2.15.1.8. ПРОФ. МИХАИЛ АРНАУДОВ

В: Кирил, патриарх бълг. Католическата пропаганда сред българите

през втората половина на XIX век.

Т. 1: 1859-1865.

София: Синодално изд., 1962, с. 70-72.

Проф. Михаил Арнаудов в съчинението си „Иларион Макариополски”, София, 1925 г., с научна компетентност се занимава с дейността на Католическата пропаганда и с унията. Той разглежда въпроса за връзките на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски с полските емигранти в Цариград263, спира се на опита за кукушката уния, на ролята на Драган Цанков и на противодействието на Макариополски. Арнаудов бегло излага развоя на унията от първите успехи до провалянето й в Цариград, дейността на полската емиграция, на Пропагандата, на подкрепата, която Франция й е давала, особено се спира на слуховете за уклон към унията на Иларион Макариополски и на други цариградски българи от партията на умерените, като критически разглежда досежните сведения на Т. Бурмов, П. Карапетров, Св. Миларов (с. 121 сл., 170 сл., 193 сл.).

Към труда на Арнаудов са прибавени (с. 338-362) известните важни документи, засягащи отношенията на Иларион Макариополски към полските емигранти в Цариград (Кратка автобиография и самозащита на Илариона Макариополски от 1850 г.), към унията от 18 декември 1860 г. (Завет към българския народ от 29 април 1861 г. на Иларион Макариополски и Авксенти Велешки), изобщо към Католическата пропаганда и униатските опити (Две писма на Иларион Макариополски от декември 1861 г. и окр. писмо до Православните църкви от 9 март 1869 г.).

Нашият учен, познавач на Възрожденската епоха и на църковно-народното освободително движение, разглежда всички въпроси, свързани с църковно-народната дейност на Илариона, с широка осведоменост, безспорна вещина и критична предпазливост, що се отнася до изворите и мемоарните податки. Той добре познава всички по-значителни дейци по църковния въпрос и унията (привърженици и противници) и има определено мнение за тях. М. Арнаудов познава и Н. Бозвели, и Г. Раковски, и Др. Цанков, на които е посветил сериозни монографии и студии. Поради това заслужава внимание неговото мнение, че Цанков е добър патриот и безкористен човек, който вярва, че чрез униата българският народ ще се освободи от духовното и политическото робство, но че Цанковият път бил нещастно избран и тръгването по него означавало една авантюра (с. 170).

Арнаудов не умаловажава свидетелствата на съвременниците за проуниатския уклон на Иларион Макариополски и допуска, че принципиално не е изключена една временна екпипса на някои водачи от лагера на православието (има пред вид Иларион Макариополски, Авксенти Велешки, Хр. Тъпчилещов), но скоро дошло опомнянето. Той обаче дава особена цена на писмото-изповед на Илариона от 9 март 1869 г., което, макар да представлява една тенденциозна защита, е все опак надеждна опора. А в това писмо Иларион се изтъква като борец за православие (с. 193).

Това становище е сериозно, особено като се приемат като надеждна опора както писмото-изповед на Илариона от 9 март 1869 г., тъй и други някои свидетелства, идващи от органите на Пропагандата. При такова осветление, поведението на Илариона следва да се обясни не като колебливост между две силни течения, без национално-идеологична и вероизповедна твърдост, а като църковно-политически ход, който си служи с измамата на една „временна еклипса”, за да придвижи църковния въпрос чрез съдействието на Руското посолство и при отстъпчивостта на Патриаршията.

Иначе цялото поведение на Илариона от 1848 до 1864 г., през две заточения, остава загадка, или по-скоро една жизнена нелогичност.

_______________________________________

263) По връзките на Неофита Бозвели и Илариона с Чайковски и лазаристите в Цариград М. Арнаудов пише и в голямата си монография „Неофит Хилендарски Бозвели”, София, 1930, с. 661 сл. Основавайки се на свидетелството на самия Чайковски, авторът убедено отбелязва, че лазаристът Боре, въпреки усърдното си залягане, не е успял да преобърне в католицизъм двамата духовници, които бяха намерили временно убежище в лазаристкия манастир „Сан Бенедето“. М. Арнаудов и тук правилно преценява ролята на руския посланик Титов като неблагоприятна за Неофита и Илариона поради връзките им с полските емигранти и с католическите мисионери (с. 663 сл.).