Този ден и този час през онова сурово декемврийско утро сякаш не съществуваше, да, беше несъществуващо!... Никога не сме мислили за този ден, никога не сме подозирали тази дата. Тя беше вметната в нашия живот. Живеехме с идеята, че един ден, когато напуснем Земята, Той щеше да остане и като се върнем наново, ще Го намерим пак. Не коментираме станалото. Искаме да кажем онова, което Той каза: “Същественото в живота е това, което издържа при всичките условия. Божественото начало е същественото”.
Когато Той се сбогува с нас и катедрата остана празна, ние огледахме обстановката и искахме да разберем как изглеждаше света без Него. Тогава видяхме същественото, чиято основа бе Любовта. За нея Той говори най-много. “Светът никога не е имал по-належаща нужда от Любовта, както сега" - каза Той.
Учението остана. То бе непокътнато и цялостно, като голямо съкровище, като скъп дар блестеше във всичката си красота и светлина. Блясъкът щеше да си остане непомрачен през вековете. Сега то предстоеше да се разкрива. Божественото никога не умира, не изчезва, не се похабява, не се изкривява, не се опорочава, не се разрушава. За Божественото няма никакво препятствие, то прониква целия живот на трите царства и остава за винаги обвеяно с духа на безсмъртието. “Зад мене стои цялото небе. Словото, което ви говоря не е мое, то е на съществата, които стоят зад мене, а те са хиляди, милиони. Това са идеите на Бога, на Вечния Дух, които проникват цялото Битие.”
Когато дойдохме при Него, нямахме двадесет години. Не сме дошли случайно. Зад нас имаше извървян път. Всеки ученик представлява история, роман, при това много интересен - животът на ученика по дълбочина и замисъл и съдържание надминава всичко съчинено до сега. Ако предстои да се опише живота на ученика, съвременната белетристика ще се обогати и освежи премного. Откъм идейност и дълбочина тя е много обедняла. Съвременните белетристи няма какво повече да ни откриват и ако не внесат нещо ново, тя ще си остане белязана с най-пагубното свойство на произведенията - еднообразието. А ние търсехме новото, търсехме го упорито и мълчаливо. Търсехме същественото, трайното, което не умира на което можеше да се разчита по всяко време и при всичките условия. По онова време имаше много учения - философски, етични, имаше модерна натурфилософия, не липсваха мъдри сказания, теософия -Ани Безант, Ледбитер, Метерлинг, Толстой, Тагор. Учението на големият руски реформатор, който проповядваше Евангелието в най-чист вид си пробиваше път у нас и последователите му в България бяха най-многочислена група. На един конгрес беше присъствувал и Булгаков. По онова време печатът беше свободен и имаше богата окултна литература: източна и западна. Нашето време не беше лишено от духовен блясък и от духовни търсения, ако можем да се изразим така. Нямаме желание да подценим всичко онова, което озонираше атмосферата и вероятно ни помогна да се закрепи и засили устрема ни да търсим и да вървим напред обхванати и възпитани в духа на възрожденската епоха. Интересите ни отиваха по-далеч, защото копнежите ни извираха от дълбоко, жадувахме за нещо необикновено, търсехме необикновеното. Всичко, което съществуваше беше на място; за всеки оратор аудитория и за всеки концерт, публика. Всяко учение беше на място. Ала пръстът на съдбата за всекиго бележеше нещо различно.
Ние търсехме онова, което щеше да ни донесе нещо, което до тогава не бяхме срещали, нещо ново и различно, нечуто и непознато, което да задоволи порастналите нужди и големият глад. Тогава чухме да се казва: “Ако ви запозная с обикновена философия, нищо ново не съм ви дал. И без мене вие знаете това. Аз проповядвам Божествено учение.” Тъкмо това търсехме. Само Божественото през всичките времена беше здраво, силно, устойчиво. Жадувахме да стъпим на здрава почва, искахме основата да бъде непоклатима и върху нея да градим. Само Божественото пребъдва през вековете.
На ония, които питаха, какво ще стане след като Учителят напусне земята, Той щеше да каже: “Вечните неща винаги пребъдват”. Ония, които питаха Него, какво ще стане с учението, Той щеше да отговори: “Божественото никога не изчезва.” По-късно същите въпроси щяха да бъдат отправени и към нас. Ние, които бяхме чули Неговите отговори, щяхме да отговорим с Неговите думи. Обикновеното винаги щеше да се стълкнови с необикновеното. Ясно и кратко учениците щяха да отговорят - “Божественото е вечно”. Нямаше да се впущат в подробности да обясняват Божественото, нека всеки сам да потърси качествата на Божественото и ги намери. Великото можеше да се преживее, но не и да се обяснява и доказва. Никога не търсехме доказателства, никога нямаше да се погрижим да задоволим ония, които се занимаваха с черупките на нещата. Истината се вижда и опитва. Тя не се доказва. Темата лежи неизчерпаема - с колко сила разполага човек и колко време е жител на земята. Необикновеното блестеше и чакаше да бъде открито от копнеещите души, умове и сърца. Диапазонът бе огромен и опираше до Безкрайността. Пътят не е даден само, за да се извърви, но и да се живее, да се изпълни. Изпълнението беше най-важната част и ние бяхме премного заети да оглеждаме, да откриваме и се вдълбочаваме в голямото духовно съкровище, където от най-малкия до най-големия знак звучеше дълбоко, проникновено дълбоко.
Всичко бе необикновено: философията, музиката, науката, логиката, правилата, методите - принципите сияеха. Цялото идейно съдържание на Учението се разкриваше богато и пълно, за да обхване всичките отрасли на живота: наука, религия, изкуство, възпитание, музика, хореография. Животът беше отразен във всичките аспекти. Стоеше до човека всичко това и беше поразително познато, близко, нужно, имаше практическа стойност, изложението беше достъпно за всички, лежеше разбрано, акустично по съдържание. Нямаше да има човек на земята да не го разбере.
Светът търсеше. Светът жадуваше за идеи, нови и нечути, здрави и сити като нашата пшеница - жадуваше за нещо нечуто, непознато, което да уталожи жаждата на хората и му открие простата истина - как да живее, как да се справи с противоречията и конфликтите на безкрайно комплицирания и усложнен живот отвътре и отвън. Всичко друго вече нямаше никаква цена. Много учения, много теории, много философии бяха опитани. Светът ожидаше нови съкровища, нови духовни извори, кристално чисти, чийто води идваха от дълбоко. Животът чакаше да бъде обновен отвътре - нещо трябваше да се случи. Обеднялият свят откъм идеи, преживяваше криза - първият сигнал, когато разбираш, че си болен, болестта едва тогава става явна. Следва вторият момент - търсене на лекарство. И третият стадий, когато започваш да се възстановяваш, хармонизират се вътрешните процеси и човек се възвръща към нормалното си положение. Задачата бе трудна, но постижима. Тя криеше нещо красиво и обновяващо. Да се премахнат причините на едно заболяване и да се възстанови здравословното състояние, този път не на тялото, а на душата, на сърцето, на ума. Мислите, чувствата, желанията бяха ядката на онова, което наричаме духовен живот, една ярка метафизичност, основа на живота на земята; както и да я погледнем, тя беше реалната му страна. Светът преживяваше криза и не беше лошо - сигналът беше даден. Нещо съществено беше потъпкано, принизено. Трябваше то да се намери, да се възстанови. Дали ние наричахме загубата, потъпкване на правдата, на любовта, на истината, може да не е от значение за този свят, нека го открият. Корените на злото, на духовната криза все лежаха някъде. За нас, обаче, нещата лежаха ясно. Великите ценности на човешкия дух бяха потъпкани. Кои бяха те? Нямаше човек на земята да не ги знае. През всичките времена и епохи те са имали решающа роля - основа върху която се гради живота и културата на народите. Божественото е било винаги необикновено и мощно. През всичките времена на духовните кризи, единствено Божественото е било в сила да спаси културата, като я пренесе там, където условията са по-благоприятни, за да не загинат духовните ценности, за да не спре духовното развитие на човечеството.
Учителят донесе кълновете на новата култура, която изгряваше. Той донесе принципите, положи основата и покани жадните за новото души и служители при изграждането на новото. Дали щеше да пресекне голямото дело, което Той нарече “малка работа”, дали силата намаля? Не, защото Той каза: "Когато напусна Земята, аз ставам много по-силен". Тогава семето бе посадено в богатия чернозем и благодатните дъждове и обилната слънчева светлина и топлина се разливаха щедро. Той беше тук, ала, когато Той не беше вече тук, настъпваше периода, когато семето се разраства, никне, цъфти и зрее. Тогава силата се проявява, тогава природата е щедра и процесите стигат до разцвета си. Светът нямаше да се освободи от Него и от Неговата мисъл наситена със сила, светлина, топлина, динамичност.
Затова ние казваме 27 декември е несъществуваща дата. Голямото дело нямаше да помръкне или намалее. Възходът му щеше да продължава неспирно да дефилира и се разраства.
