Когато всичко утихна, те се спогледаха. Болният се закашля пак. Измъкна някаква папка изпод възглавницата си и започна да говори тихо:
- Другари, свиках ви за последно сбогом и за тия неща - тупна той по папката си. - Чуйте ме, аз имам малко време, а много имам да ви казвам. Аз самият не зная кога и как започнах всичко това. Вие не ме прекъсвайте... Всичко ще намерите подробно... документи, разни писма и вестници съм запазил в тая папка. Вие знаете, че аз не бях и не съм комунист, другари. Знаете, че услужвах на мнозина, като агент в дирекцията на полицията, защото ме болеше. Болеше ме за тоя народ, който гинеше. Понякога и аз се нахвърлях, за да пазя хляба си... Но някой ме издаде. Кой? Не зная. Издадох се може би и сам... някак. После искаха да ме хванат, аз сетих и се скрих. Крих се много. Една вечер ме познаха мои бивши другари... и стреляха по мен... Убягнах - и оттогава се крия. От тях убягнах, но от другиго не може... То иде. Аз не съм дете. Но знайте как седи истината. И вие и на другите я кажете... Фридман и другарите напразно увиснаха на въжето, напразно. Това, което стана в църквата «Св. Крал», не беше тяхна работа... Те бяха толкова виновници за това, колкото и първият срещнат на улицата човек. Не ме прекъсвайте, само слушайте.
Когато почнаха да правят въртележката около тая църква, въртележката за трамваите, един стар мой другар ми каза веднъж:
- Хем хубаво гледай, тук ще има да става нещо.
- Какво? - запитах го аз.
- Това е предлог и тук се крои нещо - и то нещо - голяма работа!
- Че какво може да бъде?
- Ще видиш, ще му се чуе гласът...
Когато му се «чу гласът» - аз си спомних и затърсих. Търсих като ловджийско куче по пресни следи... И много намерих, за много се досетих, други проверих от свое име, от името на службата, която заемах.
И разбрах, другари, че всичкото това правене на трамвайната въртележка е било наистина предлог, за да се прекарат незабелязано жици, които после направиха взрива в църквата.90 Спомнете си, а после ще намерите и тук, в папката, ако си не спомняте.
Взривът става страхотен невиждан.
- Вижте, Спасе, аз мисля, че трябва малко да си починеш, тъй много ти говори - каза Мичето, като тури ръка на челото му. Той я изгледа с очи, пълни с признателност.
- Сестро, аз ще отида там, гдето е вечен сън - там ще си почивам достатъчно. Но вие, които сте живи, не оставяйте да заглъхне истината, заради убитите, заради обесените, заради мене, най-после.
Дълго говори още той с глас, който затихваше и често минаваше в неразбран шепот. Слушаха го, защото всяко прекъсване го дразнеше и измъчваше. После дълго се съветваха къде трябва да скрият тая папка, за да не попадне в ръцете на тия, които имаха интерес тя да не види бял свят.
