Работникът се върна. Седна в посоченото му грамадно кожено кресло, затвори си очите и тихо пак си зашепна: „Благодаря Ти Господи за чудото, което направи пред очите ми!”
- Остави ти твоите молитви и благодарности, благодари на мен, че взех друго решение!
Работникът заразказва за Учителя, но по средата началникът му го прекъсна:
- Как е възможно господин Дънов да ви говори на двора, на открито? Нали вали сняг, вали дъжд, а духа и вятър?
- Учителят говори от един прозорец, а ние слушаме от двора.
Снегът е изметен.* [*Виж ..Изгревът”, т. 12, снимки № 6, 13, 14, 15; т. 11, с. 511, 521.]
Това се видя интересно и оригинално на началника. В този момент в главата му нахлуха интересни мисли. Работникът му стана безинтересен и излишен, пожела да остане сам.
- Отивай си! Повтарям ти, отменям заповедта. Но не бъди вече глупав, да не се забъркаш в друга някоя секта.
Той не се сещаше, че само преди няколко минути беше абсолютно категоричен, уволняваше работника и сега отменяваше уволнението, без работникът да беше се отказал от идеята си. Това беше първият случай, когато се отказваше от казаната си дума. Работникът пък беше поставен на един много труден изпит, който издържа добре.
Христов остана сам. Чекръкът на мислите му вихрено се завъртя. Той плувна в буйните води на тщеславието си, започна гласно: „Ами ако наистина този Дънов е прероденият Христос? Това ще бъде велико откритие!”* [*Виж „Изгревът”, т. 1. 2. изд. 2011, с. 752-759.]
Но веднага спря потокът на мислите си. Как можеше той да мисли по този начин? Въпреки всичко, под силния напор на това, което му се искаше, по съответния начин се коригира: „Може да е подобен, хората си приличат. Нали някога и на Христа не вярваха, че е Христос? Изобщо, всичко в живота е възможно!”
Ето и ново, по-интересно хрумване, пак нещо което му се искаше: „Но ако наистина е прероденият Христос, то в такъв случай аз съм в по-добро положение от Ницше, който като нямаше щастието лично да се срещне с Христа и да се пребори с Него, написа „Антихриста” - книга наистина интересна и издържана, но тя е една унила победа, пародия на победа!
Ницше се бори с мъртвия Христос. Тъкмо аз ще имам рядкото щастие лично да се срещна с преродения Христос и да Го победя, да Го сразя без остатък! Това вече е повече от великолепно! За такава пълнокръвна победа, всеки би ми завидял!* [*Виж „Изгревът”, т. 21, с. 71-73, снимки № 1 и 2 от „Седмичен факел”, 30.03.1924 г.]
И самодоволство щедро го заля! Върху хоризонта на съзнанието му, изплува като пълна луна царственото му тщеславие. И зареди се в устата му звънливото повторение на едно и също местоимение: „Аз, аз, аз... Не Ницше, а аз съм представител на железния канцлер Бисмарк*! [*Бисмарк - „Изгревът”, т. 20, с. 961, № 383.2.]
И след продължителна пауза, наистина със самопровъзнасяне и гордост, произнесе тържествено: „Аз съм любимец на жените! Всяка жена, която пожелая!... Аз ги обичам, но и презирам! А те лудеят по мене! Ницше ги обичаше безумно, но те не го обичаха! Ето, животът ми се усмихва с най-великата си усмивка, която дарява веднаж през вековете в хилядолетията на един от своите любимци. Този един съм аз! Срещам Христа на XX век. Сразявам го! Сразявам и небесния му баща!...”
Така Христов без да съзнава, беше стигнал дъното на тщеславния водовъртеж, наречен безумие!
- О, щастие! - провикна се той. - Остава ми да кажа както бе казал Фауст: „Миг, спри, ти си тъй прекрасен!”
И веднага след всичко това, каква проза, с шум и вик влезе ординарецът.
- Кой дявол те изпрати тъкмо сега? - запита го Христов и погледна часовника си. Беше мечтал тъкмо 30 минути.
- Господин подполковник, разрешете да остана?
- Оставай, бързо докладвай и веднага се махай!
- Доставчикът на машини иска да Ви види, чака разрешение, за да влезе при Вас.
- Нека влезе!
В този момент началникът си помисли: „До кога ще ме безпокоят тези ординарци, работници, войници, репарационни комисии, доставчици, до кога не ще ме оставят нито минута свободен? - Не, по-добре стана така, за да се върна към реалността, към работата, за която ми плащат. За наказание, довечера ще работя цял час извънредно! Друг път през работно време, трябва да мисля само за работата си.”
