Търсене в текстове за 'Румънски'

А симидчията, понеже и него [в]зеха да подиграват, каза на една група нещо по румънски, от което аз разбрах, че им казва, че работата си е работа и набожността си е набожност.

Съновидение на 13-и срещу 14-и декемврий 1904 г., към 2 часа след полунощ. Пътувах в разни местности като каменисти, долинисти, пустинни и др., докато най-подир, след дългата тази умора, рекох да се помоля на Бога, та излях сърцето си тъй добре, та и наяве надали бих могъл така прочувствено да се помоля. След това пак продължих пътя си, като в същото време пеех и някои църковни славословия и псалми. В това време гледам: един симидчия от града ни, доста набожен младеж, върви подире ми и като се възхищава от моето пеене, казва: „Слава Тебе, Боже мой, слава Тебе“. В пътя, по който вървях, от страните му тук-таме се случваха групи человеци, които ме подиграваха и [ми се] присмиваха, но аз не обръщах никакво внимание на тях. А симидчията, понеже и него [в]зеха да подиграват, каза на една група нещо по румънски, от което аз разбрах, че им казва, че работата си е работа и набожността си е набожност. Та потвърдих думите му, като казах тоже по румънски: „бине, бине“, което значи „добре“, и с което исках да кажа, че разбирах думите му. В пътищата, по които вървях, па и наоколо, всичко бе потънало в мрак, та едвам можеше да се гледа добре. Този мрак за всички се считаше като обикновено нещо. Когато поизлязох малко по-нависоко в пътя, откъдето се виждаха през тъмнината една широка местност и на едната страна баири, но всичко покрито с хубави градини и лозя, аз като все си пеех, усилих гласа си и с всичката си сила славословех Създателя ни. А отгласът на гласа ми се чуваше като гръмотевица из планината, макар че разстоянието беше повече от половин час.
към текста >>

Та потвърдих думите му, като казах тоже по румънски: „бине, бине“, което значи „добре“, и с което исках да кажа, че разбирах думите му.

Пътувах в разни местности като каменисти, долинисти, пустинни и др., докато най-подир, след дългата тази умора, рекох да се помоля на Бога, та излях сърцето си тъй добре, та и наяве надали бих могъл така прочувствено да се помоля. След това пак продължих пътя си, като в същото време пеех и някои църковни славословия и псалми. В това време гледам: един симидчия от града ни, доста набожен младеж, върви подире ми и като се възхищава от моето пеене, казва: „Слава Тебе, Боже мой, слава Тебе“. В пътя, по който вървях, от страните му тук-таме се случваха групи человеци, които ме подиграваха и [ми се] присмиваха, но аз не обръщах никакво внимание на тях. А симидчията, понеже и него [в]зеха да подиграват, каза на една група нещо по румънски, от което аз разбрах, че им казва, че работата си е работа и набожността си е набожност. Та потвърдих думите му, като казах тоже по румънски: „бине, бине“, което значи „добре“, и с което исках да кажа, че разбирах думите му. В пътищата, по които вървях, па и наоколо, всичко бе потънало в мрак, та едвам можеше да се гледа добре. Този мрак за всички се считаше като обикновено нещо. Когато поизлязох малко по-нависоко в пътя, откъдето се виждаха през тъмнината една широка местност и на едната страна баири, но всичко покрито с хубави градини и лозя, аз като все си пеех, усилих гласа си и с всичката си сила славословех Създателя ни. А отгласът на гласа ми се чуваше като гръмотевица из планината, макар че разстоянието беше повече от половин час. След не много вървене стигам при едно малко село, зад което се губеше из зеленината и един град.
към текста >>

За разлика от румънските граничари, които със страх и трепет посрещаха своите началници, понеже ги строяваха, ругаеха ги, за да си спечелят „авторитет" пред тях.

Слязох от коня и викнах на войниците: — Момчета, идвах при вас за по-дълго време, но сега трябва веднага да се върна. Затова само ще се разпиша в книгата и се връщам. Войниците много ме обичаха и винаги ме очакваха с радост и нетърпение. Приказвахме за различни неща: носех им новини, те ми се оплакваха за нещо - изобщо, радваха се много, когато отивах на поста. За разлика от румънските граничари, които със страх и трепет посрещаха своите началници, понеже ги строяваха, ругаеха ги, за да си спечелят „авторитет" пред тях. Капитан Ене, например, командир на румънската гранична рота, се отнасяше така зле с войниците, че веднъж в мое присъствие взе пушката, насочи я срещу един войник и му викна: „Сега ще те застрелям! " Оня започна робски да хленчи: „Домнуле капитан! " и да се оправдава на румънски пред него... Върнах се от поста в щаба и веднага по телефона помолих началника на участъка да поиска разрешение от началника на сектора да отида във Варна, уж да си ушия нов костюм. Той ми отговори: „Няма какво да го питам, защото ми е казал за теб: „Гръблев е подивял в Делиор-мана, гледай сегиз-тогиз да ходи във
към текста >>

" и да се оправдава на румънски пред него...

Войниците много ме обичаха и винаги ме очакваха с радост и нетърпение. Приказвахме за различни неща: носех им новини, те ми се оплакваха за нещо - изобщо, радваха се много, когато отивах на поста. За разлика от румънските граничари, които със страх и трепет посрещаха своите началници, понеже ги строяваха, ругаеха ги, за да си спечелят „авторитет" пред тях. Капитан Ене, например, командир на румънската гранична рота, се отнасяше така зле с войниците, че веднъж в мое присъствие взе пушката, насочи я срещу един войник и му викна: „Сега ще те застрелям! " Оня започна робски да хленчи: „Домнуле капитан! " и да се оправдава на румънски пред него... Върнах се от поста в щаба и веднага по телефона помолих началника на участъка да поиска разрешение от началника на сектора да отида във Варна, уж да си ушия нов костюм. Той ми отговори: „Няма какво да го питам, защото ми е казал за теб: „Гръблев е подивял в Делиор-мана, гледай сегиз-тогиз да ходи във Варна, в Шумен, да се среща с хора. Пущай го без да ме питаш! "
към текста >>

Нито един румънски крак няма да дойде тук.

СПОМЕНИ НА ЕЛЕНА ИЛАРИОНОВА Когато румънците навлязоха в България *1, Драган Попов дойде изплашен у нас и каза на Учителя: „Румънците са дошли в Ловеч и нощес може да дойдат в Търново. Да изпратим Здравка и Елена в Беброво.“ Учителя спокойно му каза: „Няма защо да ги пращаш в Беброво. Нито един румънски крак няма да дойде тук. Отгоре не им е позволено. Те всички ще си отидат и скъпо ще платят за това навлизане.“ И действително, в Търново не дойдоха, а след няколко дни напуснаха България. През Турско-българската война Костадин бе на фронта. Веднъж Учителя излезе от стаята си и ми каза:
към текста >>

По този повод южнославянският и румънски книжовник Григорий Цамблак в “Похвално слово за Патриарх Евтимий” пише: “...Варваринът (тур-ският военачалник, управляващ Търново) реши да пресели на изток людете – това изискваха и царските (султан-ските) повели – божият човек (Патриарх Евти-мий) да бъде изпратен на заточение.”11 По този начин усамотените планински кътове приемат в своите дебри най-будното българско население на полуострова.

По този повод южнославянският и румънски книжовник Григорий Цамблак в “Похвално слово за Патриарх Евтимий” пише: “...Варваринът (тур-ският военачалник, управляващ Търново) реши да пресели на изток людете – това изискваха и царските (султан-ските) повели – божият човек (Патриарх Евти-мий) да бъде изпратен на заточение.”11 По този начин усамотените планински кътове приемат в своите дебри най-будното българско население на полуострова.
Н. Шишков.10 За да предотвратят евентуални бунтове от страна на поробеното българско население, османците са изселвали принудително в отдалечени и затънтени краища на стра-ната най-будните и видни българи и техните семейства. Че сегашният квартал Устово, някогашното село Селище, е било образувано именно от такива преселници, сочи и неговото наименование. Обикновено наименованието селище се е давало на такива поселения, в които би-ла настанявана масово изселена рая от другаде. След окончателното падане на Второто българско царство през 1393 г. под османска власт такива изселвания на болярски семейства и по-будни българи от Велико Търново са били обикновено явление. По този повод южнославянският и румънски книжовник Григорий Цамблак в “Похвално слово за Патриарх Евтимий” пише: “...Варваринът (тур-ският военачалник, управляващ Търново) реши да пресели на изток людете – това изискваха и царските (султан-ските) повели – божият човек (Патриарх Евти-мий) да бъде изпратен на заточение.”11 По този начин усамотените планински кътове приемат в своите дебри най-будното българско население на полуострова. Това бил цветът на българската управляваща върхушка – боляри, двор-цови сановници, църковници, висши военни, изобщо дворцовият административен ръководен и духовен елит, чиито родови връзки се губят в тъмното робско минало. Принудителното разселване в отдалечените и уединени места, както и забягването на преследвани българи в планински села се превръща в начин на консервация на най-надеждната част на българското племе, притаено далеч от очите на османските власти, съхранило се в безопасност в течение на столетия. При примитивен междуселищен транспорт и последвалата от това слаба народностна миграция, планинските селища закрилят през смутните години на робство будните български синове. Нямайки достатъчно орна земя за зе-меделие, те проявяват своята пробивна мощ в областта на за-наятите, битовата ръчна промишленост и народностна просвета. По този начин ятаганът в ръката на палача не само че не постига своята цел, но се превръща в носител на благодат за потиснатите народи.
към текста >>

Нито един румънски крак няма да стъпи тук.

ПРЕДСКАЗАНИЯ Спомени на ученици Сестра Елена си спомня времето на Първата световна война: "Когато румънците навлизаха в България, Драган Попов дойде у нас изплашен: "Учителю, румънците са влезли в Ловеч и нощес може би ще бъдат в Търново. Да изпратим Здравка и Еленка в Беброво." Учителят спокойно му казал: "Няма защо да ги пращаме в Беброво. Нито един румънски крак няма да стъпи тук. Отгоре не им е позволено. Те всички ще си отидат и за това навлизане ще платят скъпо." Действително, румънските войници не дойдоха в Търново, а след няколко дни напуснаха България. Елена Иларионова Ще ви разкажа един случай за брат Борис Димитров.
към текста >>

Действително, румънските войници не дойдоха в Търново, а след няколко дни напуснаха България.

Сестра Елена си спомня времето на Първата световна война: "Когато румънците навлизаха в България, Драган Попов дойде у нас изплашен: "Учителю, румънците са влезли в Ловеч и нощес може би ще бъдат в Търново. Да изпратим Здравка и Еленка в Беброво." Учителят спокойно му казал: "Няма защо да ги пращаме в Беброво. Нито един румънски крак няма да стъпи тук. Отгоре не им е позволено. Те всички ще си отидат и за това навлизане ще платят скъпо." Действително, румънските войници не дойдоха в Търново, а след няколко дни напуснаха България. Елена Иларионова Ще ви разкажа един случай за брат Борис Димитров. Когато мобилизират всички, мобилизират и него. Той не би трябвало да подлежи на мобилизация, обаче военните не са обърнали внимание, че Борис е прегърбен, за никаква работа не е годен, не може да носи раница. Взели го на работа в канцеларията на поделението, но не му давали вегетарианска храна - бил на общия казан и братът гладувал.
към текста >>