Като по някаква заповед, скочи от леглото и излезе на улицата, като си каза: „Що за идиот съм, че съм заслушал някакъв си дъновист? Ще ми разказва той на мене, че не съм болен! Ще отрича той цялата култура, цялата наука - Медицина! Ще отида на лекар! Той да си каже научната дума, и да ми даде съответния научен съвет!”
През няколко къщи имаше лекар. Позвъни. Лекарят го покани, прегледа внимателно, премери температурата му, която беше 39°. Направи отрицателна физиономия, като че му каза: „Няма да те бъде!”
Андрей изпи погледа на лекаря до дъното. Изтръпна! - Ще умра значи наистина!
Лекарят тежко и важно заяви:
- Болен си момче, много си болен! Защо си чакал досега? Веднага си иди в къщи, затопли се добре и не мърдай, легни по гръб. Необходимо ти е продължително клинично лечение! А докато постъпиш в болница, ще вземаш следните лекарства. - И написа му дълга рецепта с лекарства, и накрая му каза: - Веднага трябва да почнеш да ги употребяваш, за да издържиш докато влезеш в болница!
Андрей като бакалин, имал е много случай, когато честни клиенти, забравяха да платят покупките - и той сега направи се на забравил да плати на лекаря, и той не му напомни.
Веднага се върна в стаята си, и си легна. Студът отново го сграби с ледените си пръсти! Унесе се. Сънуваше или само му се стори - излиза от стаята си, и почна да слиза в тъмно, влажно и страшно мазе. Помисли, че е вече умрял и слиза в ада. И после почна да бълнува и да декламира различни стихове, части от разкази и романи, които когато беше чел, бяха му харесали и допаднали със свойто песимистично, отрицателно на живота съдържание, от които в будно състояние не помнеше нищо, защото беше ги прочел веднъж или два пъти, и не беше запомнил. Сега ги рецитираше безпогрешно, или така погрешно, както беше ги чел някога:
„Спомен - и треска между тях оголени стени, втренчен гъстеящ полумрак наднича подава се от всеки кът. Нали без топливо отворена уста готви проклятие да изрекат.
Затварям пламнали очи, ала напразно - няма сън. Не мозък, а олово сякаш в разрязан череп се разлива. Възглавето - камък същи леглото тръне и коприва. ……………………………….. В душата хаос и тревога ……………………………….. ехтят отчаяни въздишки зловещо. И гладни плачове и диви не земни писъци.
И мъка, знайна мъка нокти в сърцето ми забива. ……………………………….. Смъртта - ужасен призрак в най-ранна възраст още, когато по-далеко от майчини си пазви светът едвам познавах, един безумен страх загнезден бе у мене; и може би то беше страхът от нея само, в гърдите ми проникнал из родна гръд изсмукан. Но късно аз разбрах началото и края на цялата човешка тревога под небето. - Също тъй пред нея трепереха и старци отдавна своя дял, отдали на земята, и млади в свидна пролет на кратката си младост.”
Събуди се. Гореше в адски огън! Стиховете горяха душата му. Но ето, образа на Христов му се мярна и му каза: „Хем да не забравиш - утре като идваш, вземи си две фланелки за преобличане.”
- Глупости, аз умирам, отивам, а той ми говори за фланелки!...
И отново премина през главата му всичко, което беше чул и видял при Христов И през студа и неволята, като че ги забрави и замечта по-скоро да се съмне, за да отиде и да го види. Защото Христов в него беше свързан с мисълта „велико бъдеще”... И той повтори много от тези красиви за него думи на Христов. И после, като че автоматично стана и сви две фланелки в един вестник.
Легна и реакцията отново започна: - Нали казах, няма да отивам на планината! Само това ми липсваше! Защо мисля за това? Ако има друг свят, душата ми ще отиде в него на екскурзия.
И закашля се, дълго се мъчи, но нищо не изкашля. Унесе се и заспа. Смъртта отново ум се мярна... и той задекламира:
„Сред чудни сенки, с които скръбта прибулва напред моя път безначален. С път мой печален, де с поглед прокален не лъхат, не вдъхват надежди цветя! За тебе отново душата мечтай и в съд пак за тебе може да узнай ти отдих жален, като в рай. ………………………………………….. Навявайки с черни криле непрестанно прокоба на тъмна невидима смърт! …………………………………………. Угасват в миг факли, свещи и лампади. И ето над жалки търчащ се рай с полъх на саван завесата пада сред вопли, скимтене и вой... …………………………………………. Че тази пиеса се казва „Човекът”, а червеят нейния герой!”
Очите му пареха, челото пламтеше, задушаваше се и в същото време вътре дълбоко в себе си чувстваше ужасен студ! В унеса си чувстваше, че всичко може - само като помисли за някое място, вече там биваше... И пак го обзе силен като вихрушка изблик и задекламира. Стиховете от устата му се лееха като ручей - леко, непринудено. И сега, сред този буен порой от думи, забеляза, че не заекваше. Зарадва се и веднага мина в другата крайност - обгърна го страшна тъмнина:
„Печален черен ангел, ми дава чаша черна, а в нея мозък кървав. И смъртно бледа уста. Аз впих и пия до дъно, отровен с жад безмерна. Какъв възторг на ужас! Чар в безнадеждността.
Като отрова страшна, о мисъл ти безверна, гръд гориш, убила надежда и мечта! На черна магия с властта ти злонамерена, без жал навеки ти разделяш сърцата в самота.
На гниещ труп миришеш, о вино ти проклето. Видях - и знам аз: че всичко нищожност е в този свят, и мрат без да разцъфнат цветята ми в сърцето.
И го посреща - чужд на всяка химера тук всичко, както призрак лъжлив примамно блед. И цветето най-мило остава - револвера.”
