| Алтернативен линк |
5.4.2. СПОМЕНИ ЗА ДИАРБЕКИР И МАРДИН
В: Миркович, Георги Вълков. София: НБКМ, БИА. ф. 95. инв. оп. 8545,
папка 62
Преписал Вергилий Николов Кръстев
С появяването на вестник „България”, българските умове се разклатиха, навред начнаха да бълнуват за български владици, като същевременно пък всеки очакваше да сполети нещастие вестник „България”; при всичко туй вестникът се закрепи и българския кураж се поизостри тъй, дето в 1859 година, по Великден, споменуването на Патриарха в българската цариградска черква, се изхвърли. Борбата с гърците се почна.
Българите, водими от разни съображения, които не кпонеха освен към едно и също - то е да се сдобият с едно самостоятелно черковно управление, се разделиха на два лагера. Подир дълги борби и разни фази, извоювахме на конец една българска Екзархия.
Но това достатъчно ли беше? Не! Цял свят знаеше, че под черковния въпрос се криеше политическия. Незабавно тези, които движеха черковния въпрос, обърнаха своите погледи към второто движение и начнаха да мислят като как то ще се извърши.
За тая цел състави се в 1866 година революционен комитет във Влашко - Букурещ. Аз се намирах в това време в Браила; случи ми се, в същата година в начало на пролетта, да премина в Турско и да си дойда в родния град Сливен.
Като си дойдох, заварих тук един паша поляк - на име Садък-паша или Чайковски, с когото никак не бях запознат. Той, колкото да беше потурчак, като от славянско племе, беше доволно българофил. Щом се запознахме, не в дълго време, станахме доволно свободни един към други - даже до нейде интимни. При свободата на думата, откри се път и тая на мисълта ни - относително до нашето държавно положение. Той беше вече стар и много опитен, и практичен относително политическите работи. Като знаеше как стояха турците и в каква степен на развитието си се нахождахме ние, той никак не удобряваше нашите бунтовнически движения.
„Напредъкът в природата, казваше той, става йерархически; всяко нещо, от най-малкото до най-голямото, е подложено под природен закон: овощията не могат да бъдат вкусни, ако те не узреят, ако от стипчиви и кисели, не станат сладки и приятни.
Ако желаете и искате като народ да напреднете, вие без друго трябва да се подложите в реда на тоз природен закон. Иначе ще бъдете изложени под голями неприятности по причина на вашето не природно неправилно развитие. Не може никой да извърши тройното правило, ако той не е запознат предварително с четиритях първоначални аритметически правила.
Вие днес се борите за вашето черковно самостоятелно положение, което, както отиват работите, види се да сполучите до нейде; но забележете, че вие няма да отидете по-добре от това, що бяхте под гръцката патриаршия, понеже у вази не съществуват владици, които да имат точна религиозна божествена отхрана. Почти всички, които ще поемат кормилото на вашето черковно управление са от фанариотско произхождение, което има за основа и начало егоизма и славата, а не божествения идеал, що апостолите постановиха и положиха.
В случай, че късно или рано се сдобиете още с някое политическо право, нема да бъдете по-добри в наредбите си и в напредъка си, ако, с време не се сдобиете с хора, които да са снабдени с едно здраво възпитание в политическите работи, и да бъдат доволни от йерархическия ред, който ще настане в положенията.
Иначе вие ще бъдете изложение на едни взаимни борби, които ще ви занимават повече от колкото общия напредък, и ще бъдат повече вредителни за отечеството ви отколкото полезни.
Каквато и да е работа, нейното добро или лошо положение зависи от способността на человека, който я управлява: най-хубавото положение на една работа може да стане лошо, ако този, който е на чело на управлението й, не гледа за нейния напредък, а гледа за себе си; също обратното се случва с едно лошо, когато управителят е предаден в работата си.
Изобщо, като земне некой свойствените черти на вашия народ, намира, че вие сте народ покорен, послушлив и доволно работлив; само трудно ще бъде да се произнесе някой предварително дали тези свойства са природни у вази, или са принудително те наложени от обстоятелствата. Ако е първото вие се съобразявате с Христовото изречение: „блажени нищи духом яко...”; ако ли е второто, което е по-вероятно, вие имате нужда от едно коренно преобразувание, понеже там дето страхът прави человека покорен и послушлив, владее у него ограничен разсъдък; с други думи, хората биват като един добър, но необработен материал.
По мое мнение, вие се нахождате още в детинско положение, и, преди да се еманципирате, имате необходима нужда от добро умствено развитие, което се добива само чрез организацията на добри училища. Следователно, аз ви съветвам да се постараете да средоточите сичките си сили към наредбата на вашите школи отколкото към всяко други нещо, което не може да бъде освен вредително вам”.
Вкратце тези бяха неговите пророчески възгледи, които времето не се забави да потвърди.
Действително, ако вземем днешното наше положение и го сравним с преминалото, то ще намерим голяма разлика в преобразуванието на работите в сяко отношение - само няма да намерим онова, за което се очаквахме.
Всек добросъвестен человек мислеше, че като се сдобием с едно самостоятелно черковно управление, религиозните ни наредби ще вземат един по-идеален вид и че при тях както богатият, тъй и сиромахът, ще намерят една божествена душевна храна, и ще видят едно апостолско примерно поведение от нашите български владици. Обаче обратното се забележва: вместо да се намалят, както следваше, те се умножиха с две епархии повече и защо ли? Вероятно да се угоди на Кесара отколкото на Бога.
Гръцките владици, ако и да имаха, като человеци, слабости, знаяха поне да ги прикриват пред населението и да пазят както своя престиж, тъй и този на техния главатар патриарха.
Нашите като взеха всичките спекулативни техни привички, преминаха и пределите на приличието, като се впуснаха по балове да ходят и с жени във файтони да се возят. За пръв път подобно нещо се явява в християнския свет и за пръв път, въпреки протестациите на населението, подобен владика се назначава за митрополит в една епархия от святейшия български синод, на който председателят е едно лице на по-долно по поведението си от назначения: подобен на подобнаго помощ дава”.
Върху този предмет много има да се говори, но като не му е тук местото и като не е моя работа, оставям думата на тези, които са по-вредни и по-компетентни, като преминувам на разказа си със Садък-паша.
Казах, че неговото мнение за нас беше: ние да съсредоточим сичките си сили към устройството и наредбата на нашите училища. В това отношение, ако аз последвам неговото мнение, той ми обещаваше сичкото си съдействие пред властта чрез една добра препоръка, както до великия Везир Али-паша, министр на вътрешните дела, тъй и до Фуад-паша, министр по вънкашните дела, стига аз да се заема да изработя един проект в който да изложа чрез убедителни документи, че ще бъде много по-полезно и по-интересно, както за нази тъй и за правителството, ако ни се позволи, чрез един лек данък само от нази българите, в Одринския особно вилает, да обдържаме една главна школа, в която да могат нашите младежи да се учат и воспитават - отколкото да ги пращам по разни чужди държави от гдето се завръщат с най-разнообразни мисли; коги ако те се учат тук у нас и межди нас, без друго ще се сдобият с горе-долу еднообразни идеи, полезни за отечеството - и народите, вместо да остават в странство, ще останат тук между нас. Следователно ползата е двойна: духовна и материална.
При неговото убедително слово и логичните му разсъждения, аз почнах да се уверявам, че това негово мнение не е безосновно; следователно, реших се да го последвам, като зех пред вид, че то не може да бъде вредително.
Зимата на 1866 и 67 год. се прекара под подобни разговори и занимания, които трябваше в пролетно време да се явят на сцената. В края на месец априлия [1867], аз бех вече готов в предприятието си, когато той ме снабди с едно отворено писмо на френски до Везиря Али-паша и с друго до Фуад-паша; още едно третьо писмо той ми даде до някой си негов приятел банкерин на име Алеан, който, чрез своето неограничено влияние да ни бъде помощник във време на затруднение.
През май месец [1867] аз бях вече в Цариград. Представих се както пред великия Везир, тъй и пред Фуад-Паша.
Първият възложи работата върху своя секретар, при когото ходихме няколко пътя с Алеона, без обаче да можем да се сдобием с някое конечно решение.
При втория, който доволно благонадеждно ни приемаше, сам ходих няколко пъти, но и от там никакъв решителен отговор не получих.
На конец ни се каза, че дялото са възложило на една комисия, да го разгледа и се произнесе. Тази комисия като не можала тоже да извърше нещо, го праща с Дунавския вилает до Мидхад паша, той да направи това, което се следва.
Мидхад-Паша като се сдоби от един подобен документ, присвоява идеята и настоява да се изпълни проекта без разлика на народности, то е тези школи да бъдат едни и същи за турските младежи както и за българските; и за да подвлече българите към страната си, немедлено назначава двама туркофили българи за главни инспектори по школите:
Никола Михайловски и Тодор Шишков.
Драган Цанков, който в това време се намираше в Русчук, се въздига против тоя начин, като упорствува да се приложи проекта по първоначалната си смисъл, т. е. отделно само за българите; турците, ако искат, нека си го приложат тоже отделно. Между тези две български партии от противоположно начало, въпросът заглъхна.
Като стана тъй явен въпроса, проекта се напечата в един от тогавашните наши политически вестници, но кой - не помня да го означа.
Тъй аз изгубих едно цяло лято, дори и есента, подир една работа, от която не се появи никаква полза, освен едно сухо разклатване на идеите. Едно нещо само забележително за мене се случи, че в това време аз имах нещастието да се запозная със Софийския Митрополит Доротея, именуван тоже Дорчо, от приятелството на когото малко остана да ми прикачат въжето; за което ще дам пояснение по-нататък.
Дорчо не беше человек за изхвърляне; той беше доволно духовит - само беше за злото, а не и за доброто: хубаво сирене, но в кучешки мех, както казва пословицата. Словом той беше българин, а духом - грък; словом той беше християни, а духом - турчин; Дорчо беше там дето имаше интерес и слава; за тези двете той мило и драго даваше и баща си продаваше.
През живота си много пътя се случва, человек ненадейно да се среща и запознае с лица, от които може да има голяма полза или голяма вреда - случка, която е свързана, види се, със съдбата на человека.
Дорча аз никак не познавах; но понеже се случи да преживея, като бях в Цариград, цялото лято в Ортакьой, дето се нахождаше той и още един приятел, Манол Иванов, че през последния този, запознах се с него; той ми се виде доволно развит и духовит, при всичко, че излезе от вънка кукла, а от вътре панукла (чума), както казват гърците.
Неговата вънкашност ни приближи толкоз, че ни увлече да извършим с него и едно патриотическо народно дело, съобразно с обстоятелствата и времената: то стана по следующия начин:
Понеже през пролетта на 1867 год., се появи Филип Тотювата чета, ние намислихме в есента на същата година да подкрепим нейното действие с един адрес, който обемаше с примери и доказателства доволно незаконните злоупотребления на турците върху българите, адресуван до сичките посланици и до самата Висока Порта; той уж произхождаше от един комитет находящ се в сред Балканския полуостров. Този адрес, под един прост стил, се написа от мене, а се раздаде от самия Дорча, придружен от един негов человек, на сичките посолства и на същата порта. Това беше първото ни дело с Дорча, за голямо наше и негово нещастие.
__________________________________
404) Бележка на Вергилий Кръстев: Писмата на Д-р Миркович до Стоян Заимов са били задържани от Д. Страшимиров, но по-късно се връщат в архива в „Народната библиотека” (на 17.XI.1927 г. от 78 стр. ръкопис). Д-р Миркович е бил загрижен за тях, понеже втори път не би могъл да ги напише. Намират се в архивен отдел в папка № 62, инвентарен опис НА 8545, като е написано, че ги е оставил Д. Т. Страшимиров.
