- Гората беше добре запазена от горски стражари, затова не можех повече да бера липов цвят. Аз буквално гладувах, а заминаването ни още беше далеч. Трябваше да чакаме, когато Луната изгрее от свечера и веднага залязва, тогава става много тъмно, за да не ни забележи бреговата стража.
Един цял ден гладувах. Реших да изляза да се разходя по Морската градина. Късно вечерта, когато се завръщах, дочух в тъмнината интересен разговор на двама влюбени. Морски офицер вървеше с девойка и й говореше:
- Милинка, кажи защо мълчиш, съгласи се най-после. В неделя ще се венчаем и ще заминем на дълъг воаяж: Цариград, Александрия, Италия... -Девойката глезено му каза:
- Искам, искам е онова цвете там! - И посочи му към една леха с цветя, огряна от електрическия фенер.
- Глупости!... Аз ти говоря сериозно, ела в бижутерния магазин, избери си каквото искаш украшение.
- Не, искам това цвете! Аз имам много бижута, баща ми ще ми купи още. Това цвете мога да искам само от тебе.
Аз се приближих тихо до тях, повиках офицера малко настрана и тихо му казах: „Гладен съм, кажете утре къде да Ви донеса това цвете?”
- Той дори не ме погледна. Извади разкошен портфейл и ми подаде една банкнота, също без да я погледне. Аз я грабнах и казах: „Утре в 9 часа пред хотел „Мусала" ще имаш цветето!” - И изчезнах да търся хляб.
Всяка вечер капризната девойка пожелаваше различни цветя, аз през нощта ги обирах и й ги носех - така живеех. Но скоро и от там ми пресякоха пътя. Градината беше завардена от стражари, защото вестниците бяха писали с големи заглавия: „Кой бере цветята в Морската градина?” Пак останах гладен, два дена не бях ял.
Пак отидох в Морската градина, дано срещна някой познат да ме нахрани. Влизам от централния вход на градината и насреща трима мамини синчета, облечени по последна мода, между тях и едно момиче. Те нещо спореха и се смееха високо и доволно. Единия от тях се отдели и тръгна уверено към мене. Удари ми една плесница. Аз веднага се хвърлих и замахнах да го ударя, той леко се дръпна, усмихна ми се приятелски и ми даде 300 лева, като ми каза: „Много Ви моля господине, извинете ме, хванахме се с моите приятели на бас, да ударя една плесница на първия, който видя да влиза в градината! Заповядайте половината. Сбогом!” -Обърна се и отиде при веселите си другари.
И тези пари свърших. Пак два дни не бях ял, но отидох на плажа, къпах се и играх на прескочи кобила с богати чехкини. Разделихме се, те отидоха в ресторанта на градината, а аз в къщи се прибрах с последни сили съвсем прегладнял. Следобеда и през нощта спах, на сутринта бях още погладен и имах много лошо настроение! Легнах си и реших да лежа, да не ставам докато умра! Ако има Бог, да намери начин да ми изпрати храна.
Този ден беше студентски празник. Студентите бяха на разходка далече от града, хазяите ги нямаше, кухнята беше заключена, не можех нищо да си открадна както друг път правех. Имах един приятел студент, с когото станахме приятели, защото бях единствен, който можеше да го слуша да говори все за неговата симпатия - Ленчето. Този студент, когото наричаха Уруш понякога ми носеше хляб и ядене, но днес и той беше на екскурзия.
Привечер толкова изгладнях, че ме хващаше лудост! И чувам, някой отвори уличната врата, после вратата на коридора и почна да се изкачва по стъпалата. Почука на моята врата. Беше Уроша! С влизането заплака като дете, и да ми разказва как се скарал с Ленчето, затова се завърнал веднага във Варна и идва да ми разкаже. Макар и гладен, аз го изслушах до край. Той отиде и донесе от тях да се нахраня.
- Ти имаш много хубави опитности! Бог непрекъснато над тебе е бдял. и намирал начин да те нахрани! Това е знамение, личба! Бог ти проговорил! Той и друг път ти е говорил, но ти както сега - не Го разбираш!
- Говорил? Съвпадение и нищо повече! - И пак по подражание на Христов, каза: „Но това сега не е важно!” - Христов му се усмихна за подражанието и каза:
- Как да не е важно Бог да ти говори? Какво по-важно има от това - Бог да ти говори?! Той е най-богатото същество! Като си помисли само, всичките ти работи ще се оправят!
- Добре и така да е, но както виждате, работите ми не се оправиха и до ден днешен, напротив - ставам все по-нещастен!
- Ти си глупаво момче, не разбираш - това е подготовката към щастието!
- Така ли? - зарадва се Андрей.
- Разбира се! - тържествено заяви Христов. - Когато отиваш при симпатията си - щастието, нали трябва да вървиш по разни улици? Ако е зима, може да потрепериш, може да имаш и някакви премеждия, но отиваш при любимата - щастието.
- Дано да е така, но аз Ви се чудя как измисляте тези отговори?
- Гледам живота и каквото виждам, говоря го.
- Нали и аз живея, защо не виждам?...
- Защото вървиш в тъмнина, а аз си имам фенерче - и си светвам!
- Но това сега не е важно — каза Андрей, и продължи разказа.
