44. ДА БИХ ТЕ СЛУШАЛ

Разказа ми веднъж една сестра - Ирина Кисьова, музикантка: „Беше преди години, когато Учителят беше още тука. Един ден аз си открих една грешка, която съм направила в живота, която беше вече непоправима. Стана ми много мъчно. Мъката нарасна, колкото мислех за нея. Стана непоносима, превърна се в буря. Не можех да си намеря място. Улисвах се в работа, оба­че бурята бушуваше в мен. Мръкна се. Домашните ми се прибраха, вечерях­ме и по-късно заспаха. Аз съм будна и не мога да се успокоя. Най-после към 10 часа, рекох, чакай да изляза, да се поразходя из поляната. Гледам сало­нът свети и се чува една бурна музика. Приближих. Учителят седи до пианото и свири. Край Него няма никой. Музиката и Учителят ме привлякоха. Влязох. Учителят свири, без да обръща внимание, че някой влезе в салона. Бурната музика отговаряше на бурята в душата ми. Тя се носеше на вълни край мене. Приближих до сцената и седнах на един стол. Учителят продължи да свири нещо много тихо и много хубаво, без да се обърне и види, че аз Го слушам, по едно време запя: „Да бих те слушал, да бих те слушал, да бих те слушал, доброто в мен да се прояви". Музиката ме галеше, думите отговаряха на мо­ето състояние, на моята мъка, на моята отлетяла през прозорците мъка. Повтори пак: „Да бих те слушал..."

После се обърна и погледна към мен. Аз станах: „Учителю!" Само това можах да кажа. Той знаеше всичко. И тази песен беше за мене, разбрах. Но нямах думи да му благодаря. Той ме покани горе на сцената. Седнах до Него. Той свири и пее, пея и аз. Свири и пее, пея и аз. Най-после стана, подаде ми ръката си и каза: „Може, рекох, да я нотирате вкъщи."

Аз благодарих и си отидох. Повече нищо. Разбрах, че това беше за мене. Той знаеше всичко, без да Му говоря за моята мъка, която не се върна никога вече и в резултат на която аз имах като подарък тази хубава песен".