Отново съм при Учителя. Имах известно съмнение в себе си от моето творчество. Ще го бъде ли или няма да го бъде. Вече съм сигурна, че то ме освобождава отвътре. То е спасително за мене. Дотук така, ами после, какво ще стане с него? То е написано на лист хартия и кого ще ползва. Ще се интересува ли някой от него? Кога ще стане и как ще стане? Много въпроси, а няма ни един отговор. А трябва да има. Затова съм пред Него. Разказвам подробно и накрая Го питам: "Учителю, ето аз посявам нещо, но не пораства нищо. Не израства нищо и нищо не се види наоколо". Учителят ме гледа. "Ти пиши, ти сей, а ще дойде времето му. А като му дойде времето ще изпратим жътварите да ожънат житото. След това ще намерим млади моми, които да го замесят на хляб и нови момци, които да го ядат." "Ех, щом е така, аз си тръгвам и отивам да чакам това време." Ето защо аз продължавам да пиша и посявам. Изминаха толкова много години след заминаването на Учителя, близо 30 години. Не поникна нищо. Нали съм посяла? Какво беше това семе, каква ли беше тази оран, че не поникна нищо досега. Не поникна нито стрък. Аз го поливах чрез сълзи, осветявах го с усмивка. Но нищо. Не му е дошло времето. В мое време няма да поникне. Дано поникне в друго време, във вашето време. Тогава ще да знаете, че това е и моето време.А всъщност това е времето на Учителя, чрез което Той ръкополага събития и епохи.
