През 1922 г. предприехме екскурзия до Мусала една много голяма група, като пътят ни беше през летовището Чам Курия. Там бяха започнали да се правят вилите на буржоазията и на онези, които смятаха, че могат да наследят аристокрацията на Европа, Та какви аристократи бяха това - та имаше между тях живи хора, които бяха родени през турско време, които бяха измъчвани и много от възрожденците бяха още живи и напомняха за робството. Но нали знаете онази пословица „Пази Боже сляпо да прогледа", та сега след като сляпото прогледна взе да върви и се провъзгласи, че е аристокрация и че е със синя кръв. Глупости по света колкото щете. Но и ние бяхме подложени на ударите на тези проходили и току-що прогледали слепци наречени аристократи на България, Фердинанд беше наел в Чам Курия места и по негов почин богатите българи започнаха да правят вили за почивка през лятото. И така се възрастна този курортен център. Нашата група бе пъстра поради разнородния си състав. Млади, стари вървяха по колоната по един човек. Тогава масовия туризъм не беше познат и за курортистите в Чам Курия това бе зрелище и половина за тях в планината. Минавахме покрай вилите им, а те излизаха с пенюари и питат: „Кои ли са тези просяци и диваци". Те не само, че ни се подсмиваха, но те ни се подиграваха явно - за тях това беше непознато явление, нещо чудно и още по-чудновато. А като прибавим, че братята бяха измайсторили саморъчно самовари, които се носеха като раници на гърбовете. А самоварът ври, дига се пара и отгоре се чува едно „пиу-у-у". Свирката се получава от парата, която излиза от тясното отверстие на самовара и прилича на движещ се локомотив на два крака. Като се чуе писукането, братът който носи самовара спре и викне: „Някой да иска топла вода?". Приближава се някой, подаде си канчето, а брата се обърне гърбом към него и онзи отвърти кранчето и от отвора му потече вряла вода. А те се зареждаха с дървени въглища, които се запалваха. Та за аристократите в Чам Курия това беше толкова чудно и толкова смешно. Върви групата -колона по един и през 20-30 метра самоварите писукат и вдигат пара. Гледат ни и ни смятат, че сме смахнати, вдигаха ръцете си, въртяха китките си на ляво и на дясно и ни викаха, че сме малко „тра-ла-ла". Това беше за Чам Курия. А за софиянци беше още по-голямо забавление. Те само се превиват от смях. А някои се престрашаваха и идваха, за да видят каква ли е тази майстория и изобретение. Оглеждаха го, цъкаха с език и отсичаха: „Умно е направено, практично е, но е много смешно, защото такова нещо никъде няма по света, да го качи човек на гърба и с него да се запъти към планината". Ето за това ни се смееха. Минаха години и започнаха да свикват да ни виждат с тези врящи самовари по гърбовете. После питаха: „Ами къде ви са парните локомотиви?" А доживях да видя как една майка обяснява на детето си така: „Виждаш ли онзи човек гдето носи нещо на гърба си, вдига пара и пищи? Този човек е парен локомотив на влака. Той върви и другите вървят след него. Другите са вагони". А детето пита: „Мамо, ама как ги тегли локомотива тези хора, когато не са вързани един за друг?" А майката се чуди какво да отговори. Обърнах се и казах: „Момиченце, ние сме вързани с невидими въжета, защото те са вълшебни". Отговора задоволи детето, а майката ме погледна ужасено. По-късно там в центъра на Чам Курия се стоварваха камионите с багажа ни и след кратка почивка тръгвахме към Мусала. Но за тях ние бяхме цяло посмешище, защото освен разнородния ни състав, за който споменах имаше и една друга причина. Ние тогава не бяхме екипирани. Всеки тръгваше с каквото намери и понеже тръгвахме на път далечен и труден ние си взимахме най-старите дрехи и обувки. Приличахме на парцалени кукли от един непознат свят. Тогава куклите за децата се правеха от парцали. Тогава нямаше купешки кукли както сега. Ако баба ти направи кукла, то ще ти я направи от стари дрехи и скъсани парцали. Това бяха парцалените кукли на децата. Тогава ние не носехме дори и завивки, нямахме опит за живот в планината. Първи, който бе донесъл едно платнище беше дядо Благо, който беше доволен, че се е сетил, та направиха подслон с него и под него настаниха Учителя. Това платнище беше останало на дядо Благо от войните и той разправяше през какви фронтове е минавало това военно платнище. На следващата екскурзия започнаха да носят и други приятели платнища, докато не изникна първата палатка, която я донесоха пак онези стари братя, които бяха ходили на война и бяха спали само в палатки. След като я поставиха и вместиха в нея Учителя, тогава всички я наобиколиха, гледаха я, радваха се и се удряха в челата: „Абе как не сме се сетили досега, че ние с палатки изкарахме 7 години на война!" И така бяха донесени още палатки, а след това почнаха да се шият от нашите хора и то главно от сте-нографката Елена Андреева. А дойде време да ги правят от американ, след което ги импрегнираха с една смес от разтопен твърд парафин размесен с бензин в пропорция 2:1 за парафина. Ушитата палатка я потапяха в тази разтворена смес, тя попиваше, след това палатката я разпъваха, бензина се изпаряваше, а парафина импрегнираше платното и ставаше непропускаема за дъжд. След това към палатките започнахме да слагаме и покрив с платнище. Носехме си вече завивки, посуда, храна и се научихме да лагеру-ваме в планината. Вече имахме опитности, а организацията беше безупречна. Сестрите започнаха да си правят специални тоалети за планината. Аз първа си уших панталон-голф, който свободно се спускаше. Аз бях висока, стройна и на мен панталон ми отиваше. Отидох при Учителя и му го показах, дали го одобрява. Каза: „Хубав е, носи го!" След това много млади сестри си ушиха такива панталони, а други си ушиха пола-панталон. Спомням си на следващата година и Савка Керемидчиева скгуши панталон и с него отива при Учителя. Като я вижда, той й казва: „Излез веднага вън от стаята ми с този панталон!" Тя отива в бараката си, събува панталона и си облича отново рокля и така отива при Учителя, Той я приема и разговора започва на друга тема. На изпращане й посочва едно цвете в градината. „Това цвете можеш да го сложиш в саксия, но този бор не можеш да го сложиш дори и в бъчва". Така Учителят обяснил на Савка защо не може да носи панталон. По тия години тя беше пълна и едра и панталона й стоеше грозно.
На планината ние имахме друг живот и да бъдем освободени от много несгоди трябваше да бъдем добре екипирани. Но тогава всички бяхме бедни, а едно отиване на планината струваше много пари. В онези младежки години ние престоявахме с една връхна дреха по цели нощи около огньовете. Но след като лагерите се устройваха на 7-те езера, то трябваше палатки, завивки, храна и всичко необходимо за преживяване на планината повече от месец, защото ние тук имахме работа. Школата тук продължаваше и ако бяхме добре устроени, то щяхме да имаме повече време за общия живот и за Словото на Учителя.
Първото нещо, което научихме там от Учителя е, да се пие гореща вода. Бях чела в една книга на Кнуг Хамсин, в която се пишеше, че главният герой се е лекувал само с гореща вода. Когато прочетох пасажа на Учителя, той се усмихна така лъчезарно, показвайки че общочовешкото знание е едно и че изворът на знанието е също един, а различни са хората и различни са местата от където се черпи това знание. А това беше норвежки писател популярен у нас. Да не смятате, че българското общество е било затворено тогава? Ако проверите колко чужда литература е преведена на български от 1900-1944 г. направо ще се засрамите от невежеството си. А колко пък окултна литература бе преведена от изтока и от запада, за нея да не говорим, Така че никой роден в България по това време не може да се оправдава, че не е имал условия и възможност да се срещне със Словото на Учителя, което също се печаташе. И българския народ не може да се оправдава, че не е видял, че не е чул и не се е срещнал с Учителя. Защото ние бяхме родени чрез този народ и бяхме при Учителя.
