61.3. И децата си имат своя съдба

Имахме две деца - момче и момиче. Две хубави, здрави деца, момче и момиче. Момчето ни порасна едно хубаво, здраво, приличаше на баща си. По­иска да стане моряк в търговския ни флот. При едно пътуване из Егейско море, близо до Атина, параходът им потъна и той загина. Много тъгувах, но пак чув­ствувах, че това не е цялата ми същина.

Момичето отдавна вече не е дете. Слабовата, тънка, висока, одухотворе­на, тя прилича на мене. Омъжена е, има си деца, които аз обичам, гледам с радост. Но пак добре знам, че и това не е цялата ми същина. Друга беше моята същина, другаде беше моят личен живот, същински живот. Тоя живот е моят духовен живот. Това е природата, всред която обичам да потъвам с часове, дърветата, по които се катеря и досега, градината, цветята, планината, гдето не пропускам никаква възможност да отивам. Застанала всред тях, аз мисля с часове за това, което става по света, мисля за народите, за техните отноше­ния, за моите близки, за всекиго един поотделно, за Учителя, за Неговото голя­мо дело, мисля за всичко това толкова много, така захласната, че забравям, че имам личен свой живот, свои болки, свои страдания, забравям дори, че съм човек с тяло - това малко, слабовато, немощно тяло. Но как мога това да раз­правя, как ще го разберете? В сравнение с това катадневието ми се вижда така мъничко, така нищожно, че не заслужава нито тъга, нито болка, нито ня­какво съжаление. Аз обичам света, обичам хората, обичам живота и никога не мисля нито за годините си, нито за смъртта. Никога не съм мислила и не мога да мисля. Мисля повече как да предам учението за живота, което съм получи­ла от нашия Учител, да им кажа какво съм научила за Бога, за природата, за здравето, как човек може да бъде здрав, слънчев, весел. Може би такава е самата ми природа, весела, слънчева - каквато беше природата и на Учителя. Затова той ме и така много ценеше.