В Школата ежедневно имахме задачи за разрешаване. Те идваха ня-какси от само себе си. Задачата или идваше отвътре, от самите нас, или тя ни се налагаше отвън в резултат от нашето съжителство с другите подобни нам. Понякога Учителят лично ни поставяше задача или тя бе поставена в клас за колективно решение. Така Учителят един път ми беше задал една задача.
Трябваше да купя една голяма диня, да я разрежа, да я изям и да преброя колко семки има. Задача е дадена. Тръгвам за града и си мисля. Я виж как Учителя ме подценява и то толкова много, че ми е дал най-лесната задача, най-приятната и най-простата. Слизам надолу към града и си подсвирквам весело. Долу на пазара избрах динята, сложих я в торбата и обратно. На връщане свирнята ми секна, разбрах че не бях си премерила силите, защото бях купила една голяма и тежка диня, която трудно се носеше нагоре по стръмнината. Замъкнах я криво-ляво до Изгрева. Ами сега, да почвам със задачата. А там е казано, че трябва да се изяде. Казах си: „Тука няма вече да я нося по нагорнище. Сядам и започвам да ям. Тука е вече лесното". Седнах, разрязах един-два резена и ги изядох като отделях семките в една чиния. Но при третия резен динята ми се опря. Голяма диня, големи резени, лакоми очи. Ами сега? Задачата се състои в това, че сама трябва да я изям и то без почивки. Ядеш диня без прекъсване. Започвам да виждам как задачата се проваля. Динята е на масата, корите от трите резена са отдолу под масата в кофата. А аз седя и чакам да ми се освободи място в стомаха за следващия резен. От време на време отивам в тоалетната да се освобождавам от течностите. Като усетя, че в стомаха ми се е освободило малко място изяждам следващия резен и отново чакам. Така целия следобед до късно вечерта аз решавам задачата си с динята. Късно среднощ изядох последният резен. С най-голямо отвращение изхвърлих динените кори навън. Цяла нощ не можах да спя, ходех през половин час в тоалетната да се освобождавам от течностите. Голяма диня, много течности и още повече черни семки. През нощта започнах да броя семките. Първо ги групирам по 10 броя и после ги броя. Събирам, броя и бъркам. Аз учителката, която учи децата на смятане не мога да преброя едни семки от диня. Направо се възмутих от самата себе си. Възмущението ми беше безкрайно. Така не спала цяла нощ, но с решена задача и с листче хартия на което е събран сбора от семките на динята аз отивам при Учителя, за да Му докладвам.
"Идвам да се извиня. Отначало мислех, че ми давате най-лесната и приятна задача да реша и приех, че съм слаба ученичка, та затова ми давате такава проста задача "а ла фасул". Но сега съм възмутена от себе си, да не мога да се справя с една диня, един следобед и една нощ." Учителят се смее: "Първом ученикът трябва да се справи със себе си, със своите желания и постъпки и след това да решава задачите си". Разбрах. Бях подценила задачата с умът си. Бях се поддала на желанието си за щестлавие и избрала най-голямата диня и бях направила погрешка моментално да реша задачата без да се замислям как трябва точно да я реша. А за решаването на задачата се изисква време и подходящи условия. От една страна времето бе готово. Имаше дини на пазара, имаше кой да я купи и кой да я изяде. Но това са външните условия. Но аз не бях готова с вътрешните условия, за да реша тази задача. Но.аз реших, че няма да ми се опре една диня. И ония черни семки, които още ми се привиждат пред очите.
А финалът на тази задача се заключава в това, че по същото време Учителят даде на друга сестра друга задача. Тя трябваше да купи една тиква, да я разреже и преброи само семките. Само това. Е, има ли контраст? А харесва ли ви финала? Ще ви хареса, няма как.
