И аз, след като съм бил 15 дена на разположение, 15 дена завързан сутрин и вечер с едно невидимо въже, тогава аз се освобождавах, и отивах при Борис и Мария. И когато, трябваше да работя, се явяваха онези, т.н. братя и сестри в Господа и в Христе, духовни сестри на Братството, явяваха се и ми пречеха! Крадяха моето свободно време, крадяха времето на Борис и на Мария.
Аз беснеех! В мене нямаше вече огорчение, в мен бушуваха сили на негодувание! Идваха от недрата на моето съзнание. Онези, които бяха в Невидимия свят, също се бунтуваха. Вреше невероятна битка, както горе, така и долу. И това, че аз успях да свърша нещо, това нещо не се дължеше на Борис и на Мария. Те това не можеха да го свършат. И да искаха, не можеха. Те бяха завързани с онова невидимо въже, за което всички бяха завързани.
И когато записвах спомените на Мария Тодорова, има една глава, и едно заглавие, наречено „Завързаното Братство на Изгрева". Да, това се отнасяше за всички, които аз заварих. Така, че онова, което успях да свърша, да запиша, това беше в паузите, когато онези посетители си заминаваха. Тогава Мария идваше, идваше и Борис. Бяха сконфузни пред мене, чувстваха се неудобно. И те вдигаха рамене. А веднъж аз бях толкова много ядосан, и казах: „Слушайте какво, абе аз идвам от толкова време, аз съм се подготвил. Защо вие не затворите тази врата, външната врата? Ами затворете всички врати, сложете Станка отвън да работи и кажете, че вас ви няма, че сте заминали някъде на гости, или в провинцията."
И те веднъж се съгласиха да опитат това. Станка беше извадена навънка, копаеше. Аз почнах да работя с тех, ужким да работя, а те непрекъснато поглеждаха през прозорците, защото идваше този, идваше онзи. Онази ги изпращаше. И най-малко, те върнаха 10 - 15 човека. Беше станало към обед, и никаква работа не се свърши. Защо? Ами техното съзнание беше насочено към онези, които идваха, а онези, които идваха бяха ги приковали също в съзнанието си. Те беха от една и съща верига. И някъде към обед - следобед те идват и се разтрепераха бе! Борис и Мария трепереха като лист, като лист на трепетлика, и казват: „Слушай какво, ние не може да издържиме повече! Ще отвориме вратите! Ние не сме пригодени за тази работа, която ти вършиш! Ние не можеме без тех! Това е нашия живот. Ако тех ги няма, ние загиваме! Ние и те сме свързани - имаме един общи братски живот!" И аз казвам: „Какъв братски живот бе? Ами това са врагове бе! Те пречат на мен и на вас, за да оставите нещо за поколенията." И накрая аз казах: „Отворете вратите!" И следобед, те почнаха да прииждат. Аз си прибрах нещата и отзад полека-полека се измъкнах, и си отидох в Своге. И си казвах: „Господи Боже, защо ме изпратихте при тези хора?!" Но изпратиха ме, за да свърша една работа, и колкото можах, аз я свърших.
