Учителю, някога, когато седнала в моята стая аз долавях първите Твои сигнали, аз ставах и се затичвах към Твоя дом.
И задъхана и плаха, аз спирах пред Твоята стая и се оглеждах. И недоумявах защо съм тук в този късен час.
Ти отваряш вратата, излизаш за нещо по двора, и аз, смутена и плаха, исках да се извиня, да се укрия, да оправдая присъствието си тук, в тоя час. Ти се прибираш, повдигаш ми ръка и аз се прибирам също.
Някога беше така. Така минаваха много години, докато аз разбера, че трябва винаги да съм близо край Теб. Пред вратата на Твоята стая. А защо беше така? - Защото нямаше друг. И аз благодаря, че нямаше друг.
Както и да е, аз бях щастлива, че поради моята физическа слабост, бях на служба при Теб. Винаги. Денем и нощем.
Трябваше да мине много време, за да разбера, че това е задача за
мен.
Ти правиш нещо горе. Аз чувам стъпките Ти. Чувам шума от това, което правиш.
Подозирах ли аз някога, че ще бъда тъй близко при Тебе. Че ще чувам стъпките Ти над главата си, че ще гадая с какво се занимаваш?
Понякога е така тихо горе. Тогава какво правиш? Аз не гадая, но аз казвам: Учителят е зает. И свива се сърцето ми, когато в този момент някой дойде и иска да се срещне с Тебе. Зает е казвам, почакайте. Но някой се подчиняват, а някои - не. Бързаме, казват, или извинение някакво, хоп-троп по стълбата нагоре.
И стъпките Ти леки дочувам, дочувам отварянето на вратата, говор. Ти винаги готов, и винаги любящ, задоволяващ ищеца и го отпращаш. И стъпките затихват пак. "Зает е".
