73. БОРИСЛАВ ГЕОРГИЕВ ОТ ПАРИЖ - БИОГРАФИЧНИ ДАННИ
Искам да разкажа няколко неща за себе си - накратко, разбира се.
Аз съм роден в едно дълбоко религиозно, православно семейство.
За пръв път се докоснах до Словото на Учителя, когато бях в Пазарджик - където бях войник, и се запознах с Мария Доспевска. Тя ми даде първите беседи. От тогава, до днес, аз чета Словото - много го обичам.
Когато бях дете, аз живях при баба ми и дядо ми, понеже леля ми дойде да учи в София, в Художествената Академия.
Аз израснах като едно много съзерцателно, тихо и смирено дете. Всичко беше забранено: „Не пипай, не говори, отговаряй учтиво!”
Като се върнах в София, намерих моите 3 сестри - 10 годишни - едни нормални човешки същества. Те играеха на улицата с момичетата и момчетата, биеха се, караха си, плачеха и после се сдобряваха. Аз не ходех на улицата да играя, но пред мен се отвори един друг свят - обичах да чета. Отвори се света на книгите. Бях едно много ученолюбиво същество. Седях у дома си, не можех на улицата да се карам и после да се сдобрявам.
Бях добър ученик в гимназията, и записах „История” и „Класическа филология” в Софийския университет. Дипломирах се. За съжаление, аз не можех да направя една научна или артистична кариера, затова, защото не бях член на Партията. И се чувствах като изключен от обществото. Нямаше за мен път в живота. Това да направя една специализация, да стана аспирант, или доктор, абсолютно изключено е!
Даже да отида до Петрич да видя Ванга, трябваше да взема разрешение от III Районно Управление, и ми отказаха да ме пуснат до Петрич: ,,Не можете да пътувате до Петрич.”
Поканиха ме да работя в Истанбул в Патриаршията, моето изследване за [.............], Милицията ми отказа.
Художникът Борис Георгиев ми изпрати покана, чрез българското посолство в Рим да му отида на гости за един месец - Милицията ми отказа.
Толкова се чувствах изключен от обществения живот! Но си намерих една професия почтена и бих казал добре платена - бях преводач. Аз съм изучавал чужди езици, и ползвам няколко езика и имам публикаций на 5 чужди езика - руски, френски, английски, старогръцки, латински и староеврейски.
Аз изучавах 4 години староеврейски.
В Синагогата имаше едно малко, частно училище за възрастни. Бяхме 7 ученици и преподаваше д-р Ашефт Анаанел. Той беше много интелигентен евреин, и той ни казваше не само да четем Библията, но и да я пеем. Това ми даде една библейска култура.
Аз бях преводач към издателство „Народна култура”, и съм превеждал. Най-големия ми превод, който е публикуван е една „Антология на античната поезия”. Това са всички старогръцки, латински поети, които аз преведох на български. И тази книга е задължителна за студентите по литература в Университета.
За съжаление, аз исках да направя една специализация и не може всеки да кандидатства за аспирантура - за първото място (стъпало). Вече, когато бях на 40 години, отидох в Катедрата по археология при професор Атанас Милчев и му казах, че искам да работя една свободна аспирантура, т.е. няма да ми се плаща заплата, той ще ме ръководи и ще я защитя. Той каза: „Аз съм съгласен, ако обещаете, че когато защитите своята Дисертация, ще останете кадър на Катедрата.” Сякаш чух небесна музика! Да остана кадър - от това по-хубаво има ли?
За съжаление, тогава се случи едно нещастие! Разболя се сестра ми Адриана, аз разбих семейния си живот. Бях женен за д-р Славка Петрова, но се разделих с нея. По-късно тя ми се извини, че е поискала развод.
И със сестра ми дойдохме в Париж. Дойдохме, но аз нямам право да работя. Аз съм с български паспорт, аз съм чужденец и казах на сестра ми: „Може би ще имам една стипендия, ако се запиша да правя една специализация”. И отидохме със сестра ми в Сорбоната и попитахме на приемната: „Кой се занимава с Византология?” Казаха ми кой, писах едно писмо на професорката, и тя ме среща един понеделник след часа. Много интересна среща!
Отидох при нея, тя се казва Елен Арвелер. Тя е гъркиня, много интелигентна жена! Тя е най-големия френски византолог от 100 души. Аз й казах че искам да правя една Дисертация, че съм завършил история, ползвам чужди езици. И тя, вместо да ме подложи на разни изпити - да уча френски, тя каза: „Ама какво, вие искате да работите? Аз ви взимам!”
И влязох в нейния екип от 42 души, и бях в този екип 10 години, в този Център за ранно християнска и Византийска цивилизация, като всеки един от сътрудниците си взимаше една част от цивилизацията: корабите на Византия, медицината на Византия, благородните семейства на Византия и т.н.
Аз съм: византийска музика. И моята Дисертация е за Йоан Кукузел.
Има^ една смешна история. Той не знаел добре гръцки, и като го питали: „Йоане, ти какво яде?” Той казва на гръцки: „кокия кезилия” - боб и зеле е ял.
Един мой приятел, директор на Дюселдорфския музикален институт каза, че „кукузеле”, наричат славейчетата. Значи, нашия Йоан Кукузел е Иван Славейчев. Той е българин, роден от майка и баща българи. Понеже баща му умира, той идва като малко дете, майката го праща в Атон да учи четмо и писмо. Той бил 14-15 годишен, когато идва в Зографския манастир.
Живее в една килия вън от Зографския манастир, и понеже има много хубав глас (даже с професор Гусман решихме, че той е тенор).
Наричали са го „Ангеловластни”!
Той отива в Цариград (Константинопол). Завършил е едно училище за законите. Става най-хубавия глас на Византийската империя! Аз взимам данните от Юнеско, според професор Иван Дуйчев.
Аз защитих моята дисертация на 1.XII.1987 г., и казвам на моите близки: „Бог не ни иска дипломирани!” И съм сигурен, че това е нужно за живота - да се похвалим. Бог ни иска с добри сърца.
И все пак мило ми е, че аз можах във Франция, в един стар университет от 8 век - Сорбоната, да защитя една българска тема.
Йоан Кукузел е българин. Той е византийски композитор от български произход. В Семинарията, когато аз докладвах за Кукузел например, един от моите приятели ме пита: „Българин ли е Кукузел?” Можех да му кажа: „Във всеки случай не е румънец”, но щеше да бъде много грубо. И му казвам: „Вижте какво, той е византийски композитор, но когато чета средновековните ръкописи, в полето на всяка композиция той пише: „Българско, българско!”
Даже в една библиотека „Ед жертон” в Лондон има една композиция от 4 страници, наречена „Българско”. Защо не беше наречено гръцко или албанско, или македонско, или сръбско, а е наречено българско? Защото то е българско. Той е българин, разбира се.
Този спомен много ме топли и той ще остане като нещо, което не може да бъде заличено! Даже засега още не е публикувано, но ще направя опит да излезе като една голяма книга.
Когато работех в Сорбоната, моята професорка Елен Арвейлер ми даде едно препоръчително писмо за гръцките власти - за Атон. За да влезете, трябва да имате 3 разрешения: от Вселенската патриаршия, от близкото Външно Министерство и от Центъра на Атон.
Те имат една столица - Керея. 600 души чакахме да влезем в Атон да разгледаме тези манастири.
Те са 20 големи манастира, 12 средно големи скитове и 600 малки манастири. Всичко е натъпкано с икони, книги, отвари, кръстове. И не пускат. Само 10 души могат да влязат. Като един голям шанс, благодарение на това препоръчително писмо, аз бях в първата десетка и влязох в Атон, работех в библиотеките. За мен това беше една голяма чест! Ще ви кажа само нещо много симпатично.
Игумена на най-големия манастир „Свети Атанасии”, който има 450 монаси, каза: „Аз научих, че вие сте сам. Защо не останете при нас? Ще ви дам да завеждате библиотеката.” Аз благодарих и казах, че имам една сестра в Париж, и тя е с деликатно здраве.
Нс споменът за моето отиване в Атон е като една мечта, която се е сбъднала. Аз исках да отида, но от София беше абсолютно изключено. Друг можеше да ходи, аз не. Такива бяха времената, не се оплаквам.
За мен е и голяма гордост и голяма радост, че аз донесох България в душата си, аз донесох Словото на Учителя в душата си и една българска тема в Сорбоната. Все пак това е нещо. Това е, което искам да кажа.
