За Божествения образ на Нашия Велик Учител, и за един незабравим спомен за Него се отнасят тия мои думи.
Случая е следният. Неколко дни преди заминаването на Учителя, дойде в домът ми наша сестра от Братството - Пенка Белева, и ме помоли да отида на Изгрева и да кажа на Учителя, че мъжът й Стефан Белев е в безсъзнание, много тежко болен.
Сестра Пенка Белева беше възрастна наша сестра, от дълго време беше в Братството и беше много предана, изпълнителна и непоколебимо и твърдо вярваше в необикновените възможности на Учителя. Тя имаше в това отношение много опитности, някои от които тя е споделяла с нас. Нейният другар и съпруг Стефан Белев беше също така известен, много културен, високо образован човек, владеющ неколко чужди езици и със западноевропейско възпитание и образование. Той също добре познаваше
Учителя и имаше непоколебима вяра и голяма преданост и любов към Него.
И така, сестра Белева искаше аз да съобщя на Учителя, че Стефан е тежко болен, че живота му е в опасност и Учителя ще направи пак чудото с него, за да му спаси здравето и живота. Брат Стефан Белев вече за трети път получаваше удар, като при първите два случая Учителя му спасяваше живота.
На молбата на сестра Белева аз отговорих, че доколкото зная от наши братя и сестри Учителя е също в тежко здравословно състояние и не приема никакви посещения, така че безполезно е да отивам, защото нема да мога да изпълня молбата й. Тя, обаче беше непреклонна, настояваше и молеше, въпреки всичко това, да отида да се явя на Учителя и да Му кажа, че Стефан е болен и е в много тежко положение. Аз упорствувах, не исках да се съглася, защото мислих, че е безполезно и безсмислено всичко това, но пред нейната непреклонност и неотстъпчивост, реших да отида, като казах в себе си да отида само за опит и за форма, че каквото е определено това да бъде. Така поне ще бъда оправдан и пред нея и пред себе си, че съм имал доброто желание да сторя това.
Отидох на Изгрева. Застанах пред стълбата долу, която води за горната стая, в която лежеше Учителят. Бех точно под западния прозорец на Неговата стая.
Разпитвах случайно минаващите наши хора какво е положението на Учителя, приема ли посещения, мога ли да се срещна с Него или не. Всички ми даваха все един и същи отговор: „Учителя е болен и никого не приема!"
Реших да съобщя на Учителя посредством някоя сестра от тия, които Му прислужваха, за да знае, че Стефан Белев е болен и то много тежко.
Една от сестрите ми каза, че тя ходи при Него и ще Му каже това и веднага бързо, тичешком се отзова в стаята при Учителя.
Аз чух, обаче как Учителя недоволно и сърдито я посрещна и й каза да се върне, защото не приема никого. Тя, обаче беше малко особена, не се подчини и почна да обяснява, че аз съм я пратил и обясняваше за какво съм я пратил и своята настойчивост оправдаваше с моя некаква поръчка, нещо съвсем неверно, неуместно и нетактично от нейна страна.
Учителят на няколко пъти каза: „Аз вече никого не приемам! Аз вече никого не лекувам, идете си, оставете ме!" Тя, обаче пак настояваше, че е пратена от мен, че случая е важен и пр., което разбира се беше съвсем нетактично, не беше верно, защото аз не бех я пратил да тревожи Учителя и да спори с Него, а само леко деликатно и без излишни обяснения да каже, че Стефан Белев е болен.
От всичко станало, аз бях смутен, измъчен и огорчен и недоволен от обстоятелството, че съм станал причина да измъчвам и огорчавам Учителя в един такъв тежък за Него момент. Бех като вцепенен, неподвижен, съкрушен и не знаех как да излеза от това положение.
След малко, за моя голяма изненада аз видях Учителя, че излезе на терасата горе над стълбата пред вратата, обърна се с лице към мене и се подпираше леко за перилото. Аз бех смаян, объркан, бех в недоумение от всичко станало. Картината пред мен беше наистина неописуема!
Пред мен стоеше не човек, а самия Бог - Той горе, а аз долу! Бляд, слаб, красив, с хубави бели коси и бяла брада, цял сияещ с неописуема чистота и красота, благ, мил, кротък, добър, Баща нежен и Любящ.
Той с нежен и мил поглед и съвсем тих глас Се обърна към мене и каза: „Какво има рекох? За бащата на учителката ли?" Аз бях смутен, засрамен, чувствувах се виновен, бях объркан пред това Необикновено Величие, на това, което беше пред очите ми, исках да се извиня, исках да Го помоля да ми прости за всичко това, обаче аз чувствувах, че всичко това беше излишно, защото Той не ми се сърдеше. За това говореше Неговият поглед и цялата Му вънкашност, която излъчваше любов, нежност, красота, доброта, благост и готовност да помага и да услугва дори и в такъв момент като този в който Той сега се намираше. Аз чух последните Му думи: „Идете си рекох, и им кажете, че ще му мине!"
След 3-4 дена Учителят напустна физическия свят, а брат Стефан Белев още същия ден оздравя напълно и в пълно здраве той живя още 5-6 месеца след заминаването на Учителя, след което и той набързо си замина от този свят. И така Учителят в последните Си дни на Земята болен, почти скъсал връзката Си с физическия живот, направи велика жертва и даде небивал пример на нас, неговите последователи, като прие и Се съгласи с нас да се отзове на молбата ни и да спаси живота на един наш брат! Никога от моето съзнание няма да изчезна светлия и величав образ на нашият Божествен Учител, Който остана в мен като последен, незабравим и вечен спомен за Него!
