6. НА СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ

Имах и втора среща с Учителя. Във втората среща Учителят ми говореше за страхът Божий. Човек да не се страхува от нищо. Нито от себе си, нито от хората, а да има страх Божий!

През един есенен ден пак отидох да посетя моя свещен Изгрев. Аз всеки ден, всеки час прелитам там на моя Изгрев. При Учителя, при нозете на Учителя, при Божественото Слово, това беше най-важното за нас, за учениците Му. Да Го попитам за някои наболели въпроси, които ме вълнуваха постоянно, да открия душата си само пред Великия. Той най-добре ще ме разбере и напъти за това, което е най-полезно и навременно. Колко благо, колко мило ме посрещаше всякога Учителя, като че ли съм една от най-добрите му и верни ученички, колко много светове ми се откриваха всякога в Неговото присъствие и всякога излизам от стаята Му възродена, като че не съм аз. Така се случи, че Учителят ме прие веднага. Целунах Му десницата и Той веднага почна да говори, тъй като Той знаеше предварително какво ме вълнува и интересува. Рече: „Не се страхувайте от хората. Нито най-малко от себе си, а от Бога се страхувайте! Рекох, имайте страх Господен! Имайте страх Господен!“ Учителят е видял и разбрал добре, че аз се страхувам постоянно и затова ми говори за страха. В коя година е това нещо? 1941 г. Това е есента. Каза ми тези няколко думи, за да избяга страха от мене. „На мястото на страха поставете Любовта.“

За третата си среща с Учителя на Изгрева бях дошла само за три дни. Наближаваше зимата. Войната между СССР и Германия не пощади и нас от бомбите, които пускаха отгоре неприятелите и нас ни засегнаха. С голяма радост пак съм в София. Третата опитност. Имах някаква мъка в душата си, затова предприех това пътуване. Много естествено. Тази мъка в мен имаха още много хора, та това е общо състояние на всички хора, които преживяват ужасите на тази неравна война. Когато хората воюват това се чувства от всички. През този зимен ден Учителят бързаше за Витоша, където отиваше с няколко групи братя и сестри. Понеже много бързаше, аз като се явих и Му се поклоних, Той само това ми каза: „Имайте мир и вяра в себе си и всичко ще се оправи!“ Поблагодарих Му, целунах Му ръка. Този път не бях на квартира у сестра Стойна, тъй като се беше евакуирала на село. Бях другаде приета също много добре. Там където бях отседнала, брата и сестрата бяха до гората. Имах възможност всеки ден да си правя разходки. Значи това е третата среща с Учителя през 1942 г.

Отново съм на Изгрева. Пред приемната стая на Учителя заварих един възрастен брат. Той не беше като че ли много възрастен, но с побелели коси- .И двамата чакахме появяването на Учителя. Появи се Учителят на вратата облечен и с една блага усмивка. Беше облечен в хубав млечно сив костюм и вълнена бяла шапка на главата. Отпред на гърдите Му се виждаше снежно бяла риза, отпред със златна иглянка. Учителят ни погледна двамата, но покани мене първа да вляза. Почудих се. Аз отстъпих съзнателно1 първото място на този побелял човек, който бе и запасен полковник. Той влезе действително, но много скоро излезе. След това влязох аз. Спокойно разговарях с най-великия син на епохата, Божият син слязъл от небето по Волята Божия на земята, за да покаже на човеците най-правия път на Новото учение, пътя към Бога. Приемната на Учителя се състоеше от малко антренце, две врати, едната в дясно, другата в ляво. Учителят ме покани в ляво където приемаше. В другата стая Той не приемаше. Там вероятно имаше дрехи, инструменти и др. Предполагах стаята светеше от чистота. Маса и няколко стола. Върху масата 2-3 цигулки и китара. На пода килим. Целунах ръка на Учителя, а Той ме покани да седна с гръб към прозореца, а Той застана на едно разстояние срещу мене на един метър. Той, Великия беше спокоен с една бащинска усмивка. Аз изправих снага, поуспокоих се от вълнението, което изпитвах при влизането си и Го погледнах. Да Богочовека беше. Но нищо старо нямаше в Него. Лице озарено и лъчи в една особена светлина. Няколко минути мълчание. В момента Учителят направи един жест, който ме освободи от един недъг, който дълго ме мъчеше. Един жест направи така и ме освободи. Освободи ме от това, което ме мъчеше. Сепнах се. Веднага разбрах какво ми говори с тоя жест. Благодарих мислено. Той също се изправи, погледна ме дружелюбно и започна да говори. Сюблимен момент, върховни мигове. Това спокойствие, това държане, които имаше Учителя към мен се вля в мен и ми се струваше, че съм при стар човек. Погледна ме топло и рече: „Вие сте от Варна, от Варненското братство“. „Да, Учителю“, рекох аз. „Идвам от Варна, от Варненското братство и Ви нося един подарък. Учителят прие подаръка. А ученикът прие благословението.