Горният етаж беше накривен настрана като пиян, и беше необитаем. Част от покрива му беше отнесен. От цялата постройка, само една стая беше обитаема, в която се влизаше направо от двора. Тя само проформа беше заключена, ако по-силно се натиснеше, вратата заедно с касата, щеше да се откърти. Пък и кой би си направил този напразен труд да влиза в такава стая? Към двора зееше и един полуотворен прозорец.
Преди да беше се случило всичко това с Андрей, той живееше другаде - в стая и кухня, които беше мобилизирал, защото щеше да се жени, но след нещастието разпродаде всичко и от три месеца живееше тук.
Щракна електрическия ключ. Веднага насочи погледа си към завития в бял чаршаф костюм от ластикотин, който беше си направил като венчален, единствен останал непродаден. Въздъхна и каза: „Слава Богу, и днес не го откраднаха!” После видя руло хартия под прозореца, и си каза: „Донесли сте ми нелегални вестници, позиви и списания, но кога ще ги разнеса като съм болен?” - Той не беше член на Партията, но й симпатизираше и работеше за нея. Някой си неизвестен му куриер, често му пущаше през този прозорец такива рула с нелегални материали, които той с успех разнасяше или разлепваше по стените на улиците.* [*Виж „Изгревът”, т. 22, с. 623-626.]
Миришеше на студена, непроветрена стая и мухъл, смесени с приятна миризма на дюли. Дъските на пода изскърцаха, може би защото Андрей сега тежеше с повече от двадесет килограма. Разхвърленото легло, нечист чаршаф на юргана, на отсрещната стена беше изправен стар бакален рафт, който беше в стаята, когато я нае и остана да го ползва.
Върху старата печка тип „циганска любов” постави снопчето дърва, тя изскърца недоволно, щеше да се събори, затова го пусна на пода. Две дъски от пода потънаха, а другите им краища се издигнаха. Андрей ги изгледа с безразличие и си помисли: „Ето, отваря се гроба ми!” На единствената масичка имаше неизмити чинии, и трохи от хляб. Избута чиниите и на тяхно място постави кошницата с подаръците, и с цялото си тяло се отпусна на единствения стол, който направи геройско усилие да го задържи на разклатените си и разкривени крака. И разсеяно заразглежда попуканите тавани, паяжините в ъглите и спонтанно си каза: „Тук всичко заедно с мене, е вече получило призовка за оня свят!”
Вятърът от двора подухна и прозореца и вратата се разтвориха широко, из стаята се дигна прах. Направи усилие, стана и отмахна одеялото, което завиваше върху най-горния рафт на шкафа много едри кехлибарени дюли. Те единствени в стаята му бяха още свежи, млади и изпълваха с аромата си стаята. - „Но може и те вече да са замръзнали!” Погледна ги продължително, особено една - най-голямата, на десния край я гледа продължително. Тя беше едра и много красива! Той можа да й се усмихне и каза: „Утре ще те занеса на Христов и той ще ми каже: „Велико бъдеще те чака... и писател може да станеш!...” - И се видя в кафенето на писателите при витрината, пиеше си кафето...
Закашля се и изплю на пода грамадна кървава храчка. С яд я разтри с крак, и почна да пали нервно печката. Издраска цяла кутия с кибрит и не можа да я запали! Реши да си легне на студа. Счупеното стъкло на прозореца затисна с една стара възглавница и го подпря със стола, вратата подпря с едно дърво. Но сети се за Мими. Часовникът на дружество „Балкан” удари 21 часа.
- Рано е още за спане, затова ще отида у Мими - си помисли, защото тази мисъл беше приятна и примамлива и затова може би беше забравил, че когато беше при Христов примираше за сън, че не беше спал миналата вечер цяла нощ.
И затърси из джобовете си някое забутано левче за трамвай. Не намери. Парите на Христов за просото дремеха в портмонето му, извади ги, постави ги на масичката и дълго ги гледа, после ги постави отдясно в портмонето и си каза: - Като ги изхарча, с какво ще купя просо за птичките? Какво тогава ще помисли за мене Христов - бъдещият писател изхарчил!... Не, не искам Христов да мисли лошо за мене!... И нали му обещах да не отивам у Мими? Откъде ще знае - ще отида пеш, за връщане ще поискам от Мими, ще я излъжа, че съм си забравил портмонето!
Да да, сега се сетих, светна ми, разбрах истината. Христов е страшно хитър! Еместо направо да ми каже: „Туберкулозен си, не отивай у Мими, защото ще я заразиш!”, разказа ми цял куп бабини деветини. Много ме е яд, че веднага не му разбрах машинациите и да го разоблича! - И закашля се, не изкашля нищо, но се почувства безсилен. Помисли, Мими далече живее и няма смисъл да отива. - Но утре ще кажа на Христов, че съм ходил у Мими - да видя какво ще ми каже.
И изгаси лампата, легна си с дрехите и обущата. Леглото беше студено като гроб! Пъхна си главата под юргана, сви се на кълбо.
Мисълта за смъртта отново му се мярна: „Това живот ли е? На кого е нужен моя живот? На никого! Ще умра!” - Отпусна се. Цял трепереше, а очите му пламтяха, ушите му писнаха! Помисли: „Кой ли говори или мисли за мен? Каквото и да е, тази вечер смъртта ще сложи край на всичко! Но може би Христов мисли за мен?!”
И всичките случки днес при него запреминаваха през съзнанието му, и като че малко му олекна, постопли се.
