Алтернативен линк |
19. Слънцето на планината
Когато валеше дъжд, аз се скривах под палатката и се радвах на поточето, което шумолеше в набързо изкопаната около нея вада. Тя се губеше между гъстата трева, за да се покаже някъде по-долу, все така бъбрива.
Дъждът спираше за минута и после пак отново почваше.
А когато не валеше, над палатката пълзяха мъгли: гъсти, оловеносиви мъгли, които закриваха слънцето и правеха пуловера желана дреха.
А минаваха ден, два, четири, пет все в мъгли.
И как добре трябваше да разбера с цялото си същество живата сила, която блика от думите на песента:
Изгрява слънцето,
Праща светлина
носи радост за живота тя
На прекрасните думи из Олгината песен:
Слънцето грей,
Гали с лъчи цветенца и треви, и нас.
И на неизразимо дълбокия смисъл на една от най-великите литератургии, които човечеството никога е чувало - Химнът на великата душа, с нейното тържествено, величествено начало:
Грее слънцето,
Светло е навсякъде,
Обвита е земята със топла дреха.
Наистина, нужно е тялото на човека да е гизнало в студена влага, нужно е да е чувствал жаждата на безсловесните тикани, потънали в дълбочината на костите и ставите, за слънчева ласка, за да разбира какво значи Слънцето, Великото, благодатно Слънце, за него.
Когато трябваше да си ходя от планината, аз не бях видял слънцето нито един цял час. При тръгването тъгата ми беше голяма: мъглата беше толкова гъста, че едва виждах няколко крачки пред очите си! Истинска шега над моя блян за планинско слънце!
Но не зная защо, дълбочината на моето подсъзнание все пак не протестираше!
Дали беше наистина убедена в твърдението на окултизма, че човек получава това, което трябва да получи от живота, па макар и в последната минута?
Благодаря на Бога!
Когато поех пътя нагоре, мъглата започна да се вдига все по-нагоре.
Когато се навдигнах на височината на Кабула, аз можах да видя езерата в тяхната истинска прелест: кокетни, тъмносини, блестящи, сгушени в рамката на сивозелените скали и брегове. Първото, второто, третото, част от Близнака, Бъбрека и величественото Ледено езеро с потопените в него нозе на пряспата.
Слънце още нямаше.
Мъглите се въртяха неспокойно над Дамга, като пчели, които се готвят да напускат кошера си.
И после, като по някакъв подаден знак, започнаха да стават все по-редки и по-редки. Започна да се прозира небесната синина.
Едва прекрачих гръбнака на огромната котловина, мъглата и облаците изчезнаха.
Небето беше ясно-синьо, като че езерата се бяха качили върху него и бяха изгладили всички бръчки от челото си.
Грееше слънце!
То сипеше с щедри шепи лъчите си по моето зажадняло за слънчеви ласки тяло.
Всяка пора се отваряше, за да го поеме.
Всеки мускул, всяка става, всяка костица трепкаше от радостта на неговото докосване.
Поисках да го погледна с двете си очи, да го погълна с погледа си. То ме заслепи.
Протегнах ръце да го прегърна; ръцете ми се приключиха празни, а то ми се усмихваше с широка, добродушна усмивка.
С какви други средства можех да изразя радостта си?
Съблякох се, прострях дрехите върху един камък, легнах върху тях и поръчах на всяко кътче от тялото да го попие: ненагледното, животворящо слънце на планината.
Всяко късче от мене трепкаше от радост. Всяка клетка от кожата ми беше малка устничка, която се целуваше с лъчите му.
- Ей - казвах с глас, - слънчице, благодаря ти! Стократно ти благодаря! Само един час ме грееш и вече ми връщаш това, което пет дъждовни дни ми бяха отнели! И ми го връщаш изобилно, щедро, с пълни шепи!
Стрелките на часовника неуморимо се движеха до цифреника, а ме чакаше още дълъг път.
Път през планината, обилно обсипана от лъчите на блестящото слънце.
Гледах и се радвах, като че пръв път виждах през живота си тъмнозелените гънки на планината, сребърните хрумвания на поточетата в долините, назъбените тъмносини върхове, ограждащи като бойници кръгозора, наситено зелените гори в техните подножия, светлата синина върху подпрелия небосвода Пирин.
И всичко, което моят поглед виждаше, беше само милиони пъти преобразената ласка на моето чудно хубаво, пламтящо, весело планинско слънце.
Наричат „слънцепоклонение" възторженото съзерцание на извора на живота върху земята.
Нека!
Много бих искал да бъде при мене през тия минути тоя, който казва това!
Да изживеем няколко дни в студените прегръдки на дъждове, влага и мъгли и след това Провидението да изсипе върху пътя ни един великолепен слънчев ден по пътя от Дамка към Рилския монастир.
Истинско августовско планинско слънце.
И бих искал да чуя коя песен би запяло неговото трогнато сърце, ако не химна на Слънцето.
(Вж. снимки № 16,17,18 от „Изгревът" том XVI, снимките от екскурзиите с Учителя в „Изгревът" том XVII. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)