Работникът от фабриката гледаше младежите със съжаление, че не можеха да го разберат. Христов млъкна. Учителят отново заговори. Работникът си отиде на местото.
Мисълта и мнението на работника не съвпадаха с тези на началника му, който гледаше на всички в двора толкова от високо, че дори не ги виждаше! Смяташе ги за недостойни да мисли за тях, да им отговаря или да се обижда, още по-малко да влезе в спор с тях!
Той беше обладан от мисълта, че идва да извърши едно велико дело - да ги събуди от хипнотичния сън. Но като видя Учителя, и Него започна да смята за неравностоен партньор. В себе си съжаляваше, че беше дошъл! Но това съжаление показваше, без да разбира той, една умора от борбата. А не можеше и да напусне! Не беше в природата му да напуща бойното поле! Хванал се на това хоро, трябваше да играе до край.
Разнесоха се на двора още няколко гръмки апострофи, но беседата продължаваше както беше започнала, с тази разлика, че подполковникът вече чувствуваше умора и изтощение.
А Учителят Си беше същият, като че не беше Се борил! Докато Христов крещеше като бесен, Учителят Си затвори очите, продължително Се моли и като ги отвори, с най-голямо смирение прие много пъти хвърлената Му ръкавица. Загледа го с благост и снизхождение, като че му казваше: „Савле, Савле, защо ме гониш?”
До тук всичко, което се беше случило, беше само предговор. Истинската борба, от този момент започна.
