2.11. ИЛАРИОН МАКАРИОПОЛСКИ

И БЪЛГАРСКИЯ ЧЕРКОВЕН ВЪПРОС

2.11.1. УСИЛИЯТА НА КАТОЛИЧЕСКАТА ПРОПАГАНДА

В: Иларион Макариополски, митрополит Търновски 1812-1875.

биографични спомени и статии за 50 год. от смъртта му.

под ред. на М. Арнаудов.

София: К-т „Иларион Макариополски“, 1925, с. 191-198.

Турското правителство, което посреща по-скоро симпатично, отколкото равнодушно черковната разпря в тая й фаза (след 3 април 1860 г.), стои известно време на страна, наблюдавайки развоя на събитията. И когато то не вижда да настъпва желания изход, намесва се открито, за да ускори развръзката. То не е против разцеплението на българи и гърци; но то стои под известни чужди влияния, които биха предпочели унията пред самостойната българска черква. Ето защо, на край, то излиза от резервата си и косвено иска да застави българите да признаят върховенството на папата.

Аали паша, министър на външните работи и култа, твърде хитър източен държавник, предлага на Илариона да направи заедно с българските първенци едно посещение на Патриарха и да му изкаже своите почитания, като на свой духовен началник. Той е убеден, че това едва ли може да стане. И той разчита на психологическия момент, когато българите ще предпочетат наместо позорно отстъпление - унията, с всички нейни изгледи за национален триумф. Това би било и в интерес на Портата. Задоволени аспирациите на българите в тая смисъл, естествено тия престават да бъдат русофили и оправдание за русите, в интервенциите им по дипломатически или военен път; и, освен това, българите стават културни васали на една държава, Франция, която не преследва никакви териториални придобивки на Балканите, държейки здраво за целостта на турската империя. В услугите на тая туркофилска, католишка и противоруска политика, и като помагачи на Франция, идат и поляците.

Изтъкнахме вече по-рано връзките на полските емигранти в Турция, и особено на Чайковски, с нашите народни водители, Неофит и Иларион. Когато тези връзки не дават никакви резултати, пропагандата подиря други, по-удобни агенти между българите. И тя не закъснява да ги намери. Защото нейните аргументи, национално-политически главно, могат да пробудят надежда за по-добра съдба на българското племе и внасят радост в покрусените български сърца.

Илюзиите, създадени от делото на 3 април, рискуват да се разбият, колкото се отнася до хора с известен темперамент и с известен умствен склад, ако не се направи тая смела диверсия, способна да донесе изведнаж всичко. Православието е за тях, нетърпеливите политици, без дълбоко значение, и вероизповедните тънкости не могат да ги въздържат от присъединение към един фронт, все пак християнски, на който в техните очи стоят решаващи сили, папата, католишка Франция и голям дял от средна Европа.

Ако трябва да се прави избор между Русия и Патриаршията, от една страна и Франция и унията, от друга, този кръг дейци се обявяват в полза на Запад, твърдо убедени в това, че Изток им готви само робство или унижение. Те съвсем не държат, като другия кръг, около Илариона, на вярност към миналото и на расова солидарност, които не могат да се жертвуват заради временни недоразумения.

Чайковски е хвърлил своята мрежа между българите и организува заговор против Русия. Той е насърчен за това от високо място, той действува в съгласие с кабинета на Гизо във Франция и под прекия надзор на княз Чарторижски, глава на полската емиграция във Франция.

В старанията си да стегне полско-турското сближение, продиктувано от еднаква опасност за двете страни, Чайковски работи неуморно и търси сътрудници главно между българските еснафи и някои наивни интелигенти. Редица обстоятелства му идат на помощ, и особено толерантността на турското правителство към униатите и умишленото протакане на обтегнатите отношения между Патриаршията и българска черковна община, от страна на Портата.

Работата достига до там, щото, ако вярваме на Бурмова, и някои по-благоразумни водители на българското движение не са против преговори с папата, за да се заплаши Патриархът и ускори признаването на независима българска йерархия.185 При тоя драматически подвижен ход на мисли и настроения един едничък случай стига, за да се вземе решение.

Като независим йерарх, Иларион бил ръкоположил в Цариград, по искане на гражданите от Балчик, един свещеник за тяхната черква; и този свещеник си вършал вече службата. Но варненския владика наредил да се закара той вързан в Патриаршията. Свещеникът сполучил да избяга от затвора си, скрил се в Сан-Бенедето и приел католицизма; така той се спасява от всякакви преследвания.

„Това обстоятелство, бележи Бурмов, разтълкувано и обяснено, направи силно впечатление на настроените в полза на унията прости умове. Агентите на пропагандата се възползуваха с него, за да ускорят денят на провъзгласянето й.”186

На 18 декемврий 1860 г., неделен ден, една тълпа българи от няколкостотин души187, въпреки проливния дъжд, потегля за дома на папския нунций в Цариград, архиепископ Брунони, за да му подаде едно заявление, с което се моли от папата подновяване на българската йерархия, унищожена от гърците, при условие, че славянски език и старите обреди ще бъдат запазени.188

Начело на тоя народ стоят духовните лица: архимандрит Йосиф Соколски, игумен на Габровския мънастир, дяконът му Висарион, от същия мънастир, архимандрит Макарий, Хилендарски таксидиот в Самоков, поп Тодор от Видин, свещенник при българската черква в Цариград, поп Димитър, избягалият балчишки свещенник, и още няколко други свещенници, и светските лица: Драган Цанков, редактор на в. България, Д-р Георги Миркович, Манол Иванов от Стара Загора, Никола Евтимов Сапунов и търговци от Бал-капан.

Папският представител, подготвен от по-рано и заобиколен от своя клир и арменокатолишкия патриарх Хасун, изслушва заявлението и устната просба на делегацията, след което обещава да посредничи пред папата за приемане на унията.

„Българският народ желае, щото подновяването на неговата каноническа независима йерархия да се извърши под покровителството на светата западна римска черква, която в старо време е припознавала българската йерархия за каноническа и независима”.

Тия думи на заявлението са последвани от просба, да призове папата французкия император да посредничи пред Портата за признаване на новата българска йерархия, и от друга просба, да благоволи французкото правителство да вземе под своето покровителство българския народ в отоманската държава. Още същия ден арменокатолишкият патриарх съобщава на Портата за акта на българската уния, и на другия ден министърът му отговаря, че правителството ще признае официално българската униатска община в Цариград.

Архимандрит Макарий бива тогава назначен от монсиньор Брунони за привременен духовен началник на тая община, и на 25 декемврий става тържественото освещаване на униатския храм, - една сграда на Галата, отстъпена от някой си богаташ арменец на турска служба, - в присътствието на българи поляци, маджари и други католици. Чайковски честити по тоя случай на първенците българи за избавата на българския народ от гръцкото духовно иго. И няма край радостта на униатите от тоя нечакан успех на пропагандата им, добила много по-голямо значение, отколкото те са предполагали.

Отпор на българската община в Цариград. - Когато се разчува в Цариград за демонстрацията на униатите и за постигнатото съгласие с папския представител, веднага в метоха на българската черква бива свикано голямо събрание. В него, на 22 декемврий 1860 г., стават бурни разисквания: касае се за целостта на българския народ и за съдбата на българската черква.

В трудното положение, в което се намира въпросът за независимото ни духовенство, постъпката на униатите означава едно насилствено скъсване с вековни традиции и една политическа ориентация, която хвърля в съмнение по-трезвените привърженици на източната черква и славянофили по душа.

Обсъдено положението, събранието, в което присътствуват Иларион, Авксентий, Николи Минчоглу, Димитър Гешов, Хр. Тъпчилещов и множество търговци и еснафи, натоварва избрани лица да редактират едно възвание към българския народ. То излиза отпечатано на особени листове, поради липсата на вестник, който би го поместил. И в него се заявява:

„Здравата и голямата част на народа стои вярна на народната си вяра и постоянствува в решимостта си, да добие със законен и честен начин онова, което желаем.”

Постъпката на хората около Латиния (т. е. в. България) е постъпка на хора без характер.” Кои са те? Възванието ги обрисува в няколко черти, без да щади морала им.

Това са „лъже-българинът” Цанков, „човекът без вяра” Д-р Миркович, три пъти фалиралият М. Иванов, познатият на габровци Н. Сапунджиев, глупавия Ст. Жейков и измамникът Иван Клинката, подлъгал абаджиите.

„От два-три месеца насам тези безсрамни хора непрестанно са ходили да смущават умовете на еснафите”, и най-после спечелили с обещание за пари поп Тодора и калугера Макария, увлекли 150 души народ и обявили папищашкия акт на 18 декемврий. „Народът е чист от това безчестие.”

Независимо от това възвание, на 1 януарий 1861 г. Иларион и Авксентий излизат с едно пастирско послание. Тук те захвалят твърдостта на съотечествениците си, неподдаването им на патриаршески закани и на католишки увещания, с думите:

„Крепки в светата вяра на отците си, вие не обърнахте внимание нито на интригите на речените гръцки архиереи, нито на злобните укори върху светото учение на нашата източна черква и лъжливите обещания на папските проповедници - йезуитите.”

И те заклеват, с горест в сърцата си за падението на някои българи: „Не се увличайте по примера на отчаяните и безверните, по примера на простите и неразбраните, за да не налагаме без причина самоубийствена ръка върху нашия окаян народ... Във всички вас гори, както е известно, желание за народна йерархия. Това висше желание е свето; но каква ще да е тази независима йерархия, която вие би приели чрез съобществото си с йезуитите, когато те турят условие - народът да си промени вярата.”

Те предпазват и срещу заблудата, че папата не щял да бута обредите на българите.

„Вярата не е в обредите, а е главно в догмите; а онези, които приемат папската уния, задлъжават се папските догми за свети да имат...”

След толкова страдания за вяра, нима сега ще се посрами българският народ, когато султанът е заповядал свободната изповед на всяка религия и изкореняването на всяка несправедливост? Далеч от нас тоя срам - и нека всички вървим „по път, по който досега сме вървели”, за да спечелим с търпение и чрез милостта на султанското правителство своето нравствено право.

Иларион развива трескава дейност, за да отстрани разкола, и чрез това си спечелва доста хули от органа на униатите, България. Веднаж тия се борят дори честити, гдето не отишел при тях опасният човек.

„Един човек такъв, какъвто е г. Иларион, щеше да бъде, - нека употребим евангелската дума, - един вълк в нашата мандра.” Разбира се, този вълк би се превърнал изведнаж в нещо по-симпатично, ако речеше да мине към лагера на хулителите си. Не напразно те са му придворвали тъй дълго, без да го спечелят. Но той няма да се разколебае от козни и нападки и ще държи високо факела на народното движение.

Атакуван от вси страни, гледан накриво и от турските властници, и от католишката пропаганда, и от руския пълномощен министър (княз Лобанов-Ростовски), който е изцяло в услугите на Патриаршията, Иларион не се разколебава в чувствата и във вярата си. Никога той не е бил в тази мяра решителен борец за съвест и народност, както тъкмо в този момент на черковната разпря.

На 1 януарий 1861 г. в метоха става ново събрание, едно от многото, държани тогава, - под председателството на Илариона. В него се взима становище по предложението на Портата, да направят българските черковни и светски първенци посещение на Патриарха, след което тя да назначи смесена комисия за изравнение на спора. Събранието отхвърля това предложение като унизително за народните представители и като противно на тяхната съвест.

За да се подтикне въпросът за припознаване, в друго заседание от м. февруарий бива решено, да се изискат от българските общини в царството просби до правителството в тая смисъл. Такива просби наистина почват да пристигат в Портата и те само дразнят униати и патриаршисти, които, покрай другите измислици по адрес на Илариона, подхвърлят интригата, че той работи „за сметка на тайните неприятели на българския народ и на отоманската империя” (в. България).

_________________________________________

185) Т. Бурмов, Българо-гръцката църковна разпря, 143, 146. Бурмов говори за „тайното съдействие, което дадоха на речените агенти (на папството) две от ръководещите в православния стан лица, а именно Иларион Макариополски и Христо Тъпчилеща, с цел да се даде по-голям вее на желанията на българския народ...”

П. Карапетров, Сбирка от статии, 174, отива по-далеч: „Всичкото българско духовенство в Цариград, включително Владиците Иларион и Авксентий, беше се съгласило да стане съглашението с римо-католишката черква, а така също бяха се съгласили и старите български търговци и първенци... Обаче, като се научил за станалото (присъединяване на българите към унията през декември 1860 г.), руският посланик в Цариград, княз Лобанов, тутакси побързал да извести на българските владици и първенци да не приемат унията, ами да протестуват против станалото вече съединение с римо-католишката черква, защото той щял да настои пред Високата Порта да се даде на българите независима от патриарха и от папата йерархия. Българските владици и първенци повярваха руския посланик и послушаха съветите му”.

Така и Сл. Миларов, История на бълг. народ (1885), 176, 171, приема, че след прогласяване на унията дори Иларион клонял да мине към нея, като единствено спасение от Патриаршията.

Трудно е да се твърди категорично за или против това разкритие на първите двамина летописци, тъй като мемоарите им излизат след смъртта на визираните лица. Макар субективната правда на Бурмова и на Карапетрова да е изобщо над съмнение, обективният ход на работите едва ли е всякога вярно улучен, и пристрастие, или неоснователно подозрение, не е изключено. Ние знаем едно положително: че Иларион осъжда веднага унията. Какво е таил в душата си по-рано, какво е очаквал от унията и какво го е разубеждавал Лобанов, това може само да се предполага; историческо достоверно няма нищо на лице. Разбира се, не е принципиално изключена една временна еклипса на някои вожди от лагера на православието, отчаяни и под натиска на мощни афекти на еснафа, спечелен отчасти за унията; но скоро идва и опомнянето.

Вън от тези вътрешни перипетии, от тези душевни бури и променчиви настроения, - неподатливи вече за точна анализа поради липса на документи, - има още едно сигурно: писмото-изповед на Илариона от март 1869, което, макар и тенденциозна защита, е все пак надежден извор. Като говори, как част от народа бил тласнат в обятията на унията поради упорството на Патриаршията, Иларион добавя: „Аз не преставах и словом и делом, с писма и с увещания, и частно и публично да се подвизавам, да възвърна в недрата на православието заблудените, което и сполучих с божията помощ, а за награда на пламенната тази ревност патриарха Йоаким ме осъди на низложение”. Периодич. списание, кн XI—XII (1876), 17.

186) Т. Бурмов, ц. кн. 144.

187) Докато Т. Бурмов, ц. кн. 146, говори за „стотина-двеста души”, П. Карапетров, ц. кн. 170, също свидетел на станалото, наброява „повече от две хиляди души”. - За приемане на унията на 18 декемврий 1860 г. вж. отчета в Български книжици 1860, декемврий, кн. I, 396 нт., както и Д-р Г. Миркович, Униатското движение по черк. въпрос. Сливен 1897.

188) Текстът на заявлението във в. България, бр. 92 от 23 декемврий 1860. Срв. П. Карапетров, ц. кн. 471, и Т. Бурмов, ц. кн. 147.