Платноходът беше готов и дойде многоочакваната нощ. Тази част от живота ми беше живот само на мечти. Живеех близо до морето в къщата на един морски капитан, на тавана. Той пътуваше с парахода по двайсет дни на месеца, завръщаше се за десетина дни и пак заминаваше. Той беше единствения човек тогава, който ме обичаше може би пък затова, че можех да го слушам продължително да ми разказва за своите морски приключения, с което беше омръзнал на жена си и на всичките си познати. Направи ми впечатление, че напоследък все ми говореше за бягства по море. Аз се мислех за много умен и съвсем не ми минаваше мисълта, че той ме подозирал и изпитвал.
Привечер всички, които щяхме да бягаме, се прибрахме на платнохода. Всичко беше готово. Каквото имаше да си кажем, бяхме го казали по много пъти, затова мълчахме. Всички бяхме потънали в мечтите си, които бяха заметнати с воала на страха. Слънцето залезе, всички го гледахме и се прощавахме.
Никога не бях се вглеждал така в залеза! Тази вечер, като че за първи път го виждах! Ето, и Луната изгря ниско по хоризонта и скоро щеше да залезе някъде към Галата. Подухна и многоочаквания ветрец - лъхна ни радост. Някой каза като на сън: „Попътен!” Морето като воал нежно се набразди. Всички лежахме по гръб на пода с ръце под главите, всички бяхме със затворени очи - мечтаехме и чакахме Луната да се скрие. След дълги и страшни приключения, бяхме стигнали в страната на мечтите си, земния Рай - СССР. Посрещнаха ме моите роднини, целувахме се, прегръщахме се, радваха ми се и ме питаха какво искам да следвам... Аз вече записах и следвах медицина, инженерство, модерна архитектура... Радвах се, щастлив бях!... Завърнах се в България. Майка ми и сестрите ми ме срещнаха, радваха ми се, защото бяха мислили, че съм се удавил!...
Изведнъж един глас, страшен като смъртта, отвратителен като ада, рязко като с нож разряза въздуха и дръзко разкъса воала на мечтите ми!...
- Горе ръцете! Никой да не е посмял да мръдне от мястото си!
Всички скочихме на крака, и дигнахме ръцете си. Много дула на пушки
и блясъци на ножове, бяха насочени към нас. Луната изпрати последните си поздрави, и се скри. Вятърът духаше към морето. Една моторница присветка и се приближи. Натовариха ни. Мечтите ми се сгромолясаха, аз бях съкрушен! Погледнах в посока на Одеса. Беше ми страшно до смърт!
Откараха ни в комендантството на Варна. Там ме срещна моя хазяин - капитана. Той ми се усмихна любовно, потупа ме по рамото и бащински ме помоли да не му се сърдя.
- Момчета - започна той - напълно разбирам младежките ви души и копнежи. И аз съм бил като вас. Постъпих така, както бих постъпил със собствените си деца. Ако ние не бяхме ви заловили, румънците непременно щяха да ви заловят! А да стигнете до руските брегове, е изключено! Още повече б СССР не е за похвала, само мечтите ви са напразни! Направо ви казвам, в СССР е много по-лошо от България! Аз съм говорил с много, които са били, всички казват, че е Ад - било Адът на Земята! Да се молим на Бога, и в България да не идва този „Рай”! - Всички като един отговорихме:
- Защо не ни оставихте да отидем в тази „Ад”? Ако толкова много ни мислите доброто, създайте ни условие да работим и да живеем като хора! Хазяинът се смееше, и веднага премина на практическата страна на въпроса:
- Сега ще ви пратят в родните ви места, с препоръка да ви намерят работа. После се обърна към мене: „Ти ще останеш у нас, докато завърши учебната година сина ми, на когото аз помагах да учи. Ще видим после какво ще правя с тебе! Щом искаш толкова да пътуваш, ще ти намеря работа на парахода.” Отново мечтите ми възкръснаха!
- Какво стана с платнохода и приготвеното за пътуване?
- Нищо не зная.
- Виждаш, парите, които спести като експлоатираше бедните турци, секретар-бирника и платнохода - ти взеха. Да разбереш, ако искаш да ти върви, трябва да живееш с честно припечелени пари! Това запомни добре.
