2. ПРОБУЖДАНЕТО НА БРАТ ВЛАДИМИР /КАК НАМЕРИХ УЧИТЕЛЯ/

През 1914 г. служих като войник във Варна, където се запознах с брат Велко Петрушев. Понеже бяхме един набор и служехме на едно място, то често се виждахме. Аз бях на караулна служба, а той служеше като оръжеен техник. Веднъж видях брат Велко, седна на тревата, а до него отворена Библията на втора глава от

Деяния на Апостолите. Попитах го дали може да прочета малко и той ми разреши. Тогава аз прочетох цялата глава, която ми направи силно впечатление. Под влияние на прочетеното, нови. непознати досега мисли изпълниха ума ми, завладяха съзнанието ми, като че се пробуждах от някакъв дълбок сън. Виждах света по- хубав и по-смислен. У мен узря една мисъл, че аз трябва от днес да поема нов път, да работя за душата си, без да се страхувам от каквито и да било препятствия, присмехи и трудности. В края на годината завърши военната ми служба и аз се върнах на село. Бях с годеник. Когато годеницата ми научила за моите духовни разбирания, почувствала срам и стеснение пред близките си. Минаха така един- два месеца и в селото вече се заговорило за мене, че съм станал набожен и поради тази причина съм отбягвал да ходя в кръчма, по сватби и пр.

Свирех на гайда. Без мене сватби и веселби не ставаха. Ето защо сега моето отсъствие се чувстваше осезателно. По това време свикаха войниците на три­месечно обучение в Бургас. От нашето село имаше няколко младежи, които бяха повикани. Същите тези младежи забелязали, че вечерно време след проверка няколко души от войниците се отделяли, отивали към брега, където си правили молитва. След свършването но обучението тези младежи се завърнаха в село и научавайки за мене, че съм станал набожен, решават да дойдат у дома, да се срещнат лично с мене. Когато дойдоха, те ме завариха да чета духовни книги и ме попитаха защо не съм ходел в кръчмата. В отговор на това аз им казах: „Не намирам смисъл да свиря на пияни хора." Двама от тия, които ме посетиха, веднага се повлияха от това, което им бях казал в дългия разговор, който бяхме водили, и те също решиха да следват тези убеждения.

Почти в същото време и други двама от селото се бяха запознали с това учение. Това бяха братята Димитър Вергиев и Георги Сотиров. Брат Димитър Вергиев предостави една от стаите на своето жилище за събрание. В тези няколко месеца до новата година ние вече научихме, че има такива като нас и в другите села - Горица, Габерово. Оризаре и Изворище. Ние ги потърсихме, свързахме се с тях и чрез тях - с брат Куртев. След известно време получихме писмо от брат Куртев, че в Айтос ще дойде Учителят. Беше определено трима души да отидат в Айтос, за да се срещнат с Учителя. На 3 януари, при лошо зимно време, силна буря, сняг и кал, пристигнахме в Айтос при брат Куртев. Той ни похвали за геройството, понеже лошото време и голямата кал не са ни уплашили и възпряли.

По това време и други от околните села също бяха поканени да изпратят по трима души (не повече), да се срещнат с Учителя.

Учителят държа беседа на тема „Който служи на мене", говори върху 10 глава от Евангелието на Йоана. Учителят избрал тая беседа, понеже тя била на език, достъпен за селяни и малограмотни хора. След беседата Учителят остана на разговор с нас. Той ни попита от кои села сме и как сме дошли при това лошо време. Ние му отговорихме кои от къде е и му казахме, че при тръгването сме имали бури, сняг, кал и че това не ни е уплашило, понеже идваме да се срещнем с него. Тогава Учителят ни каза, че тази буря символизира, че в началото на нашия духовен път ще имаме големи препятствия, присмехи, преследвания и др. и че всичко това трябва да се победи, като след това ще дойде благоприятно време. Ето, вижте как сега времето се оправи, а то значи, че сетнините ще бъдат добри.

На тази среща брат Куртев записа имената на всички приятели и ги абонира за неделните беседи, които вече се издаваха на брошури. Четири години бях годеник, през което време годеницата ми също така беше подложена на присмехи и подигравки поради моите убеждения. Аз знаех това, затова й бях дал свобода, като й казах, че ако не ме харесва заради убежденията, да се ожени за когото желае. Тя обаче устоя и през 1918 година сключихме брак.

В началото на моя духовен път попът от селото ни дълго време се занимаваше с мен, като говореше против мене какви ли не нелепости и ме критикуваше пред хората. Това на мене не ми попречи и понеже хората ме познаваха добре, познаваха моя баща и целия ми род като добри хора, взеха да не му обръщат внимание, а по- късно даже застанаха на моя страна и изпъдиха попа от селото.

През 1917 година бях мобилизиран във Варна. През време на отпуската си отидох в София и се срещнах с Учителя. Учителят ми даде беседи с поръка да ги занеса на поп Константин от град Варна, без да ми каже, че той му е баща. Аз обаче знаех това, занесох беседите и му ги предадох, като го поздравих от Учителя. Поп Константин прие беседите и ме попита: „Какво прави син ми?" Аз му отговорих: „Учи хората." Тогава поп Константин каза: „Синът ми върви по един благословен от Бога път и учи хората да вървят по този път." Аз се сбогувах с него, като му целунах ръка. Това беше първо и последното ми виждане с поп Константин, който беше един от най-активните борци за независима българска църква. Поп Константин е погребан в двора на същата църква, в която бе служил. Същата бе първата българска църква у нас.

През 1919 година единствен аз получих покана от брат Куртев за събора в Търново, а от Тополица Димо Жожев, от Вресово-Колю Киряков. от Изворище- Черню Калудов.

През 1954 година съпругата ми получи удар и след два-три дни почина. Останах самичък, но не се отчаях. Докато другарката ми беше жива, тя твърде често роптаеше, понеже беше недоволна от мене, че прекалено много съм бил предаден на Божието дело, но след като тя си замина, аз вътрешно почувствах задължение да й помогна. Простих й за всички неприятности, които беше ми причинила и й пожелах в душата си да бъде приета между нашите заминали приятели, и тя да бъде в техните редове. След това аз попаднах в голяма меланхолия. Изгубих смисъла на живота и денонощно исках да си замина от тоя свят, понеже вече нямам необходимите условия да живея. Отчаях се и паднах духом. Нито се молех, нито четях, изгубих всякакво разположение към всичко. След три-четири месеца аз легнах на легло, което продължи около две години. При мене беше моята внучка. Тя бе натоварена от близките ми да се грижи за мене, но тя не ме обичаше твърде и вършеше всичко не от сърце. Аз чувствах това и го понасях твърде тежко. Но след известно време наново ми се проясни съзнанието и аз отново почнах да чета, да се моля, да работя над себе си, започнах да си шетам и не след дълго аз напълно оздравях и сега съм бодър и мога отново да работя, както съм работил.

Разказал: Владимир Калудов Айтос - градината.

21 януари 1963 година.