5.4. Д-Р МИРКОВИЧ - ЗАТОЧЕНИК В ДИАРБЕКИР И МАРДИН

Писма от заточеника

5.4.1. ПО ПЪТЯ НА СТРАДАНИЕТО

В: Диарбекирски заточеници. Героични сенки, биографични скици,

писма и дневници, състав. Стефан Каракостов.

София: Ив. Коюмджиев, 1946, с. 95-162.

Засилващето се брожение сред българския народ през годините 1860-1870, вследствие идеята за политическа и национална свобода, заставя Високата порта по-зорко да следи българската интелигенция и занаятчийство. Затова се явява на сцената и българския отдел към Черния кабинет на Али паша под ръководството на австрийския евреин Шнайдер паша. За сътрудници по българските работи биват привлечени няколцина българи.

На първо място стои старозагорецът Манол Иванов - Манол ефенди. Той, вместо да се постави в услуга на турците и шпионира сънародниците си, с парите, които му дали да върши подкупи, решил да подпомогне политическото пробуждане на братята си. Повикал Теофан Райнов, известен като гарибалдиец, и лекаря Георги Вълков Миркович и им предал парите да ги използуват в народната си работа. И наистина, вместо да станат шпиони, двамата останали верни на народа си.

Теофан Райнов с получените пари отива в Женева при Бакунина395, разговаря с него цяла седмица за началата, върху които трябва да се изгражда българското освободително движение, и от там с препоръчително писмо отива в Лондон. Той се среща с водачите на италианското освободително движение Мацини и Гарибалди. В края на 1869 г. Теофан Райнов завършва обиколката си.

Другият сътрудник на Манол ефенди е д-р Г. В. Миркович (1828-1905), от Сливен, бил натоварен да организира възстание във Видинския окръг. Преди да се залови с тази тежка задача, Миркович имал зад себе си доста голяма дейност в полза на поробения народ.

Излязъл из будно селско семейство, роден в хайдушкия Сливен, той учи в родния си град. Впоследствие го виждаме като семинарист в Киев. През 1851 г. отива в Монпелие, Франция, и завършва медицинския факултет. Седем години по-късно той е лекар в Сливен и води борба против гръцката пропаганда. Като учител и директор на българската гимназия в Болград д-р Миркович работи и за народната просвета.

В църковната борба той повече е униат. Подтикнат от поляка Чайковски, преминал на турска служба като Садък-паша, той иска да създаде един проект по такъв начин, който да представи на тогавашното турско правителство, че е по-сходно, полезно и сгодно за нас, българите, както и за него, да имаме тук в страната главни училища за възпитание на нашите младежи, отколкото да ги пращаме в чужбина и да се завръщат с разни мнения...

Спомогнат и насърчен от Садък-паша за сполуката на делото, продължава в бележките си д-р Миркович, аз с радост приех да съставя казания проект и да отида през пролетта на 1867 г. да се представя в Цариград...”

За осъществяването на този проект, разбира се не особено полезен, защото в основата му стои идеята да се спре благотворного влияние в Русия и Запада, Миркович получава едно препоръчително писмо от Садък-паша до турския министър на вътрешните работи Али-паша.

В Цариград обаче Миркович е спечелен от Манол Ефенди за мним сътрудник на „Черния кабинет”. Манол Ефенди го натоварва да отиде в Лом, като лекар, и откъдето да праща неверни доклади за несъществуващи бунтовници българи. В същото време д-р Миркович е трябвало да организира народа във Видинско, Ломско и Берковско за възстание.

Обиколката обаче на Теофан Райнов из Женева и Лондон била разкрита и затова Али-паша и помощникът му Шнайдер-паша, поискали да ревизират своите „агенти” Райнов и Миркович.

Теофан Райнов разбрал грозящата го опасност и останал във Влашко.

Д-р Г. В. Миркович от своя страна успял да създаде илюзията у турската полиция, че е верен на Али-паша. Ударът обаче дошел от другаде: софийският митрополит Доротей -Дорчо ефенди, както го нарОча Ботйов, разкрил пред видинския Азис-паша, за да спечели благоволението му, че д-р Миркович готвел възстание в Берковско. Пашата арестувал внезапно Мирковича и му заловил „тайните книжа”. Предателската роля на този митрополит ние видяхме тук и в главата за Ангел Обретенов.

За нея в спомените си д-р Миркович пише:

„Трябваше, следователно, общата наша деятелност да бъде под един и същ режим, именно да продължава да повдига подобни бунтове всяка година. Подобно нещо готвехме за 1869 г., когато бяхме предадени от живущия в Берковица софийски митрополит Доротея в ръцете на турското правителство”.

Предателството на Доротея се потвърждава и от Ботйова, който казва: „...Дорча ефенди, който ги е издал”.

Каравелов в „Независимост”, г. IV, 1874, бр. 41, в дописка от Русе допълва:

„Дорчо ще да дойде след някой ден в Русчук, за да се разговаря с валията за твърде важни дела.

Мирковича и Васила испроводиха вече на заточение, следователно Дорчо ефенди трябва да се рекомендува на турците втори път. Ние сме твърдо уверени, че Дорчо ще дойде в Русчук да изгори изново някоя къща.”

(„Предателската роля на Дорча Ефенди потвърждава и П. Ив. Берковски

в „Из възпоминанията ми”, Лом, 1882 г., с. 68-77).

В чистите намерения на Мирковича досега никой не се е съмнявал. Нашата революционна журналистика никога не е хвърляла кал върху него.

Само Ив. Кършовски във в. „Еленска защита”, г. XV, бр. 745 от 13 юли 1940 г. изказва мнение, че Миркович ще да е бил на турска служба и целял да разнебити революционната организация (вж. у Михаил Димитров, Пълно събрание съчиненията на Христо Ботев, т. Ill, с. 575).

Фактите обаче говорят, че Миркович не е бил шпионин, защото когато го залавят у него се намерили „тайни книжа” и се установило, че той е враг на империята. Окован във вериги го отвеждат във Видин, където направил самопризнания. В това време Манол Ефенди бил починал, а Райнов живеел във Влашко.

От Видин през Русе, Миркович бил откаран в Сливен, за да видят съгражданите му как се наказват враговете на империята. През Одрин бил откаран в Цариград, където го затварят в полоза на цариградската метархана.

Какво е бил този „полоз” ни каза Ст. Гидиков, биограф на Миркович: „Полозът е тъмна, тясна гола дупка, дето затворникът стои в тъмнина без постелка и завивка, на голата земя и не се вижда с никого, освен с надзорника, който му донася сух хляб и паница вода, веднаж в денонощие”. Прекарал в тази дупка „цели три месеца”

Миркович бил сложен в общите „кауши396”. В тях той живее пет години, след което време е откаран в Диар-Бекир. За това изпращане ни съобщава Каравеловата „Независимост”, г. IV, 1874, бр. 41 от 27 юли, с. 333:

„.. .Преди две недели (към средата на август - Ст. К.) са изпроводени в Диар-Бекир д-р Г. Миркович, родом из Сливен, Брайко, родом из

Копривщица и Георги Мангов и Васил, родом из Плевен. Тие нещастни мъченици са се намирали в продължение на пет години в цариградските тъмници.”

Когато Миркович пристига в Диар-Бекир, Ботйов отбелязва във вестника си:

„Вчера аз приех писмо от Диар-Бекир и бързам да ви известя за положението на нашите нещастни мъченици. На 5 септември [1874 г.] пристигнал там д-р Миркович с трима свои другари и бил затворен в една от убийствените Диар-Бекирски тъмници.

Преди да пристигнат тия жертви на турското правосъдие, нашите им намерили поръчители, които са готвели вече да подадат прошение и да се молят за тяхното освобождение”.

Ботйов следи живота на този мъченик и на 5 януари 1875 г. пак припомня за него:

„Вам е известно, че д-р Миркович, заедно с трима свои другари, отдавна вече е изпроводен в Диар-Бекир. При всичките прошения и гаранции от страна на тамошните православни араби, и на нашите нещастни заточеници, те и до сега още не са освободени из тъмницата. Даже и повече нещо: те се намират сега в друг още по-отдалечен град и търпят не само затвор, вериги и мъки, но и страшна сиромашия.

Да ви разкажа как се е случило това нещо. Когато нещастните пристигнали в Диар-Бекир, то тамошните араби и българи подали на правителството прошение и молили го да ги пустне под гаранция, но то отговорило, че в сентенцията на „тия завяраджие” било написано следующото варварско решение: „Защото тия четирима души комисиарджии са начело на софийското съзаклятие397, то да се не пущат из града и да се не остават да се срещат с другите осъдени престъпници”.

И така, те са останали в несносната тъмница. След 1 и половина месец нашите подали друго прошение и измолили доктора и другарите му да се преместят в заптийската стая и да се пущат из града под пазенето на няколко заптиета. Това се продължавало още 1 и половина месец.

В това време нещастните подали сами друго едно прошение, на което съдържанието е следното:

„Като не ни оставате да излазяме по града и да се виждаме със своите братя, то или ни изпроводете в други някой град, или по-добре ни избесете, за да се отървем от тоя несносен живот. Ето, тая е шеста година от както гнием в черните тъмници, без да бъдем съдени, и без да знаем даже каква ни е вината”.

Това прошение се е изпроводило тука, в Цариград, и на 14 ноември по 2 часа през нощта в Диар-Бекир е пристигнала из столнината телеграма, която е съдържала следната заповед: „Четирмата да се изпроводят на часът в Мардин”, т. е. 18 часа по-далеч от Диар-Бекир. Заповедта била изпълнена с всичката точност, която се въобще употребява навсякъде в отношението към гяурите.

Часът по 4 при нещастните дошло заптие, придружено с няколко мекерета и вдигнали ги. В това време и природата сякаш се била въоръжила против нещастните мъченици, дъжд валел като из ръкав, вятърът ревал свирепо, а нощта била до толкова тъмна и грозна, щото човек би помислил, че небето и земята са се слепили. Напразно нашите плакали и се молили да ги остават барем до заранта; зверството и деспотизмът не търпели никакво противоречие. От тогава до сега има близо два месеца и аз едва преди един час узнах тая скръбна и плачевна новина. А сиромашията? Тя ще да умори тия наши братя!...”

В бр. 2 на „Знаме”, 1874 г., Ботйов продължава да занимава читателите си с горката участ на д-р Миркович и другарите му:

„Из Диар-Бекир пишат, че д-р Миркович и тримата негови другари и до днес още лежат в терханата и че няма никаква надежда да се освободят.

Така също пишат, че погинали още 3 от нещастните мъченици, а именно Дидо Пейов из Голям Извор, Васил Цолов из етрополските колиби и Цветко Вълчов из Правец. Първият е умрел в Диар-Бекир, вторият в Арган, а третият - в Маден. А причините на тяхната смърт са били убийственият климат, страшните мъчения и голямата сиромашия. Мъченици! Дали ще има някой, който да отмъсти за вас и да разкаже на вашите деца за какво сте вие загинали?”

За кои трима другари на Миркович ни говори Ботйов? Това са Георги Мангов от Плевен, Васил Ганчев и Брайко Копривщенецът.

Васил Ганчев ни е оставил няколко писма до близките си, в които описва затвора. Така на 27 април 1874 г. описва Цариградския затвор, преди да го откарат на заточение:

„...опасно място заман398 с еджел399, заман със страх, заман недоспал, заман неорахатен, заман титиз400, кавги, каращистване401, бой с ножове, удряне; не може да се отбере кой с кого кавга прави. Каращисат се петстотин души турци, християни, арменци, арапи, лазове, кюрдове, гърци, караманлии, зебеци - различни народности, все неосъдени синове, кой мангал с огън хвърга, кой дъски троши, кой с чекия ръчка из калабалъка - тараф-тараф402. Като една година корбан дава това пусто място, по-опасно от гората, да чува Господ, Господ да е на помощ”.

На 29 юни с. г. в едно от писмата си Васил Ганчев сам се утешава: „Добър е Бог и за нас. Никой не е останал в Цариградските зандани, така и ние няма да останем. Где ще им остане човещината?”

Той ни е оставил и няколко написани от него стихотворения:

„Бог създал юнаци,

На света пример да дават.

Кой юнак излезе,

Да тегли и да претегли...

Щото се Богу помолих,

Сето ме Господ подари;

Само с баба403, остало,

И това да ме подари:

На бял свят да ме избави

Бащица да си [с]похода

И до две мили сестрици,

Един ми братец невръстник;

Сестрите да си задомя

Брата си търговец направя

Баща си да го развеселя

На достовете кефа да дойде

Душмани да се пукнат”...

Стихотворството всред заточениците е било любимо занятие, нещо което ще видим тук и в други глави.

Малко по-късно, когато заточениците са пратени в Мердинската крепост, Ботйов научава за преместването им и известява според сведенията, които праща цариградския му дописник:

„Няма ли нейде някоя българска душа, която да въздъхне за тия нещастни мъченици и която да им окаже барем такава малка помощ, която да облекчи донейде тяхните страдания? Освен теглилата, мъките и притесненията, които тия принасят с неимоверна твърдост и които ние не можеме да им отнемем, тия наши братя търпят глад, въшки и всякакви нечистотии.

Докторът е живял в Бесарабия и в България, имал е приятели хора богати и състоятелни, - какво би било, ако тия пожертвуват 10-15 наполеондара, за да могат нещастните да си купят барем една риза на гърба?”

В заключение на тези редове Ботйов казва, че единственото спасение е „по-скоро да захванем борбата!”

Няколкократното напомняне за събиране пари в помощ на заточениците намира дълбок отзвук във вестника на Ботйова:

„Д-р Миркович и другарите му по нещастие и досега още не са пуснати из Мердинската терсхана. Тия хорица ще да си загинат, ако им се не изпроводи от нейде каква-годе парична помощ. Безчувствени са нашите хора, безчувствена е била и вашата емиграция! Ние знаем само да мълчим и да търпим, а вие само крещите. А дойде ли случай да излезе някое „зрънце” из кесията ни или кесията ви, то вие ставате неми и глухи, а вие чифути, и влезвате на кръчмаря в очите, за да видите кого той ще да улови - да плати виното.

Принципът на нашия патриотизъм са паричките, паричките и пак паричките. Даже и тия, които са били на чело на емиграцията, са работили и работят само за пари...”

Положението на Миркович след дългите страдания, които той нарича пред д-р С. Табаков, историка на Сливен, само с една дума „ужасия”, се подобрява, когато му позволили да практикува лекарската си професия в Мердин.

В този град д-р Миркович, по застъпничество на някакъв арменец, получил разрешение не само да се движи свободно, но и да му се свалят оковите.

До кога този страдалец живее като заточеник?

Мнозина мислят, че той през 1875 г. избягал. Той обаче остава заточеник до освобождението на България, когато Сан-Стефанският договор му сваля веригите. От заточението обаче той донася един дълбок мистицизъм, който го съпътствува до последните му дни.

* * *

Спомените на д-р Миркович са писани във формата на писма, често пъти отговори на запитвания, правени от Стоян Заимов. Ние ги издаваме тук за първи път.

___________________________________________

395) Бакунин пише: „Вчера прочетох в Liberte, че няколко българи са арестувани в Цариград. Между тях е посочен Reizeff, същия тоя симпатичен млад човек, който беше при мене и ми достави всичките български връзки...” (вж. Евгений Волков, Христо Ботев, София, 1930 г. библ. „Мисъл и дейност”, с. 141.)

396) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Кауш (тур.: kavuş) - отделна стая в затвор, килия.

397) Става дума за готвеното възстание от Миркович, а не „софийската работа” по обира на хазната от Общи.

398) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Заман (арм.-тур.: zaman) - всякога, винаги; време

399) Винаги с край на живота

400) Притиснат

401) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Каращисвам, каращисам (тур.: karişmak) - смесвам, разбърквам, меся

402) Партия по партия.

403) Баба - баща, татко.