На студения двор се разнесе дългата, бавна и монотонна песен „Великото славословие” с нейните две части. Всички пееха унесени, без да забързват и да обръщат внимание на студения вятър, който им пригласяше. После зашепнаха също дългия 91 псалом.
Но сред молещите се настана неочаквано през време на молитвата раздвижване, шумолене. Един едър, здрав, набит, наивен селянин с типична дебелашка физиономия, на около 37 години в работническо облекло от дъното на двора, откъдето беше слушал беседата, сега направо идваше към Учителя като буташе грубо молещите се. Лицето му беше озарено от някакво особено вътрешно изживяване, което въпреки грубостта му, го правеше симпатичен, защото изглеждаше като голямо дете! Молитвата свърши и той веднага нададе глас:
- Учителю, прости му! Учителю, моля Ти се, прости му! Той обиди Духа! Тежко му е! И смъртта няма да го спаси! Учителю, прости му, той е лош, но е много добър!
Всички от двора с учудване гледаха такъв, кроткия друг път брат. Помислиха, че е полудял! От това, което говореше нищо не разбираха, не знаеха, как да си обяснят този случай. Всички го познаваха като добър и тих човек, минаваше незабелязано, не правеше с нищо впечатление. Обикновено чистеше двора от сняг и идваше с жена си в неделя на беседа... Но след още няколко несвързани, неразбрани и безсмислени призиви към Учителя, Който стоеше както винаги спокоен, слушаше всичко внимателно и чакаше търпеливо, един по-нетърпелив брат го запита:
- За кого и за какво става дума?
- Как за кого - за капитана! - отвърна селяка учуден, че не знаеха.
- За кой капитан?
- Капитана, х-е-е-е - и посочи към подполковника, който вече беше излязъл от положение „мирно” и се приближи да види какво става при Учителя.
- Но той е подполковник.
- Аз го зная капитан, тогава беше капитан. - И като го загледа втренчено, заговори:
- Но Вие, господин капитан, не ме ли познавате? Вие ме командвахте в три войни. Не ме ли помните от боевете при Чаталджа?
Сега гълчите Учителя, но не знаете, че Той е огън всепояждащ!
По-страшен е и от турската артилерия, която Ви обстрелваше, когато наблюдавахте сраженията, позициите й от балона! по-страшен е и от сражения]а при Одрин, при Айваз Баба, където не искахте да чупите колене пред турските куршуми! Господин капитан, Учителят е по-страшен и от войната през 1915 г., когато сърбите Ви раниха! Сега сещате ли се кой съм? - И пак се обърна към Учителя:
- Прости му Учителю, той е лош, но е много добър! На фронта и нас гълчеше, налиташе да ни бие, но ни пазеше като квачка пиленцата си! Той така гълчи, защото не разбира Кой Си, не Те познава! Не му го пиши за грях, Учителю... Раниха го, щяха да го убият, но спаси ротата и позицията! Не отстъпи, като закован остана там!
Спомням си като сега. Сутринта стана рано и гледаше към Ком, като че не беше го виждал или нямаше вече да го види. Сражението започна. Сърбите контраатакуваха нашия сектор. Отстъпихме, а капитанът остана на местото си и не отстъпваше! Някой извика: „Убиха капитана!” -После друг: „Ранен е!” - И аз си повдигнах главата от окопа, и видях как се гърчи на земята в локва кръв. Цялата рота без команда, като един човек напреднахме, отблъснахме противника и задържахме позицията.* ['Любомир Христов Лулчев като офицер - виж „Изгревът”, т. 31, с. 728-734.]
Аз го грабнах и изнесох от сражението, превързах го както можах. Тук направих и най-страшното нещо през живота си! Знаеш ли Учителю колко гаден човек съм? - млъкна и преглътна.
