61.4. Загубената душа се върна при Бога

Сега, няколко думи за моя интимен духовен живот. Не, това е моя много интимна тайна! Как да ви я разправя?

За пръв път слушах сказката на брат Боян Боев, тогава учител в Панагю­рище. Барабанът разгласи, че гимназиалният учител ще говори за „мисъл-формите". Това беше през 1919 година, хората се интересуваха тогава от тия отвле­чени философски въпроси. Една година по-късно, вече омъжена; аз с интерес слушах в София теософски сказки. Спомням си между другото, че се изнася и беседа върху философията на Заратустра. Но и това не ме задоволяваше. Учи­телят тогава беше във Варна.

Него видях за първи път през 1921 г. Седеше на прозореца на „Опълчен­ска" 66 и говореше. Хората седяха върху пейки под прозореца и слушаха с вни­мание; мнозина, като мене, стояха прави. Почувствувах, като че ме облива изобилна светлина. Той отправи очите Си към мене и ме гледа може би повече от пет минути право в очите. Между другото Той каза - наглед между другото, а аз знаех, че го каза лично заради мене:

- А ти къде беше досега, та не дойде по-рано?

Това беше началото на моя духовен, истински живот!

Аз намирах всякога време да посещавам беседите Му, като сядах винаги на едно и също място, от лявата Му страна. От време на време Той отправяше поглед към мене и аз знаех, че това, което казва, беше отправено към мене. То отговоряше на някой мой въпрос, въпрос, по който бях си блъскала главата години наред. Той се проясняваше, като че беше ясен и прост - чудех се как по- рано не съм могла сама да го проумея. Животът ми ставаше понятен и прозра­чен като кристал. Аз все повече губех интерес към всичко друго в света, като че то беше маловажно, незначимо. Важно беше да бъда около Него и да Го слушам. Да Го слушам, когато изнася беседите Си, когато беседва с гости, ко­гато се явят хора и започнат да спорят с Него, а Той им се усмихва великодуш­но, да Го гледам, когато преминава градината, когато човърка с лопатата около дръвчетата, когато вдига капаците на кошерите, когато надене облата Си шап­ка върху посивялата Си коса и тръгне през гората към града на концерт. Аз бях в кухнята и чистех лук, а мисълта ми беше при Него горе и Го следеше с радост как разговаря с гости, как си почива, как понякога излиза на балкона, как спи. Аз продадох каквото можах и си направих къщичката на Изгрева, гдето и сега живея. Така вече нямах никакви пречки да бъда денонощно около Него. Но аз никога не отивах сама при Него, не Го питах, не кръстосвах пътеките Му. Като че бях само вещ или мебел в Неговото всекидневие. Но затова пък аз дълбоко в душата си знаех, че Той ме обича и цени.