VII. За честността

Ако бихме имали всички други добродетели и ги проявяваме в живота, нужно е да сме и честни! Що е честност? Що е съвестта у човека?

Това е онзи вътрешен, интуитивен глас, който всякога ни подтиква да пре­ценяваме нещата и да постъпваме така, че да бъде общо благо за всички. И когато сторим едно добро, то ни шепне тихо: «Много добре стори, върши все така!» Тогава ние чувствуваме радост, доволство, спокойствие. А при сторено зло, чувствуваме се гузни, неразположени, страхуваме се от обществото и от законите. Тогава този глас ни шепне: «Защо стори това? Нали знаеш, че то не е добро? Ами ако те видят, ако те хванат?»

Ето защо, честният човек се познава и по лицето, и по главата, и по проя­вите си.

Преди всичко, честният човек проявява безкористна любов към всяка чо­вешка душа и обича всекиго по смисъл, по съдържание и по форма. Той работи винаги с истината и правдата. Неговата дума е хвърлен камък - точен е той във всичко.

Честният човек е интелигентен. А интелигентността не се състои само във външността: красив, добре облечен, учен - свършил макар няколко факултета, състоятелен и привидно галантен и вежлив, може да бъде и нечестен.

Интелигентният човек има светъл ум, да обхваща широките проблеми на живота, да работи за благото на всички. Той има едно благородно сърце, с нежни чувства към всички, и избягва вънкашните суетности. Той е справедлив, не само иска това от другите, но гледа да бъде образец в живота си. Той не се подкупва с нищо и от никого. Той не заграбва чуждото. Най-после, той има твърда воля, като диамант, само за доброто.

Ето това е истинският честен човек, и всички трябва да се стремим към тия качества.

Не само това, но такъв човек използува всички прояви и природата за своето усъвършенствуване.

Така той се учи на разумно търпение, като гледа как хората постъпват със земята - те я орат, копаят, тъпчат, а тя си търпи. Той се учи и замисля как така тази земя, която уж няма човешко съзнание, а приготовлява такива скъпоценни камъни, каквито са: диамантът, златото, среброто и пр. И затова разумният чо­век се пита: Какво е човекът пред тази разумност на земята? Мислейки това, той се стреми да прояви твърда воля като диамант, разумния живот - като зла­тото и чистото сърце - като среброто.

Интелигентният човек не се чуди и на растителното царство, гледайки как едно плодно дърво, един корен диня раждат такива чудни по форма, по вкус, по цвят, със симетрично наредени семки, сладки и вкусни плодове. Виждайки как тия плодове се жертвуват за живота на човека, и той се учи да жертвува с добри дела пред другите. Значи този човек знае, че растителното царство няма човеш­ко съзнание, но изхвърленият - излишният въздух от човека, като въглелив двуо­кис, който е отровен, по един алхимически начин, се поглъща от растителното царство и заедно с разните соли и елементи от въздуха и земята се образуват въглехидрати, захари, във вид на плодове, и ни ги поднася даром. Не е ли това изкуство? Ние, хората, трансформираме ли мъчнотиите в радости и добродете­ли? Всеки за себе си ще отговори.

Ами какво ще кажем за цветята? Нима те не са за нас образец със своите краски и отличен аромат? Благоухаем ли ние с добри дела между человеците? Ами с късането на цветята не вършим ли нарушение в природата? Първо, ние лишаваме човешките души от това ухание и нарушаваме хармонията в приро­дата.

Ами от животинското царство, малко ли поука можем да извлечем? Нима ние можем да накараме едно животно да пие вино, ракия, бира? Абсолютно не! Е добре, не е ли това поука за нас? Ами лъвът и лъвицата, гълъбът и гълъбицата, не са ли образец на семейната чест? Да! Ами гълъбът не е ли образец на постоян­ство, на твърдост, да остане вегетарианец през целия си живот?