Една сестра от провинцията разказва: „В ранната ми младост бях запалена Толстоистка. При образуване на комуната в Мечкюр - Прослав-Пловдивско, аз бях една от основателите, най-младата.
Един ден ме викат в управата и по-големите и важни братя ми възлагат една задача: Да отида в София при г-н Дънов и да Му разкажа за нашия почин да основем комуна и да искам известна сума - помощ.-„Той има пари и вярваме, че ще даде".
Аз тръгнах веднага. За Учителя нищо не бях чувала до тогава и те нищо повече не ми казаха от това.
Пристигнах на Изгрева. Той беше току-що създаден. Тук малка бяла къщичка, спретната, приветлива, салонът бял и чист като лебед. И градинки и полянки тихи, чисти, приветливи, ухаещи на сладост. Облъхна ме една красота и един мир, които затрогнаха душата ми.
Когато се появи Учителят към Когото се устремих аз останах стъписана: Та това не е човек, това е Свръхземно Същество! Такъв човек дотогава очите ми не бяха видели, пък и след това, разбира се.
Аз се приближих със свещен трепет и без някой да ми е казал почувствувах, че трябва да Му целуна ръка. После смутолевих защо съм дошла. Той ме покани в малката си бяла къщичка от една стая, кацнала близо до салона и ме покани да седна. Поразпита ме за Мечкюр, как се устройва, как вървят работите и т.н. Но аз не знаех къде бях, на земята или на небето. Слушах един глас-музика, гледах едно неземно светещо лице и плувах в едно блаженство. После Той ме попита: „Обичате ли да четете?" „О, много!"
Тогава стана, отиде зад един параван където се бави известно време. После дойде, подаде ми един бял плик. „Това за тези, които ви пращат. А това за вас". Един вързоп книги. „Много, много благодаря! Трогната съм! Много благодаря!"
Целунах ръка и отпътувах с омаяна и пееща душа.
Когато вечерта пристигнах в Мечкюр и разопаковах багажа си видях, че книгите бяха беседи от г-н Дънов. Още повече се зарадвах. Значи Той и пише. Аз нищо не знаех за Него. В това време влезе един от тези, които ме пратиха. Аз се втурнах към него с думите: „Какъв човек! Какъв човек! Защо вие никога не сте ми говорили за Него?" И му подадох плика. „Той е нещо като Толстой." Но в душата и на езика ми остана: „И много, много повече от него."
Тогава този брат, благовиден до сега, като чу да говоря така възторжено за Учителя и като видя беседите изпадна в някакво изстъпление и почна така безобразно и цинично да ругае Учителя, че аз си помислих, че този човек е полудял. Впоследствие, след известни години той наистина полудя.
Тогава аз се разплаках и отидох да се оплача на друг един от големите братя и му разказах всичко. Той не държа толкова циничен език, но извика: „Той да не иска да те прави дъновистка?" И започна да говори разни нелепости по адрес на Учителя, една от които беше, че Той пиел вода само със златна чаша.
62
Аз бях дълбоко оскърбена и разочарована от тях. Цяла нощ не спах. На сутринта си събрах багажа и без да се обадя някому напуснах Мечкюр. .Нямам работа при тези хора."
Отидох там, където ме водеше моята душа. Отидох в София, записах се студентка и почнах да посещавам Изгрева и беседите.
Минаха се няколко години. Един летен обед отидох на Изгрева. Учителят си беше горе, нямаше никой из двора. Аз се разхождах край градинките и забелязах, че от силното слънце някои цветя бяха посърнали. Нямах никакъв съд да ги полея. Намерих на чешмата една консервена кутия и почнах да ги поливам с нея. По едно време Учителят слезе, приближи се до мене и ме заговори. После рече: „Можете ли да ми донесете да пия малко вода?" „Учителю", засуетих се аз, „но нямам чаша. Да отида някъде, от стенографките да поискам чаша?" „Не, не, рекох. В кутията ми дайте."
Тогава аз Му донесох в консервената кутия вода. Той я взе и пи пред мене. Като светкавица прорязаха съзнанието ми тези думи, чути преди няколко години и забравени: „Той пие вода само със златна чаша".
Просълзих се, но нищо не казах. Разбрах, че Учителят всичко знае".
