Андрей се върна и седна на мястото си. Ясно личеше, че напрегнато мисли.
- Господин Христов, кой Ви научи на всичко това - кой Ви научи? -Ето аз, господинът и всички, които видях да идват при Вас, карате им се, ругаете ги, гоните, а мене разплакахте!... Плачем и Ви благодарим! Вие сте велик човек!
- Учителя, Учителя, Учителя е велик! Но за какво бяхме говорили? -запита Христов, като че беше се завърнал много отдалеч.
- Щяхте да ми кажете точно какво ще стане от мен.
-Достатъчно е, което ти казах. Знай, ще стане нещо хубаво. Да оставим по-нататък Бог да си каже думата, Той да го направи още по-хубаво. Ако настояваш, ще ти кажа, но с това ще се загуби една част от вероятността да се сбъдне - такъв е закона. За красивите, великите неща не трябва да се говори, те трябва да останат в тайна, в мълчание! Цветята цъфтят в мълчание, плодовете зреят в мълчание. Никой не знае как става това!
По този въпрос и по всички въпроси, които само загатнахме, ще говорим друг път, ще имаме време да говорим и върху други въпроси. В природата има закон, според който всяко нещо става на своето време и място. Мен ме интересува друг въпрос.
Андрей си помисли: „И той е егоист, иска да говорим само това, което го интересува, а което мен интересува, казва - друг път!” Христов само го стрелна с поглед, и тази мисъл се изпари от главата на Андрей.
- И друг път ли ще ме приемате? - запита Андрей объркал се, като хванат на местопрестъплението.
- Аз вече ти казах, няма какво повече да ти декларирам. Всичко, което кажа, го правя! Ще те приемам още много пъти - с тебе имаме да разискваме по важни въпроси.
Андрей в себе си на няколко пъти повтори: „Да разискваме”.
Христов знаеше, че след няколко часа Андрей го очакваха големи страдания и противоречия, че смъртта цяла нощ щеше да чука на вратата му, затова искаше да създаде в него надежда да се противопостави на смъртта.
Христов отново надникна в коректурите на бюрото си и зачете: „... Но онзи, който вижда плитко, ще се спре на противоречията, а който вижда дълбоко, ще мине зад противоречията и ще измери единството, в което е истината.”
Андрей го прекъсна:
- Вие сте писател, и пишете много особено!
- Писател съм - и извади от една етажерка няколко книги, и почна да му казва заглавията им. - На Андрей направи впечатление заглавието на една - „С Христа”, и си помисли: „Пак нещо църковно, религиозно, попско, мирише на тамян!” - Христов му хвана мисълта и каза:
- Не бързай да си даваш мнението - прочети я, пък тогава.
- Аз мисля, че има връзка между заглавието на една книга и съдържанието й - възрази Андрей.
- Има, разбира се, че има. Ако няма връзка, какъв смисъл би имало заглавието?
- Вие на книгите си поставяте особени заглавия, които звучат религиозно, проповеднически..., а това на мен никак не ми харесва!
- Добре, ще говорим, когато ги прочетеш. - И продължи да чете от коректурите: „Падането трябва да е предговор за по-високо качване, стъпало за по-високо повдигане, условие за еволюция. Не падането, а изкачването трябва да се посочи като идеал.”
- На моето падане, Вие така ли гледате?
- За мен няма друг начин на гледане.
И тази мисъл, беше още една живителна струя в живота на Андрей. И думите, мислите, интонацийте, усмивките при Христов бяха средства, той с тях действуваше на душите, също като с киселини, основи и соли, реактиви, катализатори и пр. действа опитния химик в кабинета си.
