- Водачът на цялата махала беше Дакеолу - момче на около 16 години, преди една година завърши прогимназия - едро, широкоплещесто, здраво, силно, набито, с широко и красиво лице, черна къдрава коса, огнени хищни зверски очи. Друг беше Стефу-Жижата - висок, сух и много зъл, брат му
- Весу-Песу - слабо и много страхливо момче, но затова пък беше силен в псувните. Танас-Зайчинас - истински красавец, с орлов и благороден поглед, затова някой го викаха орелът. После отиде във френския легион, и там беше убит. Герчо-Козата - кротко и възпитано богатско момче, но не зная защо ние му допадахме и предпочиташе да играе с нас.
- Какво правеше при вас буйните? - запита Христов с интерес.
- Той даваше съвети.
- Други кои бяха от първенците Ви?
- Христо-Юдата - беше хитрецът на махалата, затова пък повтаряше във всяко отделение, Кръстю-Бирлика - син на кмета на града. Те бяха няколко братя. Всяваха страх и ужас във всички деца! Рачу-Чутурата - син на овчар. Беше едър, здрав, набит, приличаше на мъж. Той беше най-отмъстителния, не прощаваше на никого, нямаше никакво чувство за милост. Рачу-Циклопа - безумно смел, затова и остана с едно око...
Всички бяхме около 100 души, а Страженците бяха повече от 500 души.
- Е как можете 100 души да се биете с 500 души? - запита Христов.
- Ние в никакъв случай не можехме да се бием с тях, дори да бяхме и колкото тях на брой, защото те бяха слезли до самите ни лазарети и ние не можехме да се разгънем, и трябваше да хвърляме срещу баира, а те да хвърлят надолу.
Но Дакеолу беше нещо страшно! Той имаше любовници женени, и налиташе да се бие с мъже. Той винаги беше навъсен, недоволен и винаги на страната на слабите. За него нямаше значение кой е виновен, той вземаше страната на слабия. Правеше му удоволствие да гледа равностойни да се бият и винаги, когато единият вземаше надмощие, разтърваваше ги. А той можеше да се бие до смърт!
А да знаете как само псуваше - знаменито! Знаеше безброй псувни и сам съчиняваше, измисляше псувни. За всеки отделен случай, той имаше специална псувня. Казваше ги по особен, шакемблийски начин. Пък как разказваше срамотии разкази! Слушахме го захласнати, с часове! Ние мислехме, че Дакеолу е най-силния човек на света, и че всичко може. Изобщо, един беше Дакеолу, с него никой не можеше да се мери! Много добре играеше на лост и успоредка - учудваше войниците и офицерите, когато се хванеше на лоста или халките! Винаги той даваше идеите, как да извършваме кражбите. Всички се хвалехме с него, той беше гордостта на нашата махала. Мълвеше се, че най-хубавата булка в махалата му била любовница, която е с 10 години по-възрастна от него. Когато той ни водеше, успехът ни беше сигурен. Той за всички нас беше мечта, идеал! Дакеолу, колкото беше добър и великодушен, когато се ядосаше, ставаше страшен! Тогава силите му нямаха мяра - очите му се накървяваха, черната му лъскава и къдрава коса щръкваше като четина на глиган!...
- Какво стана после с този Дакеолу? - запита Христов.
- Дойде в града ни чуждестранен цирк. На едно представление, когато един цирков акробат изпълнявал някакъв много труден номер, от публиката излиза Дакеолу, както е с дрехите си, изпълнява същия номер с някакви добавки, които го правят по-труден. Една от актрисите се влюбва в Дакеолу, и двамата заминават за чужбина, по-нататък какво е станало, не зная. Тази сутрин, когато ми говорехте за Мойсей, аз непрекъснато си мислех за Дакеолу. - Христов почна да се смее и каза:
- Разказвай за сражението.
- Дълго време се бихме все около нашите лазарети, и не можехме да напреднем. Дакеолу напразно тичаше по целия фронт!
Той беше смел, но нас ни беше страх. Дакеолу събра отново първенците, съветва се с тях и после изчезна от очите ни.
В това време Тодор Стомничката, който беше любимеца на Дакеолу, запя и се хвърли напред, но беше отблъснат, защото ние не го последвахме. Страженци се държаха здраво, не отстъпваха, а времето минаваше, скоро щеше де се мръкне. Върха на баира беше далече, а камбаната още по-далече. Стомничката се ядоса, изпсува и се втурна отново напред. Ние всички видяхме, че ще го пленят, но не помръдвахме да го спасим. Дакеолу излезе от лозята и се втурна да спасява Стомничката, като ни псуваше, че не напредваме. Ние много вяло пристъпвахме напред, а Стомничката вместо да остане на местото си, вряза се в позициите на Страженци още по-дълбоко. Те съсредоточиха камъните си на него. Някой от тях дори си снеха сапанджиците, и се спуснаха да го хванат. Дакеолу не тичаше, но летеше на там. Един камък се удари в една череша, отхвръкна настрана, и като от невиделица удари Стомничката в главата. Той си хвана главата с две ръце, а Страженци в един глас ревнаха: „Стомничке, Стомничке, счупихме ли ти мамичката?...” Кръвта шурна и обля лицето на Стомничката! Той писна с всичкия си глас! Всички се изплашихме! Боят спря, като по заповед. Но за обща изненада Стомничката не падна на земята мъртъв, както помислихме - обърна се и хукна към лазаретите, като плачеше с колкото глас има. Страженци почнаха първи сражението с песни. Сапанджиците плющяха, камъните бръмчаха, далече се чуваше плача на Стомничката.
Дакеолу побесня! Той псуваше на лево и на десно, ругаеше тези, които били около Стомничката, че не се спуснали да хванат този, който го ударил, и че го оставили самичък, и накрая всички ни окуражи, а не се заканваше люто на този, който отстъпи или не изпълни заповедта му! После слезе до превързочната, и когато се върна, каза: „Щом плаче, нищо му няма.”
Хвана едно момче, което беше до него и го слушаше с отворена уста, заповяда му да отиде от тях да открадне килима, който бил прострян на двора, за да завие с него Стомничката, после каза:
- Война без жертви не може, но Страженци не могат да хвърлят камък, който да пробие чобанска глава, а още повече главата на Стомничката! Сега ние ще им.....И изтърси една мощна, страшна и километрическа псувня!
