| Алтернативен линк |
8. ПЪРВИЯТ ОКУЛТЕН ЗАКОН ЗА УЧЕНИКА
През есента на 1919 г. отидох в София във връзка с моето следване. Най-много се радвах, че ще бъда по-близо до Учителя и ще мога да слушам беседите. Но поради липса на работа и средства реших да се завърна.
Непосредствено след войната тати, който бе създал последователно три печатници - едната, от които пое чичо ми Никола в,Казанлък, втората чичо Слави в Нова Загора, а третата, по-малката - на баща ми в Стара Загора, но още неразработена, нерентабилна - нямаше възможност да ме издържа и аз трябваше да следвам задочно, като периодически отивах в София да заверявам семестрите си.
През една студена февруарска вечер на 1920 година пак пътувах за
София. Трябваше да заверя семестър. Влакът пристигна на гара София към четири часа след полунощ. Слизам от вагона. Вън бе страхотен студ - минус 20 градуса под нулата. Бях облечен сравнително леко и гологлав, тъй като на гара Ихтиман някой ми бе присвоил (откраднал) шапката.Трогнах се до сълзи. В този факт видях величието на Учителя и си казах: „Кой генерал, кой голям човек би си нарушил нощния покой, да излезе от топлото си легло, да се притече и приети в тази мразовита нощ един нищо и никакъв студент?" Наистина, това бе той, моят Учител, който всеки момент следи и направлява пътя на своите ученици!
Разсъмва се. Беше неделя. Към 10 часа Учителят държа беседа. Тогава той държеше своите беседи в същия дом, като посетителите изпълваха двора. Той, застанал пред отворения прозорец, в стаята, говореше. Словото на Учителя прикова вниманието на слушателите дотолкова, че независимо от силния мраз, дълго след беседата, която трая само един час, останаха на двора, искаха да се домогнат до Учителя, да го поздравят, да му целунат ръка.
На голяма маса в трапезарията бе сервиран обяд. На трапезата при Учителя винаги имаше гости, било от провинцията, било от София, най-вече братя-студенти. Това беше истинска комуна. Присъствуваха около 20 души гости, в това число и аз. След обяда непринудено се започна разговор относно някои мисли от беседата или от личен характер. Накрая и аз взех думата: „Учителю, рекох, искам да Ви поставя един въпрос, на който моля да ми отговорите. Тази нощ, когато бях вън при пътната врата премръзнал, Вие знаехте ли, че съм там. Защо не дойдохте да ми отворите преди да бутна вратата?" Учителят отговори: „Такъв е законът на земята. За да се прояви Любовта, единият трябва да поиска, другият да му даде; единият трябва да почука, другият - да му отвори. Иначе, ако единият не иска или не чука, а ти се отзоваваш, това върви по пътя на насилието". Разбрах закона: „Докато ученикът не почука, Учителят не отваря вратата на знанието".
