2.11.2. ТЪРЖЕСТВО И ПРОВАЛЯНЕ НА УНИЯТА

В: Иларион Макариополски, митрополит Търновски 1812-1875.

биографични спомени и статии за 50 год. от смъртта му.

под ред. на М. Арнаудов.

София: К-т „Иларион Макариополски“, 1925, с. 217-221.

Унията, провъзгласена през декемврий 1860 г., не може да се похвали с особени успехи. Осъдена от Илариона и съмишлениците му, осмивана и хулена от Раковски, отхвърлена от народа в голямото му множество, тя рискува да издребнее до един незначителен епизод в черковното движение. За да внесат малко движение в пропагандата и за да използуват възбуждението на духовете след низвержението на Илариона и Авксентия, католишките агенти намислят да издействуват от папата назначаването на един униатски патриарх.

Изборът за тоя сан се пада на архимандрит Йосиф Соколски, игумен на Габровския мънастир и някогашен приятел на Неофита Бозвели. И на 15 март този български архиерей, придружен от Драган Цанков, Д-р Г. Миркович, дякон Рафаил и началника на лазаристите, Боре бива изпратен за Рим.

Личността на Йосиф Соколски е добре позната още от мемоарите на Раковски, гдето с толкова хумор се излага историята на това униатско поклонение у папата. „Никога Рим-поп не е бил тъй смешно излъган и тъй стидно понижен, както в тойзи случай.” Един прост и почти безкнижен старец, близо 80-годишен, бива вдигнат от Балкана и заведен като важно лице във вечния град, за да бъде ръкоположен за българо-католишки патриарх от наместника на Св. Петра.

Полският комитет за пропаганда поема разноските по пътуване на посолството и тръби пред цял свят, чрез европейската преса, че три и половина милиона православни българи приели вече католицизма. Героят сам едва разбира ролята си. Дошел през ноемврий 1860 г. в Цариград, да научи нещо по черковния въпрос, той гори от желание да стане владика. Защо не?

„Той знаеше, разказва историкът на черковния въпрос, Бурмов, уставът на богослужението, като петте си пръста, четеше наизуст много псалми и молитви, държеше страна в черквата, на вечерня и утрена, в пълно съзнание, че проумява и върши делото си по-добре от всички попове в Габрово... Отдавна време още той подаваше на всички мънастирски братя пример на строг пост и въздържание. През Великия пост той не ядеше по три дена, а по някога и по пет дни, и повече от петдесет години не беше турял месо в устата си.”

Всичко това е в негови очи достатъчно, за да оправдае наивния му блян за слава. „Не мога вече да търпя”, казвал честолюбивия старец на едного, който отивал за Цариград в 1860 г., „да гледам, че стават владици само гърците. Занеси много здраве на еди-кой-си чорбаджии в Цариград от мене и гледайте да ме направите по-скоро владика. Аз искам, като служа, да турям и аз на главата си митра. Ако би патрикът да неще да ме направи владика, отивам в Рим, да ме направи папата.”189

Дошел в Цариград, архимандрит Йосиф вижда колко безнадеждни са изгледите му за православен владика и как много по-лесно е с помощта на униатите да постигне нескромния си идеал. Тъкмо тогава Цанков и компания се оглеждат за един подходен кандидат, който да бъде представен на папата за български патриарх.

Почтенната възраст, трогателната наивност и безграничното честолюбие на дядо Йосифа го препоръчват бързо на униатите. И на 22 март той пристига в Рим, за да бъде приет четири дни по-късно на тържествена аудиенция от папата, Пий IX. Архимандрит Йосиф прочита тогава една кратка реч на български, преведена после на французки от лазариста Боре, с която заявява, че българите се връщат в лоното на католишката черква и признават за свой глава наследника на Петровия престол.

Папата изказва радостта си от това решение на българския народ, а след няколко дни издава грамота, с която назначава Йосифа архиепископ (не патриарх!) и апостолски наместник на съединените българи. Йосиф е извън себе си от радост. Но той буди навред в Рим удивление с обноски и държане, и Раковски знае да разказва весели анекдоти за неокастрения българин, който дели трапеза с короновани особи и забавлява сътрапезниците си със спомени за своите хайдушки години.

При ръкополагане поискали да му обръснат темето, мустаците и брадата, по католишки обред.

„Дядо Йосиф се опря, почна да вика и не даде да се изпълни това нещо на неговата белокоса глава... Старият фанатизъм се възбуди у дядо Йосифа още от обяда, гдето видя, че папата яде благо в петък! Усилването да му обръснат поне белокосото теме разяри го още повече... Той сиромах мислеше вече, че е влязъл в ноктете на сатана и страшният пъкъл бе вече отворен поред очите му, да го погълне подир смъртта му.”

Завърнал се в Цариград, Йосиф бива приет от Портата като истински патриарх, и нему се отдават почести като на глава на самостойна черква (милет-баши). Но това не прави вече впечатление на българите, пък и сам Йосиф като че е разколебан в своите униатски чувства. Дали защото изпитва някакви скрупули от бойкота на голямото число българи, верни на православието и възмутени от ренегатството на бившия игумен, или защото у него заговаря носталгия за родните гори, с тяхната зеленина и прохлада, но той е силно разтъжен.

Един ден, на 6 юний 1861 г. той бива споходен от стария си другар П. Р. Славейков, един от народните представителя, дошли в Цариград. Славейков го скланя да напусне униатството и да забегне в Русия, по един план уговорен в руското посолство чрез Найден Герова, тогава руски консул в Пловдив.190

Дядо Йосиф завдига папския документ и султанския берат, навлича калугерско расо и се озовава със Славейкова тайно на парахода, който трябвало да замине още него ден за Одеса.

И пристигнал там, той изпраща едно послание до българите, в което се кае за заблудата си, отрича се от унията и съветва всички жертви на папищашките козни да се върнат в лоното на православието, за да се борят за българската независима йерархия.191

Тази история, разгласена три дни по-късно, действува като гръм от ясно небе върху главите на униатите. Още на 16 юний 1861 г. от унията се отказват всички свещенни лица на чело с архимандрит Макарий, а не след много време тя губи съвсем силата и привържениците си, така че и сам Цанков трябва да се оттегли, като спре и издаването на католишкия печатен орган, в. „България”.192

___________________________________

189) Г. С. Раковски, Български вероизповеден въпрос. Букурещ 1864. Срв. Съчинения, 494 нт. Т. Бурмов, ц. кн. 159 нт. - За Й. Соколски срв. ц. ст. на Ст. Станимиров, Известия ма Истор. дружество, VI (1924) 91 нт.; Д-р Г. Миркович, Униатското движение по черковния въпрос, мемоарите на Д-р Хр. Стамболски (вж. в този Сборник, II отдел, 28 нт.); П. Карапетров, Сбирка от статии, 160 нт.; и Дунавски лебед, бр. 29 от 11 април 1861.

190) Че Славейков действува по указания от княз Лобанова, показва ни ходатайството на Н. Геров, руски консул, пред посланника, да бъде Славейков поощрен материално за труда си „на това поприще.” Славейков имал голяма заслуга, за гдето е „содействувал всеми своими силами для убеждежя всего ужасткаго духовенства възвратится к православ1ю и все еще хлопочет, и не без успеха, для окончательнаго уничтожежя ужи Болгар с Западн. Церковю”. Писмо от 13 септ. 1860 г. Из архивата на Н. Гзров I, 898. След отдалечаването на Йосифа, Лобанов бил заповядал - по свидетелство на Н. Геров - „употребит все средства для убеждежя и архимандрита Макар1я възвратится также к православ1ю”. За тази цел било обещано на Макария материално обезщетение за загубата му. Н. Геров до Лобанов, 4 септ. 1861 г. Из архивата I, 997. В същия ден и на 21 с. м. И. Геров докладва на княза, че Славейков успял да убеди и Цанкова да се откаже от служба на католицизма. Цанков бил дори готов да продаде вестника си и да се отдалечи от Цариград - „и как с удалежем его ужя разстроивается окончательно, то я обещал Славейкову содейств1е Имп. Миссм для достижежя зтого.” Из архивата I, 998, 999.

191) Т. Бурмов, Българо-гръц. църк. распря, 227; Раковски, Съчинения 197. В. Теплов, Греко-болгарсюй церковньш вопрос, 48, разказва как Йосиф Соколски, като бил изведен от П. Славейкова, пристигнал с един каик в Буюк дере, лятната резиденция на руския посланник, княз Лобанов-Ростовски. Соколски паднал на колене пред посланника и с разкаяние искал да бъде спасен от йезуитите. Посланикът го посъветвал най-напред да съблече облеклото си на католишки прелат, поръчал да го облекат в дрехите на дякон Акакий, който имал същия ръст, и след като Соколски отново молел да бъде спасен от ногтите на католишкото духовенство, Лобанов предложил: „Днес имаме поща и подир един час ще дойде руски параход, който заминава за Одеса. Ако Вашето разкаяние е искрено, то нищо не Ви пречи са се качите на парахода и тутакси да се отправите за Русия.” Подир минута размишление Соколски приел предложението. Всичко станало тъй бързо и тъй ловко, щото униатите едва след три дни разбрали истината.

192) В писмо от Киев, 26 август 1866 г., Йосиф Соколски разказва своята история от 1861 г., като е обръща към българския народ с увещание, да се пази от унията. Время, бр. 17 от 3 декемврий 1866.