- На другия ден събитията се развиха съвсем по неочакван начин!
Към 11 часа излязох да се разходя по Морската градина. Тръгнах по алеята, която водеше за мостчето, което свързваше двете части на градината. От едната му страна имаше чешма, при която продаваха семки, а от другата - езерце с водни лилии. Отдалече чух, че се плесна шамар и започна продължителна разправия. Затичах се и видях стражар да държи извита ръката на един семкаджия - искаше да го арестува. Аз се спуснах и хванах стражаря, и му викнах високо:
- Нямаш право да биеш! - Стражаря ме изгледа от краката до главата и ми удари един шамар, и се обърна към семкаджията. Аз кипнах, не толкова, че ме заболя, колкото, че не ми обърна внимание и като беше гърбом към мене, хванах го с двете си ръце за хълбоците и го бутнах в езерото. Той цамбурна и се скри във водата. Помислих: „Удави се!” Но той изплува, изтри си очите и почна да вади пистолета си.
Хукнах да бягам към Търговската академия. Морската градина беше пълна със студенти, но никой не ме хвана, защото мразеха властта и стражарите! Тичах, без да се обръщам. Стигнах шосето за Евксиноград и тъкмо, когато се провирах през бодливата тел, изстреля се зад мен, последваха втори, трети... изстрели, куршумите пляскаха по шосето около мене.
Стана страшно! Обърнах се и видях полицая съвсем на близо, беше се спрял, пълнеше пистолета си. Помислих: „Свършено е с мене!” Затичах още по-силно, но струваше ми се, че тичам съвсем бавно, просто стоя на едно място.
Навлязох в Добруджанския квартал и хукнах по първата улица, която ми попадна пред очите. Не видях как беше станало, но видях пред себе си двама стражари. Веднага кривнах в друга улица. Хората излизаха от къщите, гледаха ме, но никой не се впускаше да ме хване. Чух още изстрели. Но ето, че като из земята пред мене изскочи още един стражар! За щастие, не беше си извадил пистолета! Отново кривнах в друга улица. Чух зад себе си старшията на стражарите да издава заповед, да блокират квартала.
Но скоро се отзовах пак на Евксиноградското шосе, от двете страни на което народ и студенти бяха се наредили като на колоездачно състезание. Ако не бяха хората, непременно щях да бъда застрелян! Всички полицаи тичаха след мене с пистолети в ръце и викаха: „Стой, стой, ще стреляме!” - Но аз не спирах, тичах, но не знаех накъде да тичам!
Тъкмо тогава, чух от един балкон на една двуетажна къща женски глас да ми вика на име. Погледнах, беше Катя - моя съученичка, която сега живееше във Варна. Беше широка социалистка и мен убеждаваше да вляза в техния синдикат, но аз останах верен на нашия. Тя ме викаше, и сочеше вратата на тяхната къща. Аз се отбих, но в бързината и страха си не можах да намеря вратата, може би защото се сливаше с желязната сграда пред обезумелите ми очи. Помислих да прескоча, но нямах време, затова върнах се отново на шосето. Отново чух командата: „Всички стражари на шосето! Преследвайте го, не му давайте да отдъхне!...” Пак от време на време чувах по някой изстрел. Колко съм тичал, не зная. В дясно ми се мярна улица и хукнах по нея, пак кривнах и пак кривнах. Как стана не зная, но отново се отзовах пред къщата на Катя.
- Можа ли да влезеш поне в Катината къща? - запита съучастно Христов.
-Да - отговори Андрей, като че и сега го гонеха, без следа от умората и сънното състояние преди да заразказва тази случка. - Катя широко беше разтворила вратата. Втурнах се, и чух „щрак” на ключалката. Помислих, за малко съм спасен и бегишком влязох в коридора и по стълбите стигнах чак на тавана. След мене тичаше Катя. Гледахме се дълго, без да можем да си кажем дума! Аз едвам си вземах въздух, сърцето ми щеше да се пръсне! Тя като сестра, почна да ме милва и успокоява. Знаете ли, господин Христов тогава каква радост изживях?!
- Как може? - възкликна Христов.
- Може! Всяко докосване ръката на Катя до челото ми и особено, когато оправяше разбърканите ми и потни коси. Преди много пъти сме се разхождали по градината и съм искал да я помилвам, но тогава тя се сърдеше, теглеше, обиждаше ме и казваше, че това не било другарско! А сега тя ме милваше! Какво щастие! Защо и как тъкмо сега, когато всеки момент можеше да бъда убит, защо са така нещата в живота?
- Това е ръката на Бога. Тя се пресяга и в най-голямото нещастие, граничещо със смъртта! Тя е била, която те е милвала и правела щастлив! Да разбереш, че за всяко нещо се плаща. За да бъдеш обичан, непременно трябва да има за какво да си обичан. Героите винаги са обичани!
- he видях никъде Бога, а видях само ръката на Катя! - каза троснато Андрей. - Колко бих бил по-щастлив, когато бивах спокоен, и когато аз исках това! Защо са така нещата, защо щастието не идва, когато го искаме а идва, когато не можем да му се радваме?
- Да благодарим, че става така, иначе щяхме да бъдем още по-нещастни!
