18. Чужденката

Тя бе латвийка. Дошла бе в България нарочно зарад Учението и зарад Рила.

Русите коси издаваха влиянието на севера. Също сините очи и спокой­ният поглед, примесен с тиха замечтаност.

Тя бе от първите върху камъните сутрин, всред мъглите, срещу лъчите на изгряващото слънце. Когато студеният вятър се опитваше да дръпне одеалото от рамото й, тя бавно прихлупваше дланта си върху него.

Когато Учителят говореше, очите й светеха не по-малко от очите на оста­налите негови ученички: преди хиляда години пак българи прошепнаха свеще­ни думи на славянски език. Тогава пак славянското сърце трепна и запази тоя трепет, в хиляди варианти, през вековете.

Тя размахваше възторжено ръце при гимнастиките. Сърцето й чувству­ваше светостта на танеца, а културата й му правеше своя модерен превод.

Тя бе в кухнята; режеше зелето с голям нож и пееше. Тя пригласяше пе­сента на другите сестри и заедно с тях преливаше „флуиди" към скромното, по- скромно от най-скромното войнишко ястие.

Тя бе на планината, край езерото, сама, съсредоточена, загледана в мъг­лите над върховете и в плътната зеленина под нозете й.

Ноздрите й трептяха: тя попиваше величието на Рила и красотата на уче­нието. съединени в прекрасен синтез.

Малцина знаят като нея добре значението на тихото чудо, което цъфне тук, в България, на Рила, край Седемте езера.

- Беше време, когато виждах пред себе си човека, един случаен предста­вител на Учението на Учителя. Виждах и хубавото, и лошото, което имаше в него, и което можеше да има всеки човек. А сърцето ми трепкаше. То предугаждаше зад неговата оригинална фигура, зад неговата неправилна реч онова, което отдавна беше бленувано. Една мечта го ласкаеше далеч на юг, в братска страна, гдето слънцето по-силно грее на лазурен кръгозор, гдето един бистър ум пречупва през кристална призма ежедневните житейски тревоги и ги прев­ръща в бисери на мъдрост, гдето един голям човешки дух чувства и живее Духа на Вселената и чъртае с широка ръка величието на самия живот.

- Аз не съм си правила илюзии в нищо, когато идвах насам: знаех, че идвам насам в страна, облагодетелствувана от природата, онеправдана от ис­торията. Палмови вейки не съм искала и не съм ги очаквала. Не си правя илю­зии и по отношение на самото Учение: то е светлина върху живота на човека. Криво ли е, че животът на всеки човек има повече горчивини, отколкото радос­ти, и повече поуки, отколкото щастие?

- Наистина, тук ние не научихме теорията на окултизма: ние идваме вече подготвени. Но ние научихме и учим тук неговата практика: как думите оживя­ват и стават дело. Ние чуваме, виждаме, чувствуваме, живеем принципите на Духа: как вдъхновението се превръща на песен, молитва, един товар дърва, едно дежурство в кухнята, една дребна услуга, един мил, приятелски поглед.

- Когато ще си отидем, ние ще знаем да предадем на нашите сънародни­ци скъпите думи на Учението: човек може да изкупи свободата си само когато работи съзнателно, доброволно безрезервно, с любов за ближния си; че няма друг път към свободата от тоя на Доброволната Жертва.

- Ние знаем, че там мнозина ще ни разберат.

Тя се усмихна и в очите й блестеше спокойното отражение на небесната и езерна синина.

(За латвийците вж. снимки № 20, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 56-65 от „Изгре­вът" том XIV. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев.)