- Това пък сега какво е, как го измислихте не мога да го разбера? И то е пак в светлината на Учителя Ви - каза иронично Андрей и поясни: „Като дете исках силно да имам гълъби, но нямах пари да си купя. Когато пораснах, имах пари а желание вече нямах. Как ще ми докажете сега, че това е било добро?”
- Това е толкова просто и ти се чудя как не го виждаш! Да се види това, няма нужда от светлината на Учителя. - Христов отговаряше на иронията му с принизяване, като набиваше в съзнанието му мисълта, че е прост.
- Ясно, разбрах вече, че съм прост, но не виждам в какво ми е простотата, предстои да ми я посочите!
- Щом толкова настояваш, и това ще направя. Ако като ученик имаше гълъби, по цели дни щеше да тичаш по тях, щеше да им правиш кафези... вместо да си учиш уроците или да прочетеш една хубава книга. Виж, спомни си момчетата от вашата махала, които имаха гълъби, завършиха ли училище?
- Знаете ли, че това е истина! Имахме един съсед, казваше се Лаю Цигулката. Той имаше гълъби, и действително не завърши училище! - Христов се ухили на Андрей, той се замисли и после продължи за Катя: „Успокой се, успокой се - казваше ми мило Катя и ме милваше - тук няма опасност! Аз заключих всичките врати - докато ги отворят, аз ще те скрия!” - „Но те ще ме застрелят!” - „Не, те стрелят във въздуха” - казваше тя и продължаваше да ме гали. Виждах я като сестра, макар да не вярвам в никакви светии, виждах я като Света Богородица, в която никога не съм вярвал!
Стражарите чукаха силно на уличната врата!
Катя ме успокояваше: „Нека си чукат колкото искат! Вратата е желязна, не могат да я счупят! Ние сега ще офейкаме от задния двор!” - говореше ми тя, като че това беше най-лесното нещо на света. Тогава се сетих за хазяина - само той можеше да ме спаси. Казах на Катя адреса, който беше само през няколко улици. Тя веднага излезе.
Аз гледах през малкото таванско прозорче към Евксиноградското шосе. Около сградата бяха се насъбрали стражари, а шосето беше задръстено от народ! Всички чакаха да видят какво ще стане. Времето минаваше страхотно бавно, а Катя още не се завръщаше! Почнах да се тревожа за нея, дали не са я хванали.
- Катя върна ли се? - запита Христов, погълнат от разказа.
- Тъкмо бях решил от задния двор и аз да избягам, чувам от улицата басовия капитански глас на хазяина. Душата ми се изпълни с радост!
- Той пък е бил за тебе като ангел спасител! - каза Христов предизвикателно. - Андрей млъкна, помисли и рязко каза:
- Не видях ангел - видях хазяина в капитанската си лятна униформа!
-Андрей, Андрей, веднага излез! - Разряза като с трион въздуха баса на хазяина. Но аз не излизах и чувствах, че хазяина вече се ядосва, че не излизам, защото беше научен веднага да му се изпълняват заповедите, затова му извиках от скривалището си:
- Страх ме е!
- Също както Адам, когато съгрешил и Господ го повикал - забеляза му Христов, без да се интересува за мнението на Андрей. Използваше случая да го заинтересова с нещо много важно.
- Не съм видял Адама, нито чул гласа на Бога - отвърна Андрей ядосано, и продължи разказа си: - Аз не слизах, хазяина извика още веднъж явно ядосан: „Слез де слез, не бой се!” - И понеже не слизах, скоро вратата прискърцна и Катя засмяна влезе. Гледаше ме по най-мил начин, после ме помилва, оправи ми косите и нежно ме поведе.
- Пистолетите още ли са в ръцете на стражарите?
- Виж, погледни през прозорчето, всички стражари са строени пред хазяина ти.
И двамата като младоженци, хванати под ръка излязохме на улицата. Стражарите бяха кротки, кротки като агнета, или по-право като вързани лъвове. Хазяина ме изгледа кротко, и загрижено и нежно запита:
- Ранен ли си? - Аз не можех да говоря, затова вместо мене отговори Катя. - Да вървим! - каза хазяина на стражарите, а на мен: - Не се страхувай, успокой се!
Старшията изкомандува взвода и те тръгнаха напред, и ние след тях. Беше цял митинг! Евксиноградското шосе беше задръстено. Всички се трупаха, мушкаха, блъскаха, искаха да ме видят и чувах по мой адрес да се говорят какви ли не фантасмагории: „Браво на момчето, здравата напердашило един грамаден „фент”!... Всичките тези стражари го гониха, и не можаха да го хванат!...” - Правил репетиция за маратонско бягане - каза един ученик, и килна смачканата си шапка на темето. - Какво напердашил, той дигна фента над главата си и го запрати в езерото, и после му натисна мръсната мутра във водата!... Измил му немитото от раждането му лице!
- Аз видях, стражаря веднага го откараха в болницата! - каза един гражданин.
- Ама това дете ли? - възкликна една дебела възрастна жена, която се буташе в навалицата по-добре да ме види...
И какво ли още не чух! По едно време, искаше ми се да се изправя и да им се усмихна, но не можах. Кожата на лицето ми беше се опънала, щеше да се скъса! Хазяина ми, като цирков борец вървеше важно, и на всички се усмихваше! Той ме тупна бащински по гърба и каза:
- Изправи се бе, не бой се, началника на участъка ми е приятел! Откъснал си главата ми! Като бях на твоите години, и аз имах много такива истории! Какво би ми взел да ми дадеш твоите буйни години, пък нека ме гонят тези тулуми!
Христов стремглаво преследваше своята основна идея на живота си, затова прекъсна Андрей:
- Знаеш ли, две неща ми правят впечатление: едното е, че великолепно разказваш, много добре изпущаш несъщественото и казваш само най-важното. Ясно ми е, че имаш набито писателско око, ти разказваш като поет. Искам всичко това да ми го напишеш, ще ти платя разбира се.
Андрей беше като пеперуда в последния стадии на какавидата, разкъса какавидата и литна на свобода!
