15. Начо Петров

Когато Начо Петров се запозна с Учителя, беше едвам на тридесет годи­ни - през 1910 г. Беше млад, хубав, висок, снажен мъж с широко, отворено лице, високо чело, облечен според последната мода, с добре огладени дрехи от английски плат, винаги според сезона. Начо Петров вече беше редовен и активен член на Демократическата партия. Твърде приближен до Александър Малинов, той вземаше живо участие в политическия живот на страната ни. Последователно той беше общински съветник, после помощник-кмет на столи­цата, като от онова време си запази живи спомени и твърди връзки. Когато демократите взеха властта, той беше назначен за помощник-министър на вът­решните работи, [при министър] Гиргинов, като през цялото време си запази значителна свобода на отношенията си към гражданите: свободолюбиво-демократично. Това негово отношение към гражданите се смяташе дори не само като негова лична заслуга, а и като ценен капитал на самата Демократична партия.

Контактът на Начо Петров с Учителя беше отговор на дълбоко негово търсене. Скоро той стана един от най-редовните Негови последователи. Той Го слушаше редовно на публичните беседи, особено на неделните беседи, когато си беше обикновено в София. Когато отиваше в провинцията, той си носеше винаги томче с беседи и никога, нито един ден, не пропущаше без да прочете нещо от Учителя, без да свърже мисълта си с тая на Учителя. Това му стана навик за всеки ден, на който не изневери нито един ден и през всичките оста­нали дни на живота си.

Драго беше на Начо Петров да бъде в близост при Учителя. При всички публични беседи, разговори, екскурзии, гдето Учителят се движеше с повече хора, не липсваше и красивата, елегантна фигура на тоя хубав, светски мъж. Той никога и нищо не промени в своята външност, никога не промени дрехите си с аскетски ризи, не премахна връзката, която понякога беше от чиста, блес­тяща бяла коприна. Не промени и прическата си, никога не пусна дълга коса. Но толкова по-съществена част от живота му оставаше общата мисъл на Учи­теля: съзерцателното отношение към природата при изгрев слънце, любовното настроение към хората, прикрито зад известна строгост и дори грубост. Точно тоя негов малко господарски тон в отношенията към хората му печелеше не­приятели повече, отколкото заслужаваше.

През онези години Учителят имаше да изнася сериозни борби на първо място против религиозните заблуди. Тъй като заставаше на основата на Биб­лията, на Евангелието, на християнството, Учителят направи добросъвестни опити да работи съвместно с православната църква. Той искаше да помогне на духовния ръст на хората, които имаха в душите си религиозно-философска на­гласа. Православното черковничество настръхна - това значеше „да се вкара вълкът в кошарата". Тогава Учителят остана да се задоволява с хората, които идваха при Него било защото бяха много вярващи и търсеха отговори на свои­те изострени религиозни търсения, или защото считаха църквата изобщо като отживелица и по начало не стъпваха в нея. Пред първите Той трябваше да пра ви известни отстъпки, дори да пали свещи - нещо, от което те не можеха да се лишат. На другите Той трябваше да дава дълги, обосновани обяснения на това, което разбираше под името на Бога, на религията. Той умело засягаше както дълбоко философските въпроси на религията, така и твърде парливите въпро­си на катадневието.

Учителят обичаше Начо Петров с тихата, мълчалива обич, която Той има­ше към преданите Си ученици. Той му се радваше от сърце, когато виждаше голямата му елегантна фигура между многобройните Си слушатели. Но тогава Той не изразяваше обичта Си към Начо Петров, защото не искаше да се прози­ра предпочитание или слабост. Но Начо знаеше, че така и трябва. Той знаеше колко много Учителят ще се зарадва, когато ще останат малко хора около Не­го, как остроумно и шеговито Той ще отговаря на зададените въпроси, как всички парливи за него участъци от живота ще получат светлина и дори красота.

Учителят знаеше както привързаността на Начо към Него, така и негова­та тежест в политическия живот на страната ни. Когато имаше да се уреждат въпроси, които искаха разрешението си от държавните органи, Той възлагаше това на Начо Петров. Предан, енергичен, авторитетен, Начо Петров се справя­ше с много бодливи въпроси, много объркани положения. Не една от отправе­ните към Учителя стрели срещаха здравите гърди на Начо Петров и се връщаха често против тия, които ги отправяха срещу Учителя.

Начо Петров уреждаше с леснина въпросите, свързани със софийската община. Поради голямото доверие, което Учителят имаше към него, при заку­пуването на Изгрева Учителят поиска точно на неговото име да се запише ця­лата „поляна", върху която се играеше десетилетия наред „Паневритмията", една от най-важните прояви на братския живот. Така Начо Петров беше соб­ственик на един от най-ценните имоти в близката околност на столицата. Раз­бира се, срещу заверено насреща писмо - „летр контрер". Той не изневери на задължението си към имота, поверен от Учителя върху него. При прехвърляне­то на едрата градска собственост той го записа на свое име и го спаси от из­земване - нещо, което не направи например Паша [Теодорова]. която предпо­чете да запише на първо място апартамента си в София и остави да бъде иззет салонът, записан на нейно име. Оттогава и до края на живота си Начо Петров преминаваше всеки ден разстоянието от два километра от къщата му до Изгре­ва и не липсваше нито един ден - нито на беседа, нито на гимнастики, нито на разходка.

Когато Учителят си замина, Начо Петров с основание се смяташе като Негов най-близък и естествен заместник. Той беше прекарал по-голямата част от живота си около Него, познаваше всички подробности около живота на брат­ството, познаваше най-добре и най-подробно беседите. Той не само че ги чете­ше, но и запомняше почти дословно цели пасажи от тях, помнеше както тома, из който бяха взети мислите, така и страницата от тома, гдето бяха напечатани. Той считаше, че е съвършено естествено за тези, които обичаха Учителя и це­няха Неговото Слово, да обичат да слушат и него, когато им го цитираше. Зато­ва при всички случаи, при които се събираха за особено тържествени случаи братя и сестри, той намираше за разумно да извади томчето с беседите или извадки из тях и да чете с важен, бавен тон думите на Учителя. Това той праве­ше не само когато сутрин имаше настроение у всички за това, но и на обед, когато хората се събираха да обядват и дори когато между хранещите се има­ше и чужди хора. Той четеше с бавен професорски тон, натъртваше [важните] пасажи, правеше тълкувания, показваше с показалеца на дясната ръка важността на това, което казваше Учителят, и накрая не пропущаше да заплашва:

- Ако това и това не се изпълни, ако учениците Му това и това не напра вят, очаква ги преследване, страдания, разтурване на братството, смърт.

Наистина, между братята и сестрите имаше хора, които го слушаха с вни мание или най-малко - с търпение. Вярно, но не всякога беше приятно да се натрапват точно пасажи от Словото на Учителя, които намираше за добре да сервира бай Начо. Още повече, да го сервира със заплашителен жест. Но такъв му беше характерът, в името на Учителя, ще го търпят!

Но някои повече самостоятелни, по-нетърпеливи, изразяваха своето не търпение или чрез гласно противоречие, критика, или чрез просто неглижиране. Така ставаше, че когато от неговите уста се казваха съществени, ценни мисли от Учителя, около му се образуваше празен кръг. При неговото голямо самолюбие, това го страшно много дразнеше. Той се обиждаше лесно и обида та си изразяваше гласно, като я придружаваше със заплахи. Той беше вече мъж на повече от седемдесет и осем години, все така прав и бодър, но лишен от всякакво политическо влияние. Очевидно, все още живееше със спомените за онова време, когато той беше влиятелен фактор, когато от неговите думи зависеше нещо на Изгрева. Но това време беше отдавна минало.

Бай Начо не разказваше спокойно за Учителя. Той не можеше да повествува. Разказваше с избухване, непрекъснато епизоди, от които трябваше да се сглобява същината на това, което имаше да каже. В къщата му до боровата гора, улица „Дъбова", беше цял архив за Учителя и учението. Между другите материали бяха и такива, в които Учителят е критикуван жестоко - ежедневна та жълта преса на времето, която търсеше и намираше пикантни сведения за Него. Пожълтяла от времето изрезка от вестник „Дневник" с портрета на Учи теля и обичайните „сведения" за Неговите прояви.

Голямата слабост на Начо Петров беше желанието му да бъде признаван и почитан. Чудно му беше защо тези, които се отнасяха с такова почитание към Учителя, не проявяваха никаква почит към него. Понякога изпадаше в припадъци до гняв, викаше, сърдеше се. Наистина, това му минаваше и наскоро той забравяше това. На външни хора това правеше лошо впечатление, от което никой не печелеше. Така, поради този му характер, той постигаше обратни резултати - хората по-малко почитаха не само самия него, но и Учителя.

След една критика, отправена му от Сийка Динова, той получил припадък от силен главобол и когато си отишъл вкъщи - признаци на сърдечна слабост. Занесен в Исул, само след 6 месеца починал, без да дойде в съзнание.

За голямо съжаление, заедно с него се откъсна една ценна част от историята на братството.

Записал: Ст. Кадиев, 25 юни 1959 г., София

(За Начо Петров вж. „Изгревът" том III, с. 98-100. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)