТО
 
- Влад Пашов (1902- 1974)
И Щайнер в своята сказка Християн Розенкройц и Буда казва: „През десетия век на западния
бряг
на Черно море е имало окултна школа, където са идвали да проповядват Християн Розенкройц и Буда." Тази мисъл потвърждава гореказаното, че когато се яви един посветен във физическия свят, зад него стоят всички посветени и работници за Великото Дело от миналото.
Там, където то се установи, се развива и цъфти култура и цивилизация. То е било в Египет, Индия, Персия, Халдея, Палестина, Гърция, Рим, Англия, Германия, Франция и сега постепенно преминава между българите и славянството." На друго място Учителя казва: „Всеки един от трите клона на Бялото Братство се ръководи от един Велик посветен." И когато на дадено място трябва да се създаде един окултен център на физическия свят, един Велик посветен се въплътява и цялото Братство, за което говори Учителя, стои зад него. То е тил, а той е на предна линия. Всички посветени, които са работили в миналите културни епохи, се събират около него като негов тил и му помагат. Същото става и при Боян Мага, Той е пратеник на Бялото Братство да основе един окултен център в България, като проявление на Третия клон на Братството, който клон почва от Египет, след това минава в Персия, Арабия, Мала Азия и оттам преминава в България.
И Щайнер в своята сказка Християн Розенкройц и Буда казва: „През десетия век на западния
бряг
на Черно море е имало окултна школа, където са идвали да проповядват Християн Розенкройц и Буда." Тази мисъл потвърждава гореказаното, че когато се яви един посветен във физическия свят, зад него стоят всички посветени и работници за Великото Дело от миналото.
Така че за нас Богомилството не е едно случайно явление, резултат на някакви физически причини, но е дело на Бялото Братство, което иска да създаде един окултен център, чрез който да даде импулс за духовното повдигане на българския народ и оттам на целия европейски свят. И богомилите, начело с Бояна, направиха много в това отношение, но реакцията беше силна и се опита да унищожи това дело. Но един път семената посятй, те дадоха своя плод за развитието на културата в Европа и сега за делото на Бялото Братство в България. Защото Учителя казва, че сегашните ученици на Бялото Братство в България са някогашните богомили.
към текста >>
24.
Общи Бележки за богомилската школа
 
- Влад Пашов (1902- 1974)
В своята сказка Християн Розенкройц и Буда Щайнер между другото казва: „На западния
бряг
на Черно море, на юг от Одеса през 10-ти век е имало окултна школа, където са идвали да проповядват Християн Розенкройц и Буда." Понататък ще видим какво са поучавали тогава.
Общи Бележки за богомилската школа
В своята сказка Християн Розенкройц и Буда Щайнер между другото казва: „На западния
бряг
на Черно море, на юг от Одеса през 10-ти век е имало окултна школа, където са идвали да проповядват Християн Розенкройц и Буда." Понататък ще видим какво са поучавали тогава.
Тук Щайнер има предвид окултната школа на богомилите, защото от всичко гореказано установихме, че Богомилството е едно окултно учение. Щом като е окултно учение, то има и своя окултна школа, както всички окултни учения от древността до сега. Част от принципите на окултната школа на богомилите са изложени в така наречения Катарски требник, а също така някои от тях са изнесени и от техните противници. В Катарския требник се казва, че според учението на богомилите имало три степени последователи, наречени: слушатели /оглашени/, верующи и съвършени. Същото твърдят и техните противници.
към текста >>
25.
Метод за намиране на светлата точка в съзнанието
 
- Влад Пашов (1902- 1974)
Вие ще знаете при този фар накъде има
бряг
, накъде има суша, къде ще можете да живеете, т. е.
И единственото нещо, за което може да се държите в този момент, е светлината на тази малка точица на хоризонта на вашето съзнание. Вие сте в развълнуваното море; към тази светла точка ще се стремите, тя да бъде ваш фар. Тази опитност може да имате всички. Тъй ще имате една база в живота си, ще знаете, че има нещо Божествено в човека. И при всички вътрешни страдания и несгоди в живота си намерите ли тази малка светлинка, тя ще бъде една радост за вас.
Вие ще знаете при този фар накъде има
бряг
, накъде има суша, къде ще можете да живеете, т. е.
къде имате възможност за растене и развитие на вашия живот. Ако сте верни на Божествения принцип, той ще ви изведе от всички противоречия, в които може да се намерите. Дали вие вярвате или не вярвате, то е друг въпрос, но ако вие имате достатъчно търпение да издържите на всички мъчнотии, непременно това Божествено съзнание ще ви изведе на добър край. Движението на Божественото съзнание в Духовната наука наричат Божествен Промисъл. Но то е една неопределена дума.
към текста >>
26.
Методите, дадени в лекциите
 
- Влад Пашов (1902- 1974)
Ако вие като окултни ученици не прилагате идеите, които ви се дават, ще мязате на риба, която се движи от единия
бряг
на реката до другия, без да знае нищо за външния свят.
• 481 • Методите, дадени в лекциите. Като изучавате лекциите, извадете основните мисли от тях и вижте какво трябва да приложите. Всяко учение е ценно дотолкова, доколкото може да се приложи. Вън от при-ложението, това учение няма никакъв смисъл.
Ако вие като окултни ученици не прилагате идеите, които ви се дават, ще мязате на риба, която се движи от единия
бряг
на реката до другия, без да знае нищо за външния свят.
Като изваждате основните мисли от лекциите, извадете още и всички по-важни методи за приложение. Например дадени са ред методи за трансформиране на състоянията, на неразположенията ви. Когато сте неразположени, добре е да поставите гърба си на някое дърво, главно на бряст, за да почерпите от него енергия. Също така добре е да се разхождате чисто по някоя брястова алея. Щом направите това упражнение, неразположението ви ще мине.
към текста >>
27.
Значението на грешките
 
- Влад Пашов (1902- 1974)
Вашето знание е написано на морския
бряг
– като дойде приливът, ще го отнесе.
Всяка грешка трябва да се изправи. Тя нищо не допринася. Едно се иска от вас: да бъдете млади и да не грешите. Това е първото условие да бъдете ученици. И тогава, като учите, каквото знание и да придобиете, не се гордейте с него, не мислете, че знаете много.
Вашето знание е написано на морския
бряг
– като дойде приливът, ще го отнесе.
От вас се иска да бъдете изразители на красивото и великото в Живота и в Природата, както и на нейните прояви.
към текста >>
28.
43-то писмо
 
- Влад Пашов (1902- 1974)
Вие пишете доброто на морския
бряг
, дойдат тези вълни и го заличават.
Той не трябва да бъде страхлив. Така той ще стане проводник на Божествената светлина и ще може да проучава обективния Божествен свят. Следствие на вътрешните недостатъци, които имате, вие не можете да разберете и не можете да прилагате хубавото, което е във вас. Всички тези стари мисли и чувства постоянно развалят доброто в нас. Те са като морските вълни.
Вие пишете доброто на морския
бряг
, дойдат тези вълни и го заличават.
Вие се борите с морето, но в края на краищата морето ще победи. За да не потънете в морето, трябва да бъдете празни като кратунката, която плава по повърхността на морето. Когато отивате при Бога, кратунката ви трябва да бъде празна, та да минете през това голямо море - астралното море. Ако вие сте пълни с вашите идеи, ще потънете и никога няма да отидете при Бога. А когато излезете на сушата, непременно трябва да бъдете пълни.
към текста >>
29.
58-мо писмо
 
- Влад Пашов (1902- 1974)
Скръбта е единият
бряг
на живота.
Осеяна е стълбата на възлизането с усилията, труда и работата на нашите предшественици, затова помнете, че множеството е една необходимост за развитието на човешката душа. 415. Двете граници на живота. Вие сте влезли в тази Школа и трябва да разбирате истинския живот, трябва да разбирате доброто и злото. Доброто и злото са двете граници на живота. Като дойдеш до скръбта, ти си до границата на живота.
Скръбта е единият
бряг
на живота.
Като дойдеш до другия бряг, ще намериш радостта. Но ти ще живееш между радостта и скръбта. Трябва да прекопаеш бреговете на радостта, за да разбереш какво нещо е скръбта. Ако прекопаеш бреговете на скръбта, ще разбереш какво нещо е радостта. Ще живееш между единия и другия бряг.
към текста >>
Като дойдеш до другия
бряг
, ще намериш радостта.
415. Двете граници на живота. Вие сте влезли в тази Школа и трябва да разбирате истинския живот, трябва да разбирате доброто и злото. Доброто и злото са двете граници на живота. Като дойдеш до скръбта, ти си до границата на живота. Скръбта е единият бряг на живота.
Като дойдеш до другия
бряг
, ще намериш радостта.
Но ти ще живееш между радостта и скръбта. Трябва да прекопаеш бреговете на радостта, за да разбереш какво нещо е скръбта. Ако прекопаеш бреговете на скръбта, ще разбереш какво нещо е радостта. Ще живееш между единия и другия бряг. Тъй щото, ако искате да живеете в живота, трябва да живеете между бреговете му.
към текста >>
Ще живееш между единия и другия
бряг
.
Скръбта е единият бряг на живота. Като дойдеш до другия бряг, ще намериш радостта. Но ти ще живееш между радостта и скръбта. Трябва да прекопаеш бреговете на радостта, за да разбереш какво нещо е скръбта. Ако прекопаеш бреговете на скръбта, ще разбереш какво нещо е радостта.
Ще живееш между единия и другия
бряг
.
Тъй щото, ако искате да живеете в живота, трябва да живеете между бреговете му. Щом искаш да знаеш какво нещо е скръбта, че сте до единия бряг на живота и трябва да се върнете назад. Дойдете ли до радостта, и там ще изгубите живота си. За изяснение на мисълта си, ще ви дам един пример. Ако аз ям и пия в кръчмата и се радвам за това, не изгубвам ли живота си?
към текста >>
Щом искаш да знаеш какво нещо е скръбта, че сте до единия
бряг
на живота и трябва да се върнете назад.
Но ти ще живееш между радостта и скръбта. Трябва да прекопаеш бреговете на радостта, за да разбереш какво нещо е скръбта. Ако прекопаеш бреговете на скръбта, ще разбереш какво нещо е радостта. Ще живееш между единия и другия бряг. Тъй щото, ако искате да живеете в живота, трябва да живеете между бреговете му.
Щом искаш да знаеш какво нещо е скръбта, че сте до единия
бряг
на живота и трябва да се върнете назад.
Дойдете ли до радостта, и там ще изгубите живота си. За изяснение на мисълта си, ще ви дам един пример. Ако аз ям и пия в кръчмата и се радвам за това, не изгубвам ли живота си? Днес повече хора умират от преяждане и пиене, отколкото от глад. Значи ние вървим между радостта и скръбта.
към текста >>
30.
ЕДИН ДЕН ЩЕ БЪДЕШ БЛАГОДАРНА
 
- Милка Периклиева (1908 – 1976 )
Той е моят спасителен
бряг
...
Птичките престанаха да пеят и задрямаха в своите гнезда. Цветята в градината затвориха цветните си чашчици и заспаха, сънувайки слънцето. Само моето сърце не можеше да се успокои. Единствената ми надежда бе Учителя. Погледнах нагоре към осветения му прозорец и мислех: Учителя разрешава най-правилно всички проблеми.
Той е моят спасителен
бряг
...
Мина час, може би и два. Без да държа сметка, че Учителя може да възприема моите мисли, аз продължавах да разговарям мислено с него, марширувайки пред стълбата, която водеше към неговата спалня. Най-после вратата се отвори. Дървените стъпала изскърцаха и Учителя, много сериозен, застана пред мене. Аз го погледнах плахо поради дързостта си да го безпокоя в такъв късен час.
към текста >>
31.
Думите на Видния Странник Буди-Са
 
- Любомир Лулчев (1886 – 1945)
Веднъж един човек обтегнал телено въже и минал по него от единия
бряг
на реката до другия, над самия водопад Ниагара; най-напред с върлина в ръка, после с един човек, качен на гърба му.
Болката може да е много голяма, но лекът ѝ да струва петаче - стига да го намериш навреме и като го намериш - да го употребиш. Сега на всяка крачка се срещат недоволни хора - всеки търси по нещо, чака нещо, надява се, че може да стане нещо. И с тая надежда живее. И това е хубаво - без надежда човек не би могъл да живее. Но всичкият въпрос е там - това, на което се надява, може ли да оправдае надеждите му?
Веднъж един човек обтегнал телено въже и минал по него от единия
бряг
на реката до другия, над самия водопад Ниагара; най-напред с върлина в ръка, после с един човек, качен на гърба му.
Каченият на гърба на човека е вярвал в способностите на другия и затова се е решил. Акробатът пък е вярвал в своето изкуство и се е надявал на здравината на теленото въже, на което е стъпял. Сега, и вие така минавате над водопада: качите се на гърба на някого, уж да ви пренесе, пък току видиш - или и двамата се съборите, когато не чака- те, или въжето не издържи - скъса се! Водопадът - това е животът; акробатът - това са тия, които признавате за водачи; въжето -тов а са техните разбирания, убеждения, верую, мирогледи. Всички те ви обещават много лесно и също така лесно забравят какво са обещали и правят тъкмо това, което не са харесвали в другите. Защо?
към текста >>
32.
Превод на писмото на Михаил Иванов до д-р Стефан Кадиев: 20. IV. 1966 г.
 
- Михаил Иванов - Омрам Айванов (1900 – 1986)
А на Лазурния
бряг
в нашето обширно имение ние всяка година през месеците юли, август и септември имаме голяма работа, която се извършва върху хора от различни страни в света.
Не познавам други, за да ги изпратя. Ако бях по-свободен (с възможността да пътувам в целия свят), бих дошъл на този конгрес, но колко пътувания ме очакват. Вече познавам Индия, Англия, Швейцария, Германия, Гърция, Испания, Италия, Югославия, Люксембург. Сега мисля да посетя Япония, Америка и северните страни. В много страни вече имаме приятели, които следват учението.
А на Лазурния
бряг
в нашето обширно имение ние всяка година през месеците юли, август и септември имаме голяма работа, която се извършва върху хора от различни страни в света.
Никога не съм се съмнявал във вашите интелектуални възможности и във вашия динамизъм. Прави ме щастлив и горд това да зная, че в моята родна страна всички започват да се интересуват от новите идеи на учението и че скоро България ще бъде толкова посещавана от чужденците, най-вече от французите, на която толкова съм хвалил красотата и блясъка на планините, горите, розите, плажовете и т. н., че е много възможно да се видим един ден да пристигнем с цяла тълпа французи, за да се качим на Мусала и да отидем също във Варна, за да видим Черно море. Очаквайки този благословен ден, отправям към Вас най-добри пожелания за здраве и просперитет и [се надявам] скоро [да имам] удоволствието да ви чета! Омраам Микаел Айванхов
към текста >>
33.
ЗА МОРЕТО
 
- Теофана Савова
Отдавна беше минало времето да бъда на срещния
бряг
.
Попаднах във водовъртеж. С усилие се измъкнах, за да попадна в друг водовъртеж. И вече нямаше пред мен определен път... Въртопи и ями. Водовъртежи ме люшкаха всеки миг. *
Отдавна беше минало времето да бъда на срещния
бряг
.
Но никой не гледаше към мене. Не се съмнавяха в изкуството ми да плувам. Пък и морето не беше страшно по определения за плувеца път. А аз се люшках. Като че ли най-дълбоките бездни и водовъртежи бяха решили да премерят силите си с мен.
към текста >>
34.
ПРИ „РЪЦЕТЕ, КОИТО ДАВАТ'
 
- Теофана Савова
Второто от седемте рилски езера, край югоизточния
бряг
на което се намира изворът „Ръцете които дават", Учителя нарече Ел Бур или Благото на живота.
Хубавата полянка го кани да отпочине, да се наслади на това чудно съчетание на природна хубост и човешки гений, да чуе живата приказка. И чешмичката, скромна, но мъдра, непрестанно струи и с тих глас ни казва: „Братя и сестри, майки и бащи, приятели и странници, учители и ученици, слуги и господари, -Вий, служители на живота, отворете сърцата си за доброто и бъдете като този извор! " И после продължава с приказки за неизречената мъдрост на Мировия Учител, за странника, който в дългия си път през вечността, се спрял тук и накарал този извор да избликне, та когато пътник морен потърси сили и утеха в самотен час, да спре при извора на любовта.
Второто от седемте рилски езера, край югоизточния
бряг
на което се намира изворът „Ръцете които дават", Учителя нарече Ел Бур или Благото на живота.
3 август Чухме хубава беседа от Учителя. Имаше много туристи. 4 август Падна сняг, после скреж и град.
към текста >>
35.
3. ЖИЗНЕН ПЪТ И РАБОТА НА УЧИТЕЛЯ ДО СЪЗДАВАНЕТО НА ВЕРИГАТА ПРЕЗ 1900 Г.
 
- Светозар Няголов ( -2013)
Качват се в нея и лодкарят ги прекарва на другия
бряг
.
Негов колега — българин, на име Велико Граблашов, пожелава да излезе заедно с него на разходка. Петър се съгласява. Един неделен ден се качват на влак, пътуват няколко часа и слизат на непозната гара. Взимат кола и стигат до голямо езеро. На брега на езерото има лодка.
Качват се в нея и лодкарят ги прекарва на другия
бряг
.
Оттам започват да се изкачват по висока планина и след около два часа ходене пред очите им се появява голям бял храм, към който се отправя Петър Дънов. Пред вратата му има две светли същества, които поздравяват Петър и той влиза вътре, като казва на Граблашов да остане навън да го почака. Облечените с бели дрехи същества не пускат колегата му да влезе. Петър се среща с представители на Бялото братство, с които провежда разговор. Граблашов чува, че се говори нещо, но нищо не разбира.
към текста >>
Той ги прекарва на другия
бряг
, слизат от лодката и се качват на колата, която е там и ги кара до гарата.
Облечените с бели дрехи същества не пускат колегата му да влезе. Петър се среща с представители на Бялото братство, с които провежда разговор. Граблашов чува, че се говори нещо, но нищо не разбира. След около половин час Дънов излиза от храма, изпратен от група светли същества, и заедно с Граблашов поема по обратния път. При езерото лодката и лодкарят са на пристанището.
Той ги прекарва на другия
бряг
, слизат от лодката и се качват на колата, която е там и ги кара до гарата.
След няколко часа пътуване с влака се прибират у дома. Велико Граблашов харесва много природата, езерото и храма и решава следващата седмица да ги посети пак. Взема влака, стига на същата гара, на която са слезли предишната седмица с Петър Дънов. Наема кола и потегля по шосето, по което пътували преди, обаче се оказва, че няма езеро. Той разпитва кочияша и разбира, че в тази местност изобщо няма езера.
към текста >>
36.
7.5 Георги Куртев
 
- Светозар Няголов ( -2013)
На отсамния
бряг
на реката остават само Георги Куртев и Боян Боев, които прегазват водата.
На фронта неприятелят напредва и започва да бомбардира Скопие. Началниците на болницата бягат и оставят болните и ранените на произвола на съдбата. Тогава Георги Куртев поема командването: издава отпускни билети на всички, които могат да ходят, за да се евакуират. Натоварва всички болни на каруци и напуска града. Когато последната каруца минава по моста, излизайки от града, пада снаряд и го разрушава.
На отсамния
бряг
на реката остават само Георги Куртев и Боян Боев, които прегазват водата.
Когато опасността минава, началниците се връщат, викат Куртев и строго го питат: „Кой ти разреши да евакуираш болницата, без да имаш заповед за това? Ще те дадем под съд." Той им отговаря: „Аз реших да спася 800 глави и заложих моята. Свърших работата и сега правете с мене, каквото искате." Началниците се споглеждат, съветват се, усмихват се и разрешават отпуск на двамата — Георги и Боян Боев. Дават им даже и своя файтон да ги закара на гарата, да потеглят с влака за София. Пристигат в София и се отправят към „Опълченска" 66, при Учителя.
към текста >>
37.
2. Мусала!
 
- Светозар Няголов ( -2013)
В това време на отсрещния
бряг
на езерото се появи една голяма мечка и започна силно да реве.
Закусихме и се срещнахме с Мария и Станка, които се извиниха, че не ни приеха в бурята, защото не ни познали, а били сами. Решихме да отидем до Маричините езера. Слязохме надолу, отклонихме се наляво от пътеката за „Грънчар" и по стръмнината отидохме при долното Маричино езеро. Наляхме вода във войнишкото алуминиево канче, което носехме, и го сложихме на импровизирано огнище. Но от големия снеговалеж в предния ден всички дърва бяха напоени с вода и не горяха След половинчасови усилия водата завря и ние наляхме в канчета да пием.
В това време на отсрещния
бряг
на езерото се появи една голяма мечка и започна силно да реве.
Брат ми предложи да бягаме нагоре, по Близнаците. Аз му възразих, че мечката бяга по-бързо от кон и човек не може да избяга от нея, особено по нанагорнище. Мечката се скри в близките клекове. Ние изпихме набързо водата, стегнахме раниците и тръгнахме по тясната пътека надолу по Маричината долина. Започна да вали проливен дъжд.
към текста >>
38.
От Устово до Варна. Четиримата младежи
 
- Георги Томалевски (1897-1988)
Още със стъпването си на варненска земя младият Константин Дъновски е поразен от покъртителна картина: Варненското дървено пристанищно скеле и всички сгради в близост до морския
бряг
били разрушени от току-що стихналата буря, незапомнена по своята сила.
Когато излизаха из гъстака и конете кротко стъпваха по меката пътека, вуйко Йоргаки се променяше, лицето му ставаше по-весело и тъй както се беше отпуснал на коня, запяваше някакви проточени песни, на които Константин не можеше да долови думите - песни, които вуйко му беше запомнил от млади години. Константин чуваше тая жалба, скрита в песента, и сърцето му се натъжаваше. Може би пак за теглото на тоя народ български му спомняха те. Дойде ден, когато пътниците излязоха из Балкана, преминаха и разклоненията на неговия край и пред тях се мерна крайморският град, който на Константин се видя много бял - сякаш светеше между ведрото синьо небе и изумрудената морска шир. *
Още със стъпването си на варненска земя младият Константин Дъновски е поразен от покъртителна картина: Варненското дървено пристанищно скеле и всички сгради в близост до морския
бряг
били разрушени от току-що стихналата буря, незапомнена по своята сила.
Първият му контакт с варненци той направил като присъствуващ на благодарствения молебен, извършен на табията „Йени дуня" („Нов свят") срещу сегашния вълнолом. Неотразимо впечатление при пристигането му във Варна - пише в своите спомени Константин Дъновски1, му е направила всенародната и задушевна благодарност от българи, турци, гърци и гагаузи, отправена към небето за избавлението от морската стихия. Ураганът е бил толкова силен, че морските вълни с ярост са се хвърляли през крепостната порта „Скеля капусу" и са помели много съоръжения и постройки. Впечатлителната душа на Константин Дъновски свързва в съзнанието си картината на молебена за избавлението от природната стихия с дългоочакваното от векове освобождение на българския народ от отоманско иго и фанариотското опекунство. В избавлението от бурята той вижда символа за освобождението на своя народ и с оптимизъм чертае светлото бъдеще за културно-просветна работа и служба на своя народ.
към текста >>
През неделните дни, когато трясъкът на бакарджийските чукове не будеше махалата, когато чукачите преставаха да чукат като гладните човки на птици, Константин се разхождаше по високите ридове на варненския
бряг
, гледаше белите гемии, които отиваха или се връщаха от далечината и с любопитство следеше как разтоварват гемии или някой голям пампор, доближил бавно брега.
От разговорите с различни хора, които идваха в дюкяна, той долови, че животът по селата е и по-размирен, и по-съзнателен от живота в големия град, където хората се излежаваха, търсеха си сгода, ядяха и пиеха, а по-заможните люде хич не се замисляха за това, че от ден на ден народът потъва в тъмницата на робския живот и че в тази забрава ще погине съвсем. Разбра младият човек, че хората по планината са по-други от тия, на които всичко се донася на крак. Планината учи човека на размисъл и неволята, която там е винаги по-голяма, го прави по-деен и по-самостоятелен. Вярно е, че и морето е хубаво. Униса се човек, когато гледа как идат и се разбиват в брега талазите му, представя си колко е голям светът и се удивява на мореплавателите, които в морската далечина търсят щастието си, но друго е когато лизне вятърът върховете на смърчовете и гората се разшуми, като че почва да разказва нещо.
През неделните дни, когато трясъкът на бакарджийските чукове не будеше махалата, когато чукачите преставаха да чукат като гладните човки на птици, Константин се разхождаше по високите ридове на варненския
бряг
, гледаше белите гемии, които отиваха или се връщаха от далечината и с любопитство следеше как разтоварват гемии или някой голям пампор, доближил бавно брега.
Доста време Константин живя самотно в този чужди град, но постепенно той се опозна с всякакви хора, най-близки от които му станаха трима младежи на неговата възраст, които за разлика от други млади хора, живееха по-смислен живот. Те се събираха в неделни дни на високите хълмове край града, където имаше лозя и откъдето градът се виждаше като на длан. Бащата на един от тях, който се наричаше Тодор Хаджимаврудиев, беше търговец. Той пътуваше с гемии надолу по морето и беше стигал до Цариград. Имаше подчинени моряци риболовци и доставяше не само на Варна, но и на много места по санджака всякаква риба.
към текста >>
39.
На път в морето
 
- Георги Томалевски (1897-1988)
Всеки мислеше за този съдбовен понеделник, когато ще се отделят от българския
бряг
и ще заплуват към новата си съдба, подкарани от попътния вятър, за който опитният моряк казва, че ще се появи на утрешния ден.
Купи нови въжета и накрай смени и голямото платно. След това намери едно буре, което събираше близо сто литра и го напълни с вода. За храна той не положи големи грижи, защото знаеше, че младежите ще донесат достатъчно. Премина и този последен неделен ден преди пътуването. През нощта нито Константин, нито другарите му можаха да спят.
Всеки мислеше за този съдбовен понеделник, когато ще се отделят от българския
бряг
и ще заплуват към новата си съдба, подкарани от попътния вятър, за който опитният моряк казва, че ще се появи на утрешния ден.
Константин беше приготвил широка тъкана торба, в която бе натъпкал дрехите си и три големи хляба, омесени преди два дни при вуйко му Йоргаки, две книжки - молитвеници със славянско писмо и едни захлупци с извара, нашарени с червен пипер. Тодор Хаджимавродиев обеща да донесе цяла пита кораво планинско сирене, каквото носеха във Варна селяните от Коджабалканските села. Белю Пинин беше награбил разни сушени риби и една торба, пълна със стафиди и ошав, а Петър Атанасов носеше сухари и много сушени плодове. Към тия храни той бе прибавил и едно доста големичко гърне с мед. Рано, преди още да се бе пробудил градът, гемиджията и четиримата пътници бяха вече пренесли на гемията своя багаж.
към текста >>
Варна и българският
бряг
останаха вече назад.
Долният край на голямото платно бе преместено от Леонис така, че то веднага бе подхванато от северозападния ветрец и гемията плавно се понесе по водата. - На добър път, Господ да помага! - каза гемиджията и се прекръсти. - Амин! - казаха почти едновременно младежите.
Варна и българският
бряг
останаха вече назад.
Тук-таме блещукаха светлинки от къщите на ранобудни люде. От пристана, който оставаше малко встрани, се спущаха във водата къдрави потоци пламък. Леонис се суетеше напред-назад, превързал края на платното за едно от колчетата на борда, прехвърляше сандъците, навиваше въжетата и проверяваше дали е добре закрепено бурето с вода, защото той знаеше, че може да дойде и вълнение. После седна при командното въже, с което се местеше голямото платно и започна мълчаливо да следи движенията на гемията. - Ако носите повечко пари - продума той, не е зле да ги позакътате по-надълбочко из дрехите или пък ги зашийте като кръпки на старите си парцали.
към текста >>
40.
Заминаване и следване в Америка
 
- Георги Томалевски (1897-1988)
Лодкарят почнал да гребе и не след дълго те се озовали на насрещния
бряг
, където имало постройки.
Споразумели се, назначили време за среща и след няколко дни тръгнали на път. Вървяли пеша, изкачили се на едно високо плато, след което влезли в огромна гъста гора с дървета от много десетилетия. Вървяли през гората и стигнали до една широка поляна, сред която имало езеро. На отсамната страна на езерото видяли лодка, в която седял и чакал човек, който очевидно бил лодкарят. Когато наближили брега, непознатият станал, излязъл от лодката и с израз, както и с държане, в което личало почит и голямо внимание, поканил Учителя и неговия придружител да влезат в лодката.
Лодкарят почнал да гребе и не след дълго те се озовали на насрещния
бряг
, където имало постройки.
Посрещнали ги непознати хора и на Граблашев направило впечатление, че те мълчали и посрещнали Учителя също така с голямо внимание. Поканени от домакините, Учителят и Граблашев влезли в една постройка, където им била предложена закуска и където те отпочинали от пътя. След всичко това гостите били отведени в друго помещение, което представлявало неголям салон. В средата имало дълга маса, около която били наредени тринадесет стола. На дванадесетте от тях насядали ведно с Учителя други единадесет души, а тринадесетият стол останал празен.
към текста >>
41.
'Отче наш'
 
- Цветана- Лиляна Табакова (1913–1991)
— Ето ложите и партера — и посочи близкия отсрещен
бряг
с места вдлъбнати като ложи и кресла.
— Сега — продължи Учителят, — нови граници се чертаят в Европа. Той се поотдалечи от водата, спря се пред едно място, наподобаващо сцена, и каза: — Ето сцената! Ето полилеите! — като сочеше един клон от дърво, надвиснал над това място.
— Ето ложите и партера — и посочи близкия отсрещен
бряг
с места вдлъбнати като ложи и кресла.
Той бавно се движеше към своята стая. Влязохме заедно с него вътре и затворихме вратата. Той седна и три пъти повтори: — Естрадата е готова, естрадата е готова, естрадата е готова! Направихме я вече!
към текста >>
42.
СЪЧЕТАНИЯ
 
- Борис Николов
То искаше да премине на отсрещния
бряг
, където беше стадото.
Другото езеро е открито, слънчево. Наоколо скалите са обрасли със смрика и въздухът има ухание на балсам. Протокът, който свързва двете езера, е дълбок, водите му са бързотечни. Седя върху хвойновия храст, между двете езера и вкусвам слънчевия живот. Край мене мина голямо овчарско куче.
То искаше да премине на отсрещния
бряг
, където беше стадото.
Кучето изследваше течението на протока. Като дойде до едно място, то се спря, обърна се към мене, като че искаше да каже: „Гледай сега какво ще направя! “ Нагази смело и премина на отсрещния бряг, а водата едва докосваше корема му. Като застана на брега, то се обърна тържествуващо: „А, какво ще кажеш сега, намерих ли бродчето? “ У животните има само-
към текста >>
“ Нагази смело и премина на отсрещния
бряг
, а водата едва докосваше корема му.
Седя върху хвойновия храст, между двете езера и вкусвам слънчевия живот. Край мене мина голямо овчарско куче. То искаше да премине на отсрещния бряг, където беше стадото. Кучето изследваше течението на протока. Като дойде до едно място, то се спря, обърна се към мене, като че искаше да каже: „Гледай сега какво ще направя!
“ Нагази смело и премина на отсрещния
бряг
, а водата едва докосваше корема му.
Като застана на брега, то се обърна тържествуващо: „А, какво ще кажеш сега, намерих ли бродчето? “ У животните има само- чувствие, достойнство! Какви чудесни съчетания има в природата! Обстановката – скалите, небето, водите – и едно малко същество минава… Само велики Художници могат да съчетават така нещата!
към текста >>
43.
ПЪСТЪРВИТЕ
 
- Борис Николов
На срещния
бряг
на реката излезе мечка.
Затова пъстърви има и в най-горното течение на реките. Гледах и се радвах на силата и свежестта на живота, на неговата първична красота. Тук царува мир. Човек потъва в него, забравя малкия, личен живот и се приобщава към Големия всемирен Живот… В миг съзерцанието ми беше прекъснато.
На срещния
бряг
на реката излезе мечка.
Тя беше голяма, вървеше спокойно, а в краката ѝ се въртеше и играеше мече. Мечката се спря на брега и се загледа във вира. Тя виждаше скачащите риби и нещо съобразяваше. След това нагази във водата, дойде до големия объл камък и се прилепи до него. Като се успокоиха, рибите пак започнаха да скачат.
към текста >>
44.
IX. УЧИТЕЛЯТ ПЕТЪР ДЪНОВ ЗА СВЕТЛИНАТА
 
- Константин Златев
Ако не знаете как да сгъстявате и как да възприемате светлината, не може да сте нито много умен, нито здрав, нито благороден.“ Пълноценното усвояване и използване на даровете на светлината води ученика към жадувания
бряг
на духовната свобода: „Обичай светлината и свободен бъди!
Мисловният процес протича нормално и конструктивно тогава, когато светлинният поток е възприет и усвоен адекватно от човека: „Който не възприема светлината правилно, не може да мисли. Колкото светлината е по-малка, толкова и умствената деятелност се намалява.“ Без наличието на светлина в душата окултният ученик не може да упражнява пълноценно различаването – първата стъпка по пътеката на самоусъвършенстването. Той не може да отличи Истината от неистината и не е в състояние да защити Божествената Правда: „Онзи ученик, който няма светлина, няма правда.“ Светлината достига до човешкото зрение в богата гама от цветове, тонове и нюанси. Всеки от тях е субект – притежател на съответна духовна информация, и всеки от тях упражнява въздействие върху определена страна или елемент на психо-физическото единство на личността: „Цветовете са форма на светлината, а светлината е носителка на Божествената храна.
Ако не знаете как да сгъстявате и как да възприемате светлината, не може да сте нито много умен, нито здрав, нито благороден.“ Пълноценното усвояване и използване на даровете на светлината води ученика към жадувания
бряг
на духовната свобода: „Обичай светлината и свободен бъди!
“ Специално внимание в своята теоретична концепция Учителят П. Дънов обръща на бялата светлина. Божественото учение свидетелства, че тя е символ на Христос, на Христовото присъствие и Свръхсъзнание. В своето дълбоко мистично съчинение „Заветът на цветните лъчи на светлината“ (написано и публикувано през 1912 г.), събрало върху страниците си най-съкровените стихове от Библията, вдъхновени пряко от Божия Дух, българският Учител на Любовта е отделил раздел на т.нар.
към текста >>
45.
ПОДАТЛИВОСТ И УСТОЙЧИВОСТ НА ВЛИЯНИЯ И ВНУШЕНИЯ
 
- Павел Желязков
В периоди на масова безпътица и обърканост, залуталият се в социалната среда търси живия пример, спасителния пояс, а после спасителния
бряг
, където да стъпи на здрава почва.
Те считат грубото отношение за добро възпитателно средство, а всъщност стават инструменти на пагубни въздействия, към които детето, за да оцелее, трябва да се приспособи. Такива възпитатели сами канят злото в дома си и на стари години събират окапалите плодове на своите педагогически престаравания. Мнозина ще кажат: „Че това е действително така, сме съгласни, но какво трябва да се направи, за да се излезе от този вихър на падението, който е обхванал обществото? " Противодействието на тази тенденция може да се изрази в едно волево движение: да направим крачка встрани. Ако не съумеем да се хванем за една благородна спасителна идея, пороят ще ни отнесе в още по-дълбоки и мътни води, от които трудно се излиза.
В периоди на масова безпътица и обърканост, залуталият се в социалната среда търси живия пример, спасителния пояс, а после спасителния
бряг
, където да стъпи на здрава почва.
Гьоте, който е имал още в детските си години една изключителна чувствителност и деликатност, в онзи значително по-романтичен период е възкликнал: „Нашето време е толкова лошо, че поетът трудно може да намери между съвременниците си поне един образ, който да му бъде полезен! " Ако една епоха е трудна за твореца, който търси вдъхновение, но трудно го намира, това означава, че тя е още по-тежко изпитание за хората с обикновена чувствителност, които се нуждаят от живото присъствие поета, за да ги смекчи и облагороди. Когато джамбазите подкарват цели стада към съвременните модерни скотобойни, животните панически търсят пътя назад, защото до болка чувстват нещастието, което изобретателният злосторник е поставил на пътя им. Често чувствителността на човешкото общество бива така притъпена, че слиза далече под тази на животните, които според съвременната наука, са лишени от разум. Окултната наука твърди, че животните нямат интелект или в някои видове се проявяват начални признаци на интелигентност.
към текста >>
46.
Как намерих Учителя
 
- Крум Въжаров (1908- 1991)
Това силно ме разочарова и си помислих как можах да дойда в този пуст край; но след това отидох на морския
бряг
, където обстановката беше съвършено друга и ме плени.
Този разговор с Учителя проведох в началото на месец септември 1927 г., след което заминах за Атина. Нашият институт в Атина се намираше в Палеон Фалерон, на 7-8 км отдалечен от Атина. Беше великолепно уединено място, полуостров, и за 10 минути се отиваше до морето. Имах прекрасни условия да мисля и съзерцавам. Още на следния ден, верен на моя стремеж да изляза навън на полето да се поразходя, какво да видя - пустиня, нямаше един стрък трева.
Това силно ме разочарова и си помислих как можах да дойда в този пуст край; но след това отидох на морския
бряг
, където обстановката беше съвършено друга и ме плени.
Ходех всеки ден 3—4 пъти на морето. То беше вълшебно. Неслучайно Егейско се казва Бяло море. През по-голямата част от годината няма никакво вълнение, повърхността е огледално равна. Цветът на морето почти се слива с небето.
към текста >>
Прекрасният морски
бряг
и лазурното море ми предоставиха отлични условия за размишление и преценка.
С речник в ръка, аз залегнах здраво и след 2-3 месеца можех доста свободно да разговарям и да участвам в дискусиите. В Атина имаше теософско общество с богата библиотека.. Вземах да чета книги оттам. Това изключително много обогати кръгозора ми. Заедно с това четях беседите на Учителя и лека-полека дойдох до съдбоносния извод, че няма защо да търся гуруто в далечна Индия и Тибет, а че моят гуру, който аз така настойчиво търсех, е тук, в България, и това е Учителят Петър Дънов (Беинса Дуно). Бях безкрайно щастлив, че още на 19-годишна възраст след много търсения бях намерил своя гуру.
Прекрасният морски
бряг
и лазурното море ми предоставиха отлични условия за размишление и преценка.
Имах възможност да размишлявам върху учението на Петър Дънов, изложено в малкото книги, които бях взел от Изгрева, сравнявах го с другите школи, в резултат на което дълбоко в себе си осъзнах, че Учителят Петър Дънов е не само моят гуру, но велик Учител на Новата епоха, която вече настъпва. Той носеше истинското знание, което беше крайно необходимо за новия живот. И аз реших да бъда близо до него. Смятах, че официалната наука няма какво да ми даде. През 1928 г.
към текста >>
47.
Нептун
 
- Николай Дойнов (1904 - 1997)
Весело играели и лудували те на морския
бряг
.
В ясна и безлунна нощ в съзвездие Риби могат да се видят с просто око около 75 звезди, но те са много слаби. Тези звезди, както и при други случаи сме изтъквали, в действителност нямат слаба светлина, но са много отдалечени от нас и затова до Земята достигат силовите течения на късите вълни. Тези течения засягат и имат отношение към горните слоеве мозъчни клетки - там, където са мозъчните центрове, даващи на човека моралните качества, най-благородните негови прояви, милосърдие, състрадание, благоговение, уважение към всичко. На това съзвездие Саабей е дал образа на две риби, свързани с дълга и широка лента, символизираща връзката между влюбените. За съзвездието Риби е дадена чудна по своето съдържание и смисъл легенда: всяка сутрин, когато първите лъчи на Слънцето започват да позлатяват високите планински върхове и когато капчиците роса още блестят като брилянти по зелените листа на цветята и тревата, от дълбочините на морето излизат, заловени за ръце, една след друга петдесетте дъщери на морския бог.
Весело играели и лудували те на морския
бряг
.
От песните и смеха им утихвал вятърът и бурните вълни на морето, всичко се заглеждало и заслушвало в тях. Една от тези дъщери - най-красивата и прекрасна - ГАЛАТЕЯ, веднъж, като гонила пъстроцветна пеперуда, се отделила от сестрите си. По това време минавал младият Акид - висок, строен, красив като Аполон. Видяла го Галатея, забравила пеперудата и го пронизала с дълбоките си сини очи. Но и Акид, очарован от божествената й красота, забравил закъде е тръгнал и се насочил кьм нея.
към текста >>
Всеки ден, щом на морския
бряг
се показвала Галатея, Акид я хващал за ръка и двамата отивали до една малка пещера, недалеч от един висок скалист връх.
Една от тези дъщери - най-красивата и прекрасна - ГАЛАТЕЯ, веднъж, като гонила пъстроцветна пеперуда, се отделила от сестрите си. По това време минавал младият Акид - висок, строен, красив като Аполон. Видяла го Галатея, забравила пеперудата и го пронизала с дълбоките си сини очи. Но и Акид, очарован от божествената й красота, забравил закъде е тръгнал и се насочил кьм нея. Обикнали се двамата и от този ден станали неразделни.
Всеки ден, щом на морския
бряг
се показвала Галатея, Акид я хващал за ръка и двамата отивали до една малка пещера, недалеч от един висок скалист връх.
Но не само Акид обичал прекрасната Галатея. Обичал я и едноокият, грамаден като планина циклоп Полифем. Видял я той на морския бряг, сияеща в своята младост и прелест, и безумна любов пламнала в сърцето му, в сърцето на ужасния циклоп, до когото никой ; не смеел да се доближи, за да не бъде разкъсан и изяден. Уплашила се Галатея от страшния му види винаги се криела от него. Но любовта на Полифем към Галатея все по-силно се разгаряла.
към текста >>
Видял я той на морския
бряг
, сияеща в своята младост и прелест, и безумна любов пламнала в сърцето му, в сърцето на ужасния циклоп, до когото никой ; не смеел да се доближи, за да не бъде разкъсан и изяден.
Но и Акид, очарован от божествената й красота, забравил закъде е тръгнал и се насочил кьм нея. Обикнали се двамата и от този ден станали неразделни. Всеки ден, щом на морския бряг се показвала Галатея, Акид я хващал за ръка и двамата отивали до една малка пещера, недалеч от един висок скалист връх. Но не само Акид обичал прекрасната Галатея. Обичал я и едноокият, грамаден като планина циклоп Полифем.
Видял я той на морския
бряг
, сияеща в своята младост и прелест, и безумна любов пламнала в сърцето му, в сърцето на ужасния циклоп, до когото никой ; не смеел да се доближи, за да не бъде разкъсан и изяден.
Уплашила се Галатея от страшния му види винаги се криела от него. Но любовта на Полифем към Галатея все по-силно се разгаряла. Всеки ден той докарвал многобройните си стада овце до високия планински връх, сядал на него и започвал да свири със свирката, който сам си направил от сто дебели тръстикови стебла. Далече се разнасяли звуците на свирката му които разклащали дърветата. Достигали те и до Галатея и Акид, които седели на любимото си място край пещерата, далеч от погледа на ужасния циклоп Полифем.
към текста >>
48.
Гатанки.
 
- Милка Периклиева (1908 – 1976 )
— захар Оттук
бряг
, оттам
бряг
, в средата — сняг.
— кокошка Цаних си вратарче, черно, мургаво татарче, да си стиска устата, да ми пази вратата. — катинар Сиво, сиво свито, със игли набито. — таралеж Голо в огъня играе, а не иска и да знае. — маша Тенжерата й в корема, яденето всеки взема. — пчела Да е лед, не е лед, да е мед, не е мед, а се топи като лед и е сладко като мед.
— захар Оттук
бряг
, оттам
бряг
, в средата — сняг.
— нощва Четирима братя, един без друг не ходят, на чифтове се водят, все тичат, врява дигат, и все не се достигат. — колела на кола Железен му е езика, железна му устата, започне ли да вика, събират се децата заемат си местата, нареждат си нещата. — звънец Златна, златна пшеница, в синя, синя паница, паницата не купена, над земята захлупена. — небето Воденичка на стената, денем нощем не спира, работа си намира. Чука, трака, отпява, дига глъчка и врява.
към текста >>
49.
Книга на загадките
 
- Николай Райнов
От другия
бряг
стигат до мене звукове на песен и звънливи пръски смях.
Три неща са, Ниле, три неща са от небето три пъти по-сини. Видях очите на царица Снофру: те са толкова сини, че който ги погледне, душата му полита и той припада от безумие. Погледът му се лута като поглед на луд човек, кръвта бие тежко в жилите му, а очите му виждат сините чертози на смъртта. Царицата е мнозина пленила, а който остане волен, до гроб копнее по сините дворци на смъртта, що бляскат в очите на царица Снофру. *** Горко ми! Моята лодка потъва.
От другия
бряг
стигат до мене звукове на песен и звънливи пръски смях.
Горко ми! Моята лодка потъва. Жълтите води въртят пред мене разкъсани венци, паднали от нечии глави. Въздухът трепери, стиснат от бесен вихър. Отвъдният бряг се не вижда. Горко ми! Моята лодка потъва.
към текста >>
Отвъдният
бряг
се не вижда.
*** Горко ми! Моята лодка потъва. От другия бряг стигат до мене звукове на песен и звънливи пръски смях. Горко ми! Моята лодка потъва. Жълтите води въртят пред мене разкъсани венци, паднали от нечии глави. Въздухът трепери, стиснат от бесен вихър.
Отвъдният
бряг
се не вижда.
Горко ми! Моята лодка потъва. Кой пее отвъд, в мрака, зад жълтите глинени брегове? Лъжовни пламъци ме викат натам — и аз греба в жълтия поток на измамата. Горко ми! Моята лодка потъва. *** Не отминавай вратата ми! Аз Те чакам в мълчание цял живот.
към текста >>
50.
21.09.1990 г. - разговор със Сава Калименов
 
- Сава Калименов (1901 - 1990)
Една нощ тръгнахме за Тутракан - за българския
бряг
.
Към Тулча някъде по лозята работихме цяло лято. Тогава чухме, че в България става революция. Туй е било по време на железничарската стачка. Тя беше, мисля в края на 19- те или в началото на 20-те год. и нас не ни се стоеше и искахме да се върнем в България и да вземем участие в движението.
Една нощ тръгнахме за Тутракан - за българския
бряг
.
Отидохме в един градец с намерение да търсим начин да се прехвърлим в България. Обаче и там ни заловиха, върнаха ни отново в Букурещ, но нищо не ни направиха и тогава ни пратиха в Добруджа и ни дадоха документи, че ни освобождават. Да се движим само там, в този край, да не слизаме по други места. Както и да е аз по-нататък, към края на годината, пожелах да отидем втори път в България, да се върнем там. Христо Кузманов не се съгласи, заради това аз минах самичък границата.
към текста >>
51.
Действие първо.
 
- Велко Петрушев
А когато тези агенти завземат и другата крепост — сърцето, тази централа, тогава става нещо изумително, чудно! При лунна нощ неволно той отива при морския
бряг
и започва да тъгува; сълзите му текат, като планински извори и дълбоки сърдечни излияния започват да се редят.
Силите на елексира бърже завземат всички важни пунктове в тялото и стават господари на живота. Когато тези пионери завземат главната крепости — главата, човек започва ей така да се върти, както се върти земята. И човек става тогава една въртяща се планета, и започва нов живот около ново слънце. Я когато агентите на жаркото вино завземат и втората крепости — краката, тогава човек започва да трепери ей тъй, както листата на дърветата, които често биват откъсвани и отвивани ту на изток, ту на запад или пък на север и юг. Тогава човек завладява цялата земя и се движи по всички посоки и краища и бива господари на всички страни.
А когато тези агенти завземат и другата крепост — сърцето, тази централа, тогава става нещо изумително, чудно! При лунна нощ неволно той отива при морския
бряг
и започва да тъгува; сълзите му текат, като планински извори и дълбоки сърдечни излияния започват да се редят.
Със сърцераздирателен глас човек плаче за нея — само за нея! Казва той: „Мила моя, без тебе не мога, за тебе умирам. Ела, ела по-близо при мене, защото без тебе животът ми няма смисъл!“ Това е то, без да го прободваш, той за нея умира. Заспива всред студените води и вълните продължават да пеят трагичната му песен. Това се нарича сърдечна епопея, драги Девор. Всичко това за да имаш, трябва първом да се научиш, с голяма ловкост да владееш шпагата.
към текста >>
52.
Глава втора: Веригата
 
- Атанас Славов
Шипка, Червен
бряг
, Габрово, Царева Аивада, Дряново, колибите Шумата, Пейна, Тапанарите, Гостилица, Маркочево.
Провадия, Ново село, Комарево, Куш тепе, Розалък, Стрежа, Тикенлик, Баялар, Дъскотна, каруца за Айтос през Боаз дере, Билек-махле, Алма-дере и Айтос Стойковия хан. Ямбол, пак Пандакли, Карапча, Крумово, гръцкото село Драма, Есебеглик, Казълагач, Хасан бегли, гръцкото село Синапли, Кавлакли, Гердеме, Каур-алан, Гюдюляри, Саалари, Текето, Алюменчево, Харманли, Узунджово, Хасково. 3 октомври... - Скобелово, Борисовград, Папазли, Яхли, Ахматово, Ходжеиново, Кара-изово, Станимака. На 6 октомври вали сняг. С файтон за Пловдив, Пашамахле, Въйводово, Калековци, Срема, Ине-бекчи, Али-вакув, Балтаджи, Къмъчли, Брезово, Хамзалари, Рахманли, Казанлък, Баня, Караитли, Казанлък, Асат, с.
Шипка, Червен
бряг
, Габрово, Царева Аивада, Дряново, колибите Шумата, Пейна, Тапанарите, Гостилица, Маркочево.
Севлиевио. Тетевен. Камен-дял, Големи у сой, Турски извор, Брусенски ханове, Ауменски ханове, Етрополското лъка, Етрополе. Равна, След Гълъбец Арабаконашкия проход и с. Пергел, Горна Камарица, Саранци, Столник. С. Желява, Аешниково, Яна, Горни Богров, Долни Богров, Враждебна и София. 11.
към текста >>
53.
Глава първа: Лъкът и тетивата
 
- Атанас Славов
Той гледаше на бурята с други очи; с вътрешните си очи, и те не виждаха ни скеле, ни нищо друго наоколо, защото стихията пред него не бе сегашната само стихия, и кипеше не пред четиридесетгодишния хадърчански чорбаджия, на когото хаджиите говореха сега, без да ги чуе, а пред шестнайсетгодишния Танасчо на Копаранския
бряг
, дето щяха да докарат баща му вързан с още някои и да го хвърлят в морето да се удави.
Бодната маса - черна, събрана на такива огромни вълни, че едва-едва, бавно-бавно се надигаха и растяха, докато доближаваха и бучаха издълбоко, и рошеха гърбове, като ставаха високи, защото вятърът не ги щадеше, и когато дъното започнеше да подрязва корена им, губеха равновесие, бавно килваха, разфучаваше се бяла бясна пяна отгоре им като на исполински пощръклял кон и така както се разпадаха, но още огромни като баири от черна вода, те стигаха трите скели, проснати навътре в залива, да поемат идващите лодки и кораби и се блъскаха в тях с цяло тяло, като че удряше небесният даул за края на света; болно скърцане, пяна възбог, стичане на реки и водопади пред и зад и връз скелето, и когато то се покажеше още веднъж оцеляло, тиха въздишка на облекчение полазваше по гърбовете на зяпачите, и... ето че идваше следващата водна планина. Три дни така! Или повече - ту по-страшно, ту по-леко - тълпата горе на крепостта не намаляваше. Къде бе попаднал? Къде само го бе довел вуйчо му Йоргаки, който ето че се задаваше и търсеше с поглед къде се е изтъпанил племенникът му? Нея сутрин малко по-нататък над табията Йени Дуня, дето щеше да е молебенът, сред българските местни първенци хаджиите Рали Мавридов и братя Георгиевич стърчеше друг гост на града: висок, слаб, с права русолява коса и пронизващ поглед, той бе в полуселски дрехи за разлика от хаджиите, но почитта, с която го гледаха те, явно го правеше равен сред равни.
Той гледаше на бурята с други очи; с вътрешните си очи, и те не виждаха ни скеле, ни нищо друго наоколо, защото стихията пред него не бе сегашната само стихия, и кипеше не пред четиридесетгодишния хадърчански чорбаджия, на когото хаджиите говореха сега, без да ги чуе, а пред шестнайсетгодишния Танасчо на Копаранския
бряг
, дето щяха да докарат баща му вързан с още някои и да го хвърлят в морето да се удави.
Баща му Йоргаки беше го довел в съседна Месемврия да учи две години по-рано, запален от мечтата синът му да завърши новото гръцко училище в града. Пръв селянин на село Гулица, той вече го бе пращал да учи всяка зима при поп Михаил в съседното село Еркеч, но това не стигаше ни на него, ни на Танас и така попадна в Месемврия. А и с гръцкото училище не се задоволи и го даде през свободното време да учи при махленския ходжа. Какви дни и какво богатство да четеш и пишеш на български, гръцки и турски; само че ето, че гърците в Атина нея 1820- 1821-ва година бяха решили да се освобождават и започна Завярата, и турците навсякъде, де кой имаше приятелство с гърците между християните, ги оковаха във вериги и ги закараха в село Копаран край Месемврия в лагера на турския паша, и ден след ден ги давеха в морето да всеят страх сред раята. Баща му и отец Михаил - между тях.
към текста >>
Четири кораба (от които двата руски, един гръцки и един сардински) бяха изхвърлени върху пясъчния
бряг
, където е провлакът Дере, от беса на споменатите ветрове, без да може да им се даде и най-малката помощ нито от чуждите и тукашните власти, нито от населението.
1848 в Троян се ражда Илия С. Йовчев, първият утвърден американски журналист от български произход. 1848 във Варна се завръща след двадесет и четири годишна неизвестност отвлеченият син на Райе Папафотиоглу Фотий (вече като архимандрит Филарет) и майка му едва го познава по стара рана на крака. 1849 (17 октомври) във Варна гръцкият консул Андреас Пападопулос Вретос е свидетел на опустошителна буря в пристанището, което приема по това време средно по един търговски кораб на ден от общо девет страни и два редовни рейса от Триест и Истанбул за Галац. „В четвъртък призори мимо всички очаквания, защото предният есенен ден бе великолепен, завилия ужасна буря с южен и югоизточен вятър.
Четири кораба (от които двата руски, един гръцки и един сардински) бяха изхвърлени върху пясъчния
бряг
, където е провлакът Дере, от беса на споменатите ветрове, без да може да им се даде и най-малката помощ нито от чуждите и тукашните власти, нито от населението.
То бе едно страшно зрелище. Екипажите обаче успяха да се спасят с плаване или като скочиха върху натоварени и хвърлили всичките си котви кораби, поради което и по-спокойни. Само един човек загина, като изгуби равновесие при опасен скок. Тази вихрена буря трая цели три дни, докато от съседното пристанище Балчик корабите се намираха в пълна безопасност. 1850 (10 април) в Котел се ражда Стефан Томов, сътрудникът на методистката преса в САЩ и учител на Петър Дънов.
към текста >>
Вятър и облаци! Той е тук както стотици още поляци - войници, офицери, писатеш, свещеници, ватикански и католически дипломати в Истанбул; какви ли не емигранти по този западен
бряг
на Черно море, събрани тук по средата между Сливен, Варна и Цариград - всеки, който е могъл да се добере - на многодневен полски събор за победата над Русия и бъдещето на Полша.
Те са спечелиш Кримската война заедно с Турция срещу омразна Русия и сега Полша ще е свободна. И неговата мечта за мисията на Полша като освободител на народите от великодържавно потисничество ще се сбъдне. Неговият „Пан Тадеуш“, простоватият поляк от народа, ще стане символ на обикновените човешки добродетели на обикновения човек. Тъй миеш. Тъй ще е! Сто години по-късно на това място, където сега стои той, ще бъде дигнат бронзов паметник, на който ще се казва, че е живял в Бургас.
Вятър и облаци! Той е тук както стотици още поляци - войници, офицери, писатеш, свещеници, ватикански и католически дипломати в Истанбул; какви ли не емигранти по този западен
бряг
на Черно море, събрани тук по средата между Сливен, Варна и Цариград - всеки, който е могъл да се добере - на многодневен полски събор за победата над Русия и бъдещето на Полша.
Дошъл е от Цариград, където живее, специално за случая. И с идването на деня палатките, шатрите, навесите ще се раздвижат. Ще заврат курбаните, ще тръгне водката, песните, ще бляскат еполетите, аристократичните осанки ще излъчват рицарско благородство, пък и изстрелите във въздуха, пък и песните ще повдигат духа на празника: Още Полша не е мъртва, докато сме живи... Песента, която се е пяла на лагерните огньове вечер в Испания по време на Наполеоновата война. И преди това в зимните лесове на Америка с генерал (ооо! как му беше името!) Костюшко под революционните знамена на генерал Натаниел Грийн. Няма вече, когато стане дума за Полша - е сигурен Мицкевич, - големи полски епици да започват повествованията си с изречения като: „Това се случи в Полша, т.е.
към текста >>
Черното море, толкоз синьо, толкоз слънчево всеки път, като поемеш на юг покрай високия варненски
бряг
, и толкова прелестно с рибарските колиби тук-там, с голите безкрайни плажове - толкова бели, че изглеждат сиви под слънцето, гръцките полуострови с гръцките градчета, дето видиш ли ги, и запява сърцето ти на гръцки тукашната песен: „Всяко пристанище е мъка...“ - някак го няма всичко това; не го е чувствал Константин, празна е била душата му.
За Бяло море. За Атон, където Константин щеше да се оттегли от тази суета на суетите, от този врясък и трясък на хаоса и да си върне единението с Бога. Историята е описана сто пъти, защото е от малкото истински български морски, ако искате - пиратски приключения. И така, качват се приятелите в платноходката на познатия си и поемат на юг към нос Емине. И разказът за това пътуване, така както го имаме от Константин, е странен разказ.
Черното море, толкоз синьо, толкоз слънчево всеки път, като поемеш на юг покрай високия варненски
бряг
, и толкова прелестно с рибарските колиби тук-там, с голите безкрайни плажове - толкова бели, че изглеждат сиви под слънцето, гръцките полуострови с гръцките градчета, дето видиш ли ги, и запява сърцето ти на гръцки тукашната песен: „Всяко пристанище е мъка...“ - някак го няма всичко това; не го е чувствал Константин, празна е била душата му.
Пътуването, както го описва, е сиво, сиво, сиво; вълни, мрачно, мъгла, ръми, буря някаква уж има, но се усеща, че не е било баш буря, а просто вълнение, както всяко вълнение, просто досада. Сиво, сиво, сиво, като че отиват не където трябва, като че не е туй пътят, който винаги е път на Черното най-синьо море в света, а друг път за друго място, дето оттук не се минава и не се е минавало, така че какво правят те по този път се питаш. Нещо е недоволен и мърмори навигаторът им - гъркът Леонис. Нещо не иска да ги кара докрай. Нещо не става дума, оставя ли ги по пътя, тръгва ли с тях след Истанбул, в Мраморно море, спират ли, не спират ли?
към текста >>
54.
Глава втора: Ученикът и учителите му
 
- Атанас Славов
1876 на двата противоположни океански
бряга
на САЩ излизат две влиятелни мистични списания: „Изкуството на магията“ на Ема Бритър в Ню Йорк и „Братството на светлината“ на някогашния секач X.
1876 (16 март) в Медисън, Ню Джърси, се записва в семинарията на Дрю вече завършилият Робърт колеж в Истанбул Стефан Томов. 1876 в Ню Йорк фалира благотворителят на семинарията в Медисън г-н Дрю. 1876 в Бостънския университет деканатът на Теологическия факултет се възглавява от проф. Бордън Паркър Боун. 1876 на Запад оглалският вожд Крейзи Хорс спечелва две големи битки срещу американски военни части.
1876 на двата противоположни океански
бряга
на САЩ излизат две влиятелни мистични списания: „Изкуството на магията“ на Ема Бритър в Ню Йорк и „Братството на светлината“ на някогашния секач X.
Бътлър в Лос Анжелис. 1876 в Нортфилд, Минесота, Джеси Джеймс, който дотогава е ограбил 7 банки, 50 влака и два панаира и е убил 52 души, ограбва последната си банка, при което загива цялата му банда с изключение на брат му и самия него. 1878 (април) в България започва Априлското въстание. 1876 (пролетта) в Чикаго генерал Шеридън нарежда на три военни корпуса от запад, изток и юг да се придвижат ускорено и да обезвредят недоволстващите индианци на лакотския вожд Си- тинг Бул и вожда на шайените Крейзи Хорс. Генерал Къстър с 500 кавалеристи и 40 офицери води западния корпус.
към текста >>
Цели пътеки от отсрещния до отсамния
бряг
се люлеят оранжевочервени връз черните води.
Трясват мандалата на къщите. Напазарили-ненапазарили - ще се крият вътре гладни, дано оцелеят. Холера. По-страшна от всякога! По улиците ще препусне само някоя самотна тулумбаджийска кола със санитари с превръзки през носовете и устата, дано избегнат заразата, и толкоз. Пръскат с вар, прясна, изгаряща вар всяка обществена сграда, където знаят, че е ударила заразата. Нощем водите на Златния рог са озарени от клади сякаш.
Цели пътеки от отсрещния до отсамния
бряг
се люлеят оранжевочервени връз черните води.
Горят залети с газ трупове, нахвърляни напреки един връз друг като цепеници. После взимат да ги горят и през деня - толкова са много! Мирише на изгоряло месо; от жестокия пир на разгневените богове! Глупаво момче - измъква се един път от общежитието да търси някой си, дето някой от тяхното село казал да му се обади. Глупост на глупостите! Като му намира къщата, те само надничат отгоре през желязната решетка на прозорче някакво на втория кат и му казват да се маха, да се маха! Той пита - дете е! ^ какви са тези звезди, с бяла боя намацани на някои от портите, дето е минал дотук. Казва му познатият на познатия му: - Еврейски къщя! Слагат Давидовата звезда, като удря божието наказание, да не сбърка Бог да удари тяхната къща, ами да погуби съседите. Не му се ставаше на чорбаджи Атанас в този пуст град.
към текста >>
55.
Глава трета: Колежанинът
 
- Атанас Славов
И пак на първа страница започва статия срещу алчността и аморалността на евреите (След Освобождението свищовската търговия усеща присъствието на зимничките еврейски кантори на отсрещния
бряг
).
„Народа“ - който дава идея за обстановката точно преди идването на Петър Дънов да учи в протестантското училище. Броят от 13 декември 1882 година: „Почитаемата редакция на „Български глас“ зела под внимането това, което ние простодушно обнародвахме миналия брой ... но не вярва имало ли е ученици протестанти. Ний очевидно гледаме тия нови ученици българчета и българки да ходят да учат протестантско учение на своя матерния български език, проводени от измамените им родители за по-икономическо учение, заблуждени, защото гледайте, двама чуждестранни протестанти измамиха и привлякоха на късо време току-речи половина Свищова, тъй щото на 2-ий того месеца бутнаха скандал дори и в народните ни уж училища, се възбунтуваха учениците противу учителите и си доказаха сериозно, че ще отидат в протестантското училище да учат.“ И друга дописка за „варварството“ на протестантското възпитание в същия брой: „Свищовското протестантско училище учениците му приеха набързо добро благонравие; те, на 17 того, след като излязоха от училището, захванаха да викат и да хвърлят камъни кого де видят; застигнаха едно момиче, което носеше тава от фурната, задърпаха, заудряха го и му разсипаха тавата с рибата. Писъка на горкото момиче помогна та пуснаха някой та го избавиха, а то замалко да го бутнат в хендека.“ И уводната статия на броя: „... целта на това училище не може да бъде освен гибелна за нашата младеж... Защо прочее се допущат действията на тия пропагандисти, които нахално и лукаво гледат да се втурват между простодушието население, и да го тласкат по един гибелен за народната ни бъдащност път? “ След това на първа страница има един поучителен диалог между Православен и Протестантин, в който протестантинът говори против кандилата, свещите и иконите, които били забранени от втората божа заповед да не се правят кумири, а православният съкрушително отговаря, че това е, за да може да разбере богомолецът по-ясно за какво става дума в църквата.
И пак на първа страница започва статия срещу алчността и аморалността на евреите (След Освобождението свищовската търговия усеща присъствието на зимничките еврейски кантори на отсрещния
бряг
).
С доста ясна насока: „... В Русия ги има близо три милиона,... а и у нас, ако се размножат, доде да ги притопим в себе си, и червата ни ще изядат...“ Сградата на Методисткото богословско училище, Свищов, сега банка Диагнозата е ясна - „ксенофобия гравис“ - от това страда Свищов по онова време. Иначе - град на едно от първите места в българските земи по образование, култура, просвета, търговия, индустрия. Обстановката в навечерието на Петровото идване е толкова тежка, че сред мисионерските среди се чуват гласове мисията тук да бъде изоставена. Много вече е вложено обаче и вместо вест за капитулация се получава телеграма от епископ Фостър, че се пращат десет хиляди долара за подпомагането на мисионерите и другите сътрудници, и още четири хиляди долара за закупуването на недвижими имоти. Това довежда до откриването на нова църква в Ловеч, при което паството от десет редовни члена нараства на четиридесет и поне двадесет още странични слушатели, а в Ловеч девическото училище се сдобива с нова тухлена сграда на два етажа освен общежитието в мансардното помещение на тавана.
към текста >>
Излез на верандата на въздух, дишай, седни и се отпусни, и гледай, и кажи-речи под краката ти пуфкат ежедневните търговски кораби; влачат се рибарски варки, пътнически затентени гиганти с два етажа високи странични витла на австрийските богаташки компании шарят от Тулча и Гюргево във Влашко, през Силистра и Русчук в Турция, през Видин на еврейската банка Арие, през Белград в Сърбия, Банат, Будапеща в Унгария, Братислава, Виена и Залцбург в Австрия... Светът от високия свищовски дунавски
бряг
се гледа от две точки: едната е височината на римската кула, която е военно кале и недостъпна за живеене и в подножието й се тълпи дребната риба.
* И така... Двамата, които горе-долу по едно време ще пътуват за Америка, след като Петър завърши Свищовското методистко училище, вече знаем: Петър Дънов и Георги Чакалов; и криво-ляво знаем какво стои зад гърба им и какво е било обкръжението им, докато стигат дотук. Остава третият - Алеко Константинов от самия Свищов. И Алеко е от Петровото поколение. И той - като Петър и Чакалов за свое нещастие - се ражда в България в съзнание и остава в съзнание до края на живота си, - докато го убиват. Дете на виделината! Богаташки син, баща му реди за него роден дом с гръб към Свищов и България: опънал веранда горе, високо на втория етаж към най-международната артерия на своята родина - Белия тих Дунав, - и зад него низините, блатата, горите, далечните покриви на Зайчар в свободна Румъния.
Излез на верандата на въздух, дишай, седни и се отпусни, и гледай, и кажи-речи под краката ти пуфкат ежедневните търговски кораби; влачат се рибарски варки, пътнически затентени гиганти с два етажа високи странични витла на австрийските богаташки компании шарят от Тулча и Гюргево във Влашко, през Силистра и Русчук в Турция, през Видин на еврейската банка Арие, през Белград в Сърбия, Банат, Будапеща в Унгария, Братислава, Виена и Залцбург в Австрия... Светът от високия свищовски дунавски
бряг
се гледа от две точки: едната е височината на римската кула, която е военно кале и недостъпна за живеене и в подножието й се тълпи дребната риба.
Другата е височината на Преображенската махала по на запад - над гарата, над маазите, над складовете, над пристанището - с десетината огромни богаташки къщи на европейски Свищов: на Станчови, на хаджи Василеви, Сакеларович, Цанкови, Павлович, Димитър Василев, Аврамов - все благотворители, за които Виена, Букурещ, Галац, Одеса, Мюнхен са на една ръка разстояние. Животът на Алекрвия баща, такъв какъвто той го води, е в Австрия и Швейцария. Оттам идват първите разкази за света, които Алеко чува, за това се говори в дома му; оттам идат съдовете, от които се яде, дрехите, които се носят, мебелите, които се разтоварват долу в пристанището, бижутата на майка му и сестрите му - самоварите и сребърните държатели на кристалните чаши. Оттам иде и твърдото решение на баща му Алеко да учи вкъщи с най-добрите учители, които може да се намерят: Емануил Васкидович и Янко Мустаков. В Свищов не се срещат с Петър, тъй като Алеко почти не учи в родния си град, но животът им през цялото време върви паралелно.
към текста >>
И не е надвечер, а рано преди разсъмване, и калето и бъзаците тънат в мъгла, но той се качва на стената и гледа - едва се виждат върбите като тънка тъмна ивичка край румънския
бряг
- другото е сива непрозрима маса - нищо че е ясно къде долу е реката, къде горе-долу е той, къде завива тя и къде е брегът на Преображенската махала, и къде светлее небето.
* Всяка нощ сънува, че е в Свищов и че не е идвал в Хотанца. Там си е. С приятелите, или не - все то. С Точо понякога. И е горе на кулата, и обикаля около нея из бъзаците и гледа изгорелите от стар пожар черчевета на прозорците, и отдолу откъм часовника и чаршията вече са взели да пият еснафите, защото идва глъчка, надвечер е, едно дете вика: „Тате, тате, върни се, моля ти се, обичам те!“ И мъж гълчи, и жена вика пискливо и плаче, и детето повтаря: „Тате, върни се...“ И е девети юни 1887 - два дни преди да им дадат дипломите - и той чака да ги извикат, да им ги дадат.
И не е надвечер, а рано преди разсъмване, и калето и бъзаците тънат в мъгла, но той се качва на стената и гледа - едва се виждат върбите като тънка тъмна ивичка край румънския
бряг
- другото е сива непрозрима маса - нищо че е ясно къде долу е реката, къде горе-долу е той, къде завива тя и къде е брегът на Преображенската махала, и къде светлее небето.
И Точо казва - до него е седнал на камъните, гладко обръснат както винаги, с едрата букла на челото, с широки рибарски гащи - и пак не е ясно кога ходи за риба тоз човек, и дали просто не ходи по цял ден да се шляе и да приказва: - Така е! - казва. - Църквата е борба за сила. Кой да води верското чувство на човека, дето издърпаш ли корена му от душата на човека, няма човек. Дали ще са католици (като нашата тук папищашка църква), или православни, или гърци, ако е православна църквата, или гагаузи, или дали от джамията ще водят хората за носа, за това е борбата. Важно е проповедта, евангелието е важно, защото то е божието слово, най-първата и най-чистата проповед.
към текста >>
Островът, брегът отсреща, слънцето в гърба му се усеща - топи се тя - и грандиозният завой на реката се ширва до края на света, и ниският румънски
бряг
се очертава, и възвишеният
бряг
зад дупката в краката му откъм българската страна изплува зад останалата част на града.
Или цялата работа е точно в това, което учим, и ако съм го научил, ще ми дадат свидетелството като сляза долу в училище. Но работата може би е точно във вярата. Да знаем, че е там в сърцето ни и без окото да Го види, без да съгрешаваме като Тома Неверни. Да е в сърцето ни с цялата ни вяра, без да Го видим с външното си око! Но и защо да н« Го видя, ако е там, ако изчакам. Ако се моля...“ И взрян така - мъглата пълни душата му; и взрян, мъглата тънее, свети отвътре, вдига се.
Островът, брегът отсреща, слънцето в гърба му се усеща - топи се тя - и грандиозният завой на реката се ширва до края на света, и ниският румънски
бряг
се очертава, и възвишеният
бряг
зад дупката в краката му откъм българската страна изплува зад останалата част на града.
И грандиозният мир на Бога, духът му, който е и тялото му, се въздига във видимото му поле, расте, разстила се. „Боже, с този свят твой, дето ми го даваш, и с него ми даваш това, което искам от Теб; с него, с красотата на света си, влизаш в мен, през очите ми и в душата ми влизаш...“ ______________________________ * Сега го виждаш, сега не го виждаш.
към текста >>
56.
Глава четвърта: Семинаристът
 
- Атанас Славов
Тази тълпа на брега, тези непознати французи, този океан - апокалиптичния, космически приятел, с който започва дуета без ноти; - божественият миг, холизма, секундата на устремление към всемирната тоталност на хора и катедрали, французи и вода, и двата разцепени и разделени един от друг
бряга
на океана, през които „Ла Турен“ ще свърже отново тръгналите на запад с тръгналите на изток племена с божествена бяла невидима нишка, опъната някога си от лоясали викинги (поели уж да оплодят някоя ескимоска под тогавашните лозници на Гренландия), от облещени колумбовци (тръгнали уж за планини от злато), от китове и риби пилоти, от айсберги и недолетели птици, белнали очи от гладна смърт връз тях.
И бурята се разрази в мене. Разрази се и в океана, и аз с приятеля - Атлантически океан, почнах един дует, за какъвто ноти още не са измислени...“ Каква мистична духовна аритмия! (Но Алеко не знае, че не е от раздялата, а от очакването за събиране - на нас отсамните с братята ни отвъд през бездната, дето е скъсала нишката ни!) Какъв неочакван, мистичен вътрешен удар разтриса цялото му същество! И странно, той помни уникалното си изживяване, но ведрата му натура го заравя в нафталина на останалите туристически спомени. Както е и с нас - читателите му. Всеки българин е чел тези редове, но кой не ги е прескочил като нищо особено, кой не си е казал, че просто Алеко си е майстор пътеписец, и ето ви още една претоплена авторска палачинка, поднесена за зяпналите почитатели на перото му. Само че така ли е?
Тази тълпа на брега, тези непознати французи, този океан - апокалиптичния, космически приятел, с който започва дуета без ноти; - божественият миг, холизма, секундата на устремление към всемирната тоталност на хора и катедрали, французи и вода, и двата разцепени и разделени един от друг
бряга
на океана, през които „Ла Турен“ ще свърже отново тръгналите на запад с тръгналите на изток племена с божествена бяла невидима нишка, опъната някога си от лоясали викинги (поели уж да оплодят някоя ескимоска под тогавашните лозници на Гренландия), от облещени колумбовци (тръгнали уж за планини от злато), от китове и риби пилоти, от айсберги и недолетели птици, белнали очи от гладна смърт връз тях.
От океански костенурки. Но и за Алеко този миг е само недоразбран мимолетен повей на чувствата. Извън този миг картините му отпреди и картините му след Хавър, и в този, и в други пътеписи весело и някак леко се запечатват в съзнанието. Той е пътник от първа класа. От горната палуба той редува в пътеписа си: Тъпкалото в трюма; Пъшкането и повръщането; Клатенето и кълненето, което се носи отдолу, от трета класа.
към текста >>
Плоските голи баири на Хадърча, които ти крещят от люлката още: „Това е нищо! Тук е нищо, ние не сме света, тук нас никакви ни няма за нищо!“ - това е то! Ако си се пръкнал там, ти си просто от „прелелите отпадъци на отвъдния
бряг
“, ти си в безтегловност.
И пак смеха и веселието... И колкото и малко или много подробности да съберем за прекосяването на онова време от разказа на Алеко, параходът накрая пристига в пристанището на Ню Йорк ... и пътищата за вътрешна Америка се отварят, кой както и накъдето! Световното изложение в Чикаго през 1892-1893 г. Но друго ни интересува нас. Така или иначе в тази първа класа на богат свищовлия, родният градски бит, старото детско ежедневие на кристалните чаши в столовата, на водния простор на Дунава като открит път към света, а не преграда за орящите волове - не се губят при каквото и да било пътуване, а само го съпътстват. И в Чикаго Алеко си остава в своето си слънчево, свищовско „ха-ха-хи-хи!“ Той си е пак сред своите и на баща си байганювски интерпреньори, великосветски студенти, турски гюбеци, парижки и кючукпарижки фльорци, арменски сарафи и ... самочувствието на лесно празнещия се, но винаги пълен с колкото трябва туна-вилаети джоб. С Петър Дънов не е така.
Плоските голи баири на Хадърча, които ти крещят от люлката още: „Това е нищо! Тук е нищо, ние не сме света, тук нас никакви ни няма за нищо!“ - това е то! Ако си се пръкнал там, ти си просто от „прелелите отпадъци на отвъдния
бряг
“, ти си в безтегловност.
И не блести в душата ти кристала на веселия смях, а духа и вее нищото на неосмисленото пространство. Не си от пътниците в първа класа. Изринеш ли се оттук, не носиш със себе си бита си, разлита се плявата на детството ти и политаш гол и без посока, безцелен като комета нощем, безтегловен като доган по икиндия над Сините камъни. Вероятно пътуването на двадесет и четиригодишния Дънов през океана по-точно може да се възстанови по спомените на друг негов връстник - Георги Чакалов. Чакалов не е като Алеко от Свищов, където Дънов също учи, но затова пък точно като Дънов е учил в протестантското училище.
към текста >>
Отпърво Ламанша е тесен и домашен с фаровете на Кале и Дувър на двата срещуположни
бряга
, корабчетата и лодките от двете страни в тъмното, псувните на три езика, кой накъде да се пази; сетне бреговете се раздалечават, протокът раззива широко, псувните изчезват с лодките към Плимут и светулките на Канарските острови, и накрая - далече на север фара на Бишъп рак - последното огънче на Европа.
Харесва му. Гладен е. Яде с насладата на градски калфа, който си е поръчал, и му носят. Губи бита си, но не и самочувствието. И него като Алеко го лови тръпката на отплаването към Новия свят: с вълнението, със стегнатото гърло от това, как параходът се изсулва от тясната, уютна Европа и се продънва в океана на нищото.
Отпърво Ламанша е тесен и домашен с фаровете на Кале и Дувър на двата срещуположни
бряга
, корабчетата и лодките от двете страни в тъмното, псувните на три езика, кой накъде да се пази; сетне бреговете се раздалечават, протокът раззива широко, псувните изчезват с лодките към Плимут и светулките на Канарските острови, и накрая - далече на север фара на Бишъп рак - последното огънче на Европа.
Сетне, на разсъмване, корабът се продънва. Зинва океанът. Свежо вдъхване. Колкото и вероятно близка да е картината, рисувана от Чакалов, до прекосяването на Петър Дънов, аз все пак виждам Учителя във вътрешния си поглед като действащо лице от спомените на един украински емигрант, запазени в Музея на квартиранта в Лоуър Ийст Сайд в Манхатън. Пак от същото време.
към текста >>
Този спадащ гръден кош на планетата! Телескопичен блик Преди милиони и милиони години на източния
бряг
на континента, който сега наричаме Южна Америка, живеят водни костенурки и продължението на рода им е застрашено, тъй като птиците са научили всичките топли пясъци на люпилните им, и се събират на истерични ята, и щом малките пръкнат от черупките и тръгват като чевръсти паячета към спасителните вълни, те връхлитат.
Това е неговият свят и той иска да го задържи целия с надеждата да го осмисли. Колкото и застрашително и експлозивно да се разраства в момента. Защото, от друга страна, колкото и повече този свят да се разраства, в него се провижда все по-добре едно единство, една цялост, една грандиозна в простотата си осмисленост, която той може би ще успее да овладее преди да бъде смазан. * И така ... Този Океан! Този повдигащ се гръден кош на планетата! Това криво огледало, което прави пустотата на деня синя и отразява пещерата на нощта със звездите на инфузориите си. Тази тиха космическа меланхолия под потъващата в хоризонта луна.
Този спадащ гръден кош на планетата! Телескопичен блик Преди милиони и милиони години на източния
бряг
на континента, който сега наричаме Южна Америка, живеят водни костенурки и продължението на рода им е застрашено, тъй като птиците са научили всичките топли пясъци на люпилните им, и се събират на истерични ята, и щом малките пръкнат от черупките и тръгват като чевръсти паячета към спасителните вълни, те връхлитат.
Не помага търсенето на нови и нови, и нови по-скрити места. Добили стотици години опит, птиците предвиждат ходовете на костенурките. Не помага и това, че малките изскачат от черупките на бегом. И птиците се научават да пикират по-бързо и в ужасните няколко минути бяг до водата от милионите остават няколко десетки. Докато някои от най-големите от-костенурките, след като десетки пъти не успяват да оставят поколение, в напразните си търсения на топли пролетни пясъци, на изток, сред вълните не попадат на малките далечни пусти острови, където птиците не успяват да ги проследят.
към текста >>
И минават милиони години, и милиони здрави поколения, които се излюпват на островчетата, плуват обратно до богатия на храна източен
бряг
на континента, гмуркат се в зелените топли води край брега, любят се и се впускат водени от малкия онаследен пеленг в костенурчите си мозъци към далечните, скришни топли пясъци, в които да снесат яйцата си.
Не помага търсенето на нови и нови, и нови по-скрити места. Добили стотици години опит, птиците предвиждат ходовете на костенурките. Не помага и това, че малките изскачат от черупките на бегом. И птиците се научават да пикират по-бързо и в ужасните няколко минути бяг до водата от милионите остават няколко десетки. Докато някои от най-големите от-костенурките, след като десетки пъти не успяват да оставят поколение, в напразните си търсения на топли пролетни пясъци, на изток, сред вълните не попадат на малките далечни пусти острови, където птиците не успяват да ги проследят.
И минават милиони години, и милиони здрави поколения, които се излюпват на островчетата, плуват обратно до богатия на храна източен
бряг
на континента, гмуркат се в зелените топли води край брега, любят се и се впускат водени от малкия онаследен пеленг в костенурчите си мозъци към далечните, скришни топли пясъци, в които да снесат яйцата си.
И пак назад! Но минават още милиони и милиони години и играта им на родните брегове става по-кратка и по-кратка, достигането до тайните им острови все по-трудно. Връщането все по-малко радостно, защото е истинска мъка! Някои направо не успяват да се върнат. Едва има време за игра, едва има време за оплождане - и пак отчаяно гребане към далечния единствен шанс на малките им да се излюпят. Континентът се отдалечава от острова на морските костенурки. Всеки милион години с петнадесет километра.
към текста >>
И ще се носи светкавично така невидима и беззвучна под кораби и самолети, додето пет часа по-късно заливът Килауеа на северния
бряг
на хавайския остров Кауаи не се пресуши от всмуканата от цунамито вода, за да подхранва катастрофалната невидима вълна, и след минути ще се оголи дъното на Сънсет Бийч на остров Оаху на югоизток, и след минути все в същата посока полуостров Калеупапа на Молокаи ще загуби морето около себе си, и след това ще зине сух просторният северен залив на остров Мауи-Кахулуи, и когато след малко започват да се заголват полите на нос Уполу на остров Хавай, назад на северозапад заливът Килауеа, отдето започва всичко, не само отново е пълен, но водата се надига като кипнал съд и лази по дерето, и залива околните планини трийсе, четирсе метра, и върви и върви нагоре; и след това се заливат отново Оаху, Молокан, Мауи... И когато започне да залива Уполу на Хавай, океанът този път с рев се изтегля от дерето над Килауеа на 400 км на северозапад и от залива, и извлича и поглъща в бездната си всичко, което се е случило без корен на пътя му: коли, коне, бараки, плажни чадъри, лодки, плъхове... Десетки хора.
Стърже над отпушените комини с лава под Хавай, трупа се сгур и сгурта се подава под повърхността във вид на вулканични острови, и те се плъзгат с целия подокеански щит на северозапад и се рушат от дъждовете и изригват нови подводни вулкани на югоизток от тях, където комините от лава в по-дълбоките земни слоеве намират отдушник. Стърже щита на дъното на северозапад по протежение на Калифорния в катаклизмични трусове. Връхлита Курилските острови и кърти подземни планински масиви и когато те се дръннат на дъното на океана, раздвижили милиарди кубически метри водна маса, тежки по тон кубическия метър, лисва на повърхността това, което японците наричат цунами - смукващия и заливащ океан, от който няма спасение. Водният камшик на Дядо Господ! Представете си, как в дълбоките води на Тихи океан великият шелф, прострян в протежение на Алеутските острови, се разлюлява от необхватен по мащаб воден трус и как милиони кубически метра скална маса се отъркулват и уталожват на ново място на дъното на океана, и милиони и милиони кубически метра водна маса трябва да се пренареди, да се всмуче на опразненото място и да измести водните маси в пътя си, и как в зависимост от големината си тази тежаща милиони тонове водна маса се задвижва със скорост шестстотин-седемстотин километра в час, със скорост направо близка до тази на звука, което оставя всичко произтекло тук в пълна тишина. И представете си, че освен безмълвна, тази подводна вълна остава и невидима, тъй като надига повърхността не повече от десетина-двайсет сантиметра - така че докато се уталожи (след като се отрази от леда на Антарктика), тя ще засегне до седем-осем процента от цялата маса на Тихи океан.
И ще се носи светкавично така невидима и беззвучна под кораби и самолети, додето пет часа по-късно заливът Килауеа на северния
бряг
на хавайския остров Кауаи не се пресуши от всмуканата от цунамито вода, за да подхранва катастрофалната невидима вълна, и след минути ще се оголи дъното на Сънсет Бийч на остров Оаху на югоизток, и след минути все в същата посока полуостров Калеупапа на Молокаи ще загуби морето около себе си, и след това ще зине сух просторният северен залив на остров Мауи-Кахулуи, и когато след малко започват да се заголват полите на нос Уполу на остров Хавай, назад на северозапад заливът Килауеа, отдето започва всичко, не само отново е пълен, но водата се надига като кипнал съд и лази по дерето, и залива околните планини трийсе, четирсе метра, и върви и върви нагоре; и след това се заливат отново Оаху, Молокан, Мауи... И когато започне да залива Уполу на Хавай, океанът този път с рев се изтегля от дерето над Килауеа на 400 км на северозапад и от залива, и извлича и поглъща в бездната си всичко, което се е случило без корен на пътя му: коли, коне, бараки, плажни чадъри, лодки, плъхове... Десетки хора.
Всичко, което се е случило на северните брегове на Хавайските острови в този неразбираем мигновен кошмар ту оголен, ту наводнен, ту всмукващ обратно на дъното; всичко, до което се.докосва. И тази „едновременност“ на станалото, видяна в цялостта й, няма ляво и няма дясно, няма сега и после. То е едно и също нещо и е само сега. Един задвижен за удар камшик, при който ръкохватката спира, но единното и неделимо движение се предава на корена на камшика и нататък и нататък до върха. Но никоя отделна част от движението не описва и не дава представа за цялото по какъвто и да било начин: Покойната ръкохватка?
към текста >>
И виж върбите, дето се оглеждат във водите откъм румънския
бряг
.
- Винаги казваш, че си вярващ, а ги приказваш като богохулник! - О, само че съм! Наистина вярвам в Него! - Очите на чичо Точо уловиха погледа на Петър и той почувствува както винаги в такъв случай, че потъва в бездънната им синева; и това беше още по-странно поради това, че старият салджия бе измежду най-тъмнокожите брюнети в града. И той знаеше, че когато тези сини очи го задърпаха навътре, вече се започваше; идеше излиянието на тези чудни негови изречения, за които всички на пристанището му се радваха: - Вярвам в Него, само че Той никога не ми е говорил с мрънкането на гръцки поп от онова време, нито пък с думите на старобългарското евангелие, от които дума не разбирам, нито пък от бабешките химни на твоите учители. Бог не е градски билюкбашия да маршируваш пред него с думкане на даули и надуване на зурли! Чувствам го в костите си - цялото му свещено мълчание - мойто момче! Той ми говори... - И какво ти каза? - Казва: Точо, мой човек, виж сутрешното слънце как се плъзга над Дунава, колко красиво съм го направил да му се радваш! Не защото си го заслужил, мой човек, но защото съм Създателя и обичам работата, дето съм си я избрал за себе си, и я върша с кеф, с любов и споделяне - безплатно, и не чакам бакшиш ни от теб, ни от когото и да било за това, което правя. И виж птиците в небето.
И виж върбите, дето се оглеждат във водите откъм румънския
бряг
.
И аз го слушам какво казва, и не ща нищо за в бъдеще, не ща живот след смъртта, ни Рай, ни нищо, а да съм окото на някое мъничко врабче на клонче някое над нашата маса, и само да си седя така и да ви гледам глупавите момчета с шербетите и баклавите си, и да ви слушам как бръщолевите глупости за глупости, и тогава Бог, който ще е кацнал и той като врабче до мен, ще каже: „Точо, мой човек, признай, сега аз Създател ли съм, или съм Създател и половина!“ И аз ще кажа: „Еее, Ти си нещо, дето заслужава да се види, така си е!“ И ще седим горе там и ще гледаме саловете и реката, и ще си слушаме, и вас, и който и да дойде след вас на масата, и само ще си седим, както сме си кацнали така рамо до рамо во веки веков, та чак до сутринта. Чичо Точо беше замлъкнал, очите му се топяха в сребърнооловната повърхност на реката, светли и празни, сякаш бе ослепял, а Петър бе продължил да гледа тази безмерна красота на Реката от малкото площадче пред Чифте кафене, а сърцето му биеше като птиче в клетка: „О, просто да можех да се науча как да споделям какво ми е в сърцето за Него, както Точо умее, о, само да можех да се науча как!“ Но тихо сега! Слушай и гледай и учи как да разбереш цялата работа. А проповядването само ще дойде след всичко това. Дай Боже! * През дните, последваш произшествието с лимона, тримата говориха много помежду си: Петър, отец Куцак и Гаврило. Оказа се, че Петър има много общи теми с отец Куцак, и едно от нещата, за които бе най- любопитен, бе защо униатският свещеник е оставил църквата си, за да върви в Америка, където се искаха предимно работници.
към текста >>
Двата
бряга
след половин час ще се съединят, ще свърши пътят, който Дънов е могъл да начертае за себе си дотук, и пред него ще остане светлата пустота, която той ще трябва да запълни както и колкото му стига умът, и това е голям антиклимакс, голям катарзис, и за него ще е просто... просто възбуда, защото той е решил, че ще е само две лесни години в семинарията на Дрю с Делчев, но аз знам, че няма да са две лесни, а ще са седем мъчни, търсещи, едва сега истински тежки години, с много лутане, и лутане, и все същата бяла, необятна, ослепителна пустота пред него... Къде да бързам?
А ето че униатският свещеник се придържаше към паството си, не към църквата си. Не беше слуга на камъка и кръста отгоре му, но на душата и духа на човека; той не се мъчеше да дърпа назад който и да беше решил да върви нататък, но се стремеше да го следва и да му помага в стъпките, които предприема, тъй като хората бяха неговото царство, не църковния двор. Толкова много още щеше да има да се учи! * February 8, 1996. New York ...Тази сутрин три пъти надух сирената на парахода, с който Дънов днес ще навлезе във горния залив на Ню Йорк, но нещо не ми се пише, така че докато цялата тълпа от емигранти и опърпани пътници пристъпва от крак на крак на горната палуба, както са се наблъскали рамо до рамо, и докато ниските се надигат да надзърнат над рамената на високите, и бащите дигат децата на раменете си, въпреки че ще им отмалеят раменете, докато нещо се види, и понеже има още половин час поне, докато горният залив зине пред тях като огромно вътрешно море с островите си и Статуята на свободата; с буквално хилядите си параходи, платноходи и платноходки, шлепове, с веригите на фериботите с цели улици вътре от претъпкани каруци, жепе вагони, хора, добитък, плуващи кранове за разтоварване и какво ли не, и докато зад тях се врежат в хоризонта двайсе-трийсеетажните сгради на Манхатън с готическите си кули отгоре, уви! - още няколко години няма да има истински небостъргачи - има време да позяпам през прозореца над Авеню Си, дето са живели по онова време българските емигранти, да поприказвам наум с приятели, да им кажа как ми е домъчняло за тях, но и как не ми се ходи в Българиая защото, ако се държа за тази книга сега и пердаша напред, дай Боже, да е наред. ... Но сега ми е празно отвътре.
Двата
бряга
след половин час ще се съединят, ще свърши пътят, който Дънов е могъл да начертае за себе си дотук, и пред него ще остане светлата пустота, която той ще трябва да запълни както и колкото му стига умът, и това е голям антиклимакс, голям катарзис, и за него ще е просто... просто възбуда, защото той е решил, че ще е само две лесни години в семинарията на Дрю с Делчев, но аз знам, че няма да са две лесни, а ще са седем мъчни, търсещи, едва сега истински тежки години, с много лутане, и лутане, и все същата бяла, необятна, ослепителна пустота пред него... Къде да бързам?
Това не е краят на пътя; това, кажи го, не е началото дори... И си правя кафе. И разбърквам картите на голямата маса, където редя по някой пасианс след кафето, но не редя този път. Пиша едно кротичко писмо. Споделям, че има още материал тук, който не съм премандръсил, но го оставям за следващото си идване. Търся пощенска марка... Май параходът пак тутка, май започва оживлението, май пак се дигаме на пръсти да видим какво се открива след теснините и ще трябва да се връщам при глава трета и парцаланковците с каскетите и забрадките! Всички бяха на палубата от ранно утро: емигранти, редовни пасажери; тъпчеха се един друг, късите тук-там се надигаха на пръсти да надникнат над рамената на дългите, и бащи дигаха по някое оскучено, плачещо бебе на рамо, и това, разбира се, нямаше абсолютно никакъв смисъл, тъй като още сума ти време само блъскането на носа, докато корабът цепеше умерените вълни, щеше да разсейва неспокойната им скука.
към текста >>
Както черноморския
бряг
и течението на Дунава към делтата му.
Дъбът не се разлиства като в полетата на Варненско и подножието на Балкана, а се стрелка нагоре. Брезата не е деликатното, нежно дърво, хвърлящо профирна сянка над гъбарските поляни, а огромно „животно“. И в тези дървета, както му е ред, се чуват птичи гласове. Но не се обаждат, а насищат въздуха с шум, плътен като шума на листните жаби нощем; толкова гъст. Непознати гласове! Работата е там, че гората на Дрю и долината на Хъдзън влизат в един от великите миграционни пътища на птиците.
Както черноморския
бряг
и течението на Дунава към делтата му.
Петър Дънов е пълен с гласове на птици от дете. И те са отново тук, но други. И това отново го подсеща по свой начин, че се движи в един паралелен свят, където всичко е абсолютно едно и също и абсолютно различно. Защото е многото лица на Великото, всемирно, вечно. Едно и също.
към текста >>
Виждам Петър Дънов на този концерт... Телескопичен блик Чайковски е потънал в сияйна, бяла музика и това е всичко, което усеща, и вижда, че тя изтича от диригентската му палка - тази светлина - с такова чувство на любов, с такова пълно даване на всичко, което е в него, с такова пълно прощаване със себе си, защото го раздира вина; вина, че не е достатъчно чист, вина, че е умряла Cauia, а не той, вина, че светът трябва да е красив, красив, красив и пълен с любов, но той нищо не може да направи, за да стане така; човек е така неспособен още... Източният
бряг
е в истерия! Вестник „Морнинг Хералд“: - Великолепно... сила, която веднага ви поглъща и омагьосва... „Ню Йорк Дейли Трибюн“: - Гений! „Прес“ - ...Между шестте най-велики композитори на всички времена! „Ивнинг Поуст“: - Третата сюита е богата... царствена... Вече побелял, огънят в очите на Чайковски... „Ню Йорк Уърлд“: - Всепокоряващо! „Ивнинг Телеграм“: - Възбуди публиката до възторг, какъвто не сме виждали... Държи музикантите на върха на палката си с емоционалната си мощ... Истинският триумф обаче е четвъртият му концерт в Ню Йорк на 9 май.
Този гигантски град в новите концертни зали и салони вече е тръгнал по пътя да стане една от музикалните столици не само на Америка, но и на света. Заменил дъбовата гора на Дрю с каменната гора на метрополията, на Дънов му липсват разходките сред природата, които е толкова лесно да предприемеш с приятелите си в Медисън, и той ги заменя сега с музиката на Ню Йорк. Предстоящото откриване на великолепната концертна зала Карнеги Хол съвпада с шокиращите новини за глада в Русия и усилията на благотворителна протестантска Америка да намери начин да помогне. Чайковски е поканен на голямо диригентско турне и началото му се решава да бъде ознаменувано с не по-малко забележителното откриване на Карнеги Хол, където той ще започне турнето си с първото махане на диригентската си палка. Методистката църква, която също подпомага контрибуциите, има билети за концерта, някои от които отиват за отличилите се бъдещи пастори от Нюйоркските мисии.
Виждам Петър Дънов на този концерт... Телескопичен блик Чайковски е потънал в сияйна, бяла музика и това е всичко, което усеща, и вижда, че тя изтича от диригентската му палка - тази светлина - с такова чувство на любов, с такова пълно даване на всичко, което е в него, с такова пълно прощаване със себе си, защото го раздира вина; вина, че не е достатъчно чист, вина, че е умряла Cauia, а не той, вина, че светът трябва да е красив, красив, красив и пълен с любов, но той нищо не може да направи, за да стане така; човек е така неспособен още... Източният
бряг
е в истерия! Вестник „Морнинг Хералд“: - Великолепно... сила, която веднага ви поглъща и омагьосва... „Ню Йорк Дейли Трибюн“: - Гений! „Прес“ - ...Между шестте най-велики композитори на всички времена! „Ивнинг Поуст“: - Третата сюита е богата... царствена... Вече побелял, огънят в очите на Чайковски... „Ню Йорк Уърлд“: - Всепокоряващо! „Ивнинг Телеграм“: - Възбуди публиката до възторг, какъвто не сме виждали... Държи музикантите на върха на палката си с емоционалната си мощ... Истинският триумф обаче е четвъртият му концерт в Ню Йорк на 9 май.
Ученичката на Франц Лист - Одел Аустерохе - помита партитурата. Чайковски вече е стъпил на краката си и след концерта казва: „Не съм постигал такъв възторжен от- глас на работата си дори в Русия.“ Става дума -уви! - само за отзвука на публиката към този концерт. Най-голямата му награда от към човек си остава в далечното минало; тя идва още през 1876 година, когато Толстой стои до него при премиерата на „Първия му струнен квартет" и плаче. А това е отдавна, отдавна минало и той е много, много тъжен и самотен. ...Отзвукът е невъобразим.
към текста >>
57.
Глава пета: Ученият
 
- Атанас Славов
Южният
бряг
през залива на Каваците беше друго: стъпало скали издраскани надолу във водата с ноктите на титанско чудовище и сега рязко разделени на светло и тъмно от слизащото слънце, което биеше отгоре им.
Но ето че навътре в залива към каваците беше тихо като в котел вода, оставен под асмата на дядо Господ - с тъмнозелени и още по-тъмни отражения на лозите по стръмното, само тук-там прокъсани от бебешкосините парцали на небето, и сред това божествено спокойствие - върховете на коловете на таляна и една мързелива, заспала лодка, дето обикаляше от кол на кол, кажи го, през час. В огромната дива пустота на залива, която се отваряше и отваряше, и се лисваше през хоризонта, бе съвсем друго - светло, тъмно, сиво-синьо и рошаво, гонеха се морски зайчета и кой знае защо белите им гърбове се появяваха много по-често и нагъсто само на едно-две места, а нататък - цели полета от тъмносини вълни и ни една грива. Носът в краката му бе сипеи и камъни; някой хвърлял долу в хаоса черупки от миди; тъпоноса скала. На север „Св. Спас“ бе на ниска спокойна ливада с пътеки насам-натам.
Южният
бряг
през залива на Каваците беше друго: стъпало скали издраскани надолу във водата с ноктите на титанско чудовище и сега рязко разделени на светло и тъмно от слизащото слънце, което биеше отгоре им.
Зад тях - носът, ограждащ залива на Ропотамо от юг без никакъв релеф, плосък, мъгливосин, замазан... Каваците в дъното на залива се виждаха светлозелени - кажи го, с бели корони. Зад тях плоски, тъмносини гори, и по носовете, и нагоре, и надолу по планините мътносини и колкото по-далеч бяха, толкова по- замазани ставаха и по-бледи. Но замита облак и се дръпва и открива огромен, широко отворен прозорец пред слънцето и то лисва светлина върху гората около залива, и тя оживява, като че се сменя театрален декор - каваците се виждат един по един, белва светлата невидима досега пясъчна ивица, дюните, лодките... И баирите отзад, и те не били плоски - отваря се дълбоко блато с разлюлени папури, даже лъсва вода, а баирите и планината и гората били много, много далеч зад блатата. И пак замита облакът и спуска пердето си пред слънцето и планините отново стават тъмносини и плоски, и блатото изчезва, но сега пък светва близък, близък малкият Змийски остров и около него имало огърлица от бяла бурна пяна... Картината се стрелна само за миг пред вътрешния поглед на Петър - дълго забравена, още от времето, когато двете години след гимназията се изнизаха, без да помни къде и как, в лутане, в обиколки, в помагане на този-онзи, пътуване..., додето не постъпи в Свищовското духовно училище. Забравената картина, която го бе поразила при първото му спускане пеша по брега на юг от Созопол.
към текста >>
Плоско! Прекоси през два-тристаметровата коса при Алертън да спре поглед на северното изложение и океанът бе необятен - нищо не спираше погледа ти да го залиса, да го учуди, да те накара да стоиш, ако ще две денонощия и никога да не можеш да кажеш как точно изглежда този
бряг
, както бе с изгледа от Курекя.
Беше непроменимо. Нямаше планини. Нямаше гори - нямаше ту тополи, ту дъбове, ту лозя, ту череши, ту плаж, ту блата. Тук беше част от планетата Земя. Легнал пясък, легнала вода, легнало небе.
Плоско! Прекоси през два-тристаметровата коса при Алертън да спре поглед на северното изложение и океанът бе необятен - нищо не спираше погледа ти да го залиса, да го учуди, да те накара да стоиш, ако ще две денонощия и никога да не можеш да кажеш как точно изглежда този
бряг
, както бе с изгледа от Курекя.
Това си беше, това, което е и е било веднъж завинаги. Петър се съсредоточи да фиксира в погледа си къде точно бе хоризонтът. Мъчеше се да улови геометричното му място над местещото се ту по-наблизо, ту по-надалеч негово очертание. И след няколко минути флуктуацията на образа вече не му пречеше да закове точно къде минаваше той. Веднъж постигнал това, той започна любимото си ухажване на Водата, което щеше да завърши с влизане в нея.
към текста >>
58.
3. Статия трета
 
- Георги Христов
64 Нумидия е антично берберско царство, а по-късно - римска провинция на северния африкански
бряг
между Мавритания и Картаген; обхваща части от днешен Алжир и Тунис.
62 Амфиктион (гр. Арф1кти<ж, Amphiktyon) е в древногръцката митология син на Девкалион и Пира. 63 Молох (вокализирана версия на семитското а1? "!, м-л-к, семитски корен със значение „цар“) е западносемитски бог на слънцето и изпепеляващата сила на огъня, на който служели и принасяли в жертва деца амонците, а по-сетне и други запад- носемитски народи. Жертвоприношенията се правели, за да се обнови силата на слънчевия огън, като за целта жертвите били хвърляни в силно нажежените ръце на статуята на бога.
64 Нумидия е антично берберско царство, а по-късно - римска провинция на северния африкански
бряг
между Мавритания и Картаген; обхваща части от днешен Алжир и Тунис.
Била населена предимно от берберски племена, разделени на 2 основни племенни групи - масиле в Източна и масесиле в Западна Нумидия. 65 Етрурия е голямо държавно обединение на етруските, което обхващало обширни територии от Средна и Северна Италия между реките Арно и Тибър, както и част от Кампания. 66 Учение на древногръцкия философ скептик Пирон (360 г. пр.н.е.-около 270 г. пр.н.е.), който отрича възможността да се познае истината и затова препоръчва хората да се въздържат от даване на оценки и вземане на решения.
към текста >>
НАГОРЕ