5. ЗАБРАВЕНИЯТ ВЪПРОС

На следната година пак посетих моя любим свещен Изгрев, който всякога ме привличаше като магнит. Пристигнах на Изгрева. А Учителя с няколко братя е вече на Витоша. Аз и брат Боев тръгнахме за Бивака. Той ме покани. Намерихме Учителя заобиколен от братя и сестри. Седеше Великия и мълчеше, вглъбен в себе си, размишляваше. Седнахме и ние. Това беше на Витоша. „Що е добро, що е зло?“, започна Великия. Шепнеше. Преди седем години аз си зададох този въпрос. Що е добро, що е зло в себе си? Учителят отгатнал това, което ме е вълнувало преди седем години. Първият ми духовен въпрос. Каква прозорливост, каква мъдрост, не се съмнявах вече, че и аз съм привлечена с нишките на Божията Любов. На Изгрева попитах Учителя: „Учителю, мога ли да посещавам Школата на Бялото Братство?“ Той рече: „Може, може!“ Това ми беше достатъчно. Епохи, епохи наситени с много светлина и топлина. Във Варна продължавах да работя в Радиото. Работех, пишех и четях беседи непрекъснато. На братското лозе отивах всяка неделя.

Преди седем години аз си казах: „Боже, завърших гимназия, защо не ми каза Учителят що е добро и що е зло? Това е останало от богомилското учение, в миналото може би при богомилите сме били, а кой какъв е бил, там князът ли е бил, богомил ли е бил, кой го знае. И какво казвам: Що е зло и що е добро?“ Аз казвам, що е добро, що е зло, но преди това брат Боев казва: „Учителю, когато при един светия падне една обида, нали се превръща в буца злато?“ Учителят се усмихна, значи искаше да каже да, обидата ако е не на място, тя се превръща на злато, много злато ще набере тоз ученик.

Първият духовен въпрос слезе преди седем години и каза: „Що е добро, що е зло!“ Нали много интересно. И Учителят каза: „Злото е най-малкото добро“. За доброто не помня какво беше, но каза: „Зад доброто и злото седи великата разумност, която използва всичко за добро“. Значи има една разумност горе. Всички ние сме под наблюдение на ангелите. Значи един въпрос, който ме е вълнувал като ученичка Учителят го изнесе. И тоя въпрос е бил винаги в моето съзнание и аз съм го носила години наред. Но аз го забравих. А Той не го забрави. Това беше първия духовен въпрос, който ме е вълнувал когато бях на 18 години, току що завършила гимназия, класическа.

Писах на брат Боев за братското лозе, как сме работили и Учителят казал: „Те си приеха заплатата чрез радостта, която са преживели“. Това е заплащането. Чрез писмата на брат Боев получавах отговорите, това бяха най-хубавите ми дни, месеци и години. Когато ме покани на Витоша, когато ми разясни що е добро и що е зло, трябваше заедно да отидем. Аз му казвам: „Какво да си вземем за храна?“ „А, сестра, две марули и готово.“ При един разговор брат Боев ми каза така когато слизахме от планината: „Винаги бъди горе, недей слиза долу, но когато слезеш, недей слиза от слабост в низините, а да помагаш на душите!“ Това му бяха думите. Какво ли помагам, ама все пак две думи на някого да кажеш. То в момента ми се казва, по дух. Аз имам дар слово пред другите.