На някого от младежите хрумна една идея да се направи зимна екскурзия до връх Мусала. Трябваше да покажем, че ние от Младежкия окултен клас не сме случайни, а можем да извършим геройски неща и посред зима да се качим на Мусала. Решихме, отидохме и казахме на Учителя. Той ни изгледа. „Вие тази екскурзия не бива да правите сами. И аз ще дойда". А това бяха първите години когато ние нямахме екипировка и нямахме представа какво представлява Рила през февруари. До Чам Курия отидохме с камион, после с шейна се извозихме до Царска Бистрица и от там нагоре потеглихме в колона по един. Минахме покрай двореца на Царска Бистрица и някои от войниците, които бяха там ни изгледаха уплашено. Заедно с Учителя се движехме нагоре по снега. Колкото повече се качвахме, толкова повече затъвахме. Сестрите бяха с рокли. Започнахме да затъваме до пояса. Измъкнем един крак, а снега се събира под полите ни - ужасия и страхотия. Като си спомням сега направо ме е срам от Учителя по две причини, че така сме се изкачвали нагоре. А снегът беше замръзнал по чорапите, роклите, фустите, по долните ни гащи, а бяхме си сложили дълги бели гащи, които влизаха в черни вълнени чорапи. Смешно и трагично. Сега вие сте екипирани, но я си сложете една пола и по долни гащи тръгнете да се изкачвате в сняг до гърдите, па да видим тогава дали някой ще се смее или ще плаче. Братята вървяха напред, правеха пъртина, разбиваха с краката си снега, отбиваха снега в страни и го тъпчеха, за да не потъваме. Движехме се стъпка по стъпка. След мъчително изкачване стигнахме до една скала, огромна скала, висока десет метра, точно на пътя ни. като спряхме до нея Учителят каза: „До тук". Показа ни с ръка, че повече нагоре няма да се върви. Беше сърдит и недоволен от нашето младежко увлечение. А той тръгна с нас, защото щяхме да загинем в планината поради нашето невежество. Беше 8. 11.1925 г. Групата се спря, отъпкахме снега. Огледахме се, а нямахме палатка. Ние смятахме, че ще се качим на Мусала на хижата и не носехме почти нищо освен едно платнище. Платнището го опънахме така, че едната страна бе до въпросната скала и го прикрепихме, че се направи нещо като колибка, в която се подслони Учителят и ние сестрите. Братята насякоха клекове, напалиха огън, извадиха едно канче, разтопиха сняг и пихме топла вода. Така около Учителят пием чай, седнали сме трите сестри: Паша, Савка и аз и по едно време Учителят каза: „Марийка е скромна". Савка като чу това веднага извика: „И аз съм скромна". Паша също: „И аз съм скромна". Учителят ме погледна и само се усмихна мълчаливо. И трите само за 10 секунди станахме от скромни по-скромни. А само минута беше минала откакто бяхме отдъхнали от тежкия преход. Преспахме през нощта криво-ляво до огъня. На сутринта към 10 часа виждаме да се задава една колона от 10 коне и двама войника ги водят. Като пристигнаха виждаме, че начело на колоната бе цар Борис. Тогава беше млад. Предният ден войниците му бяха докладвали за нашата колона и той бе решил да помогне на групата, защото е знаел, че в този сняг може и да сме закъсали. Запита ни дали имаме нужда от нещо. Като ни видя как се бяхме разположили до огъня и че пием чай той се усмихна. През това време се завързаха разговори между нас и него. Седна до огъня, сестрите го заобиколиха и всеки му задаваше въпроси. Учителят стоеше от другата страна на огъня и само мълчаливо присъствуваше на разговора. Това беше единствената среща на цар Борис с Учителя. Разговор между двамата не бе проведен. Когато през 1937 г. се роди на цар Борис III престолонаследник и бе кръстен на името Симеон, след като запитаха Учителя за това събитие, той каза: „Баща и син отново се събраха. Но синът закъсня. Размина се с времето определено му да работи при Великия Учител".
Учителят бе казал, че сегашния цар Борис III е същият прероден дух на Борис I, който покръсти българите. А тогавашният му син цар Симеон, който започна златният век на българската култура е същия, който се роди сега чрез Борис III и царица Йоанна и когато кръстиха днес също с името Симеон.
Колоната с конете замина нагоре, а ние към обяд тръгнахме надолу и слезнахме на Чам Курия откъдето се прибрахме в София. Ако не беше дошъл Учителят направо щяхме да загинем. Това трябваше да ни бъде за урок.
