Природата е била скържава в едно отношение, навремето спрямо Христа, а през наше време и спрямо Учителя. Единственото нещо, което им е било оспорвано е било времето. Тази относителна величина с която Вечността разполага неограничено - стане ли дума за Земята, тя се спира обезоръжена. Звучи като парадокс - да се лиши човекът, Комуто всичко е дадено без мярка, всичко, което в природата се смята за ценности, да бъдат премного щедри, когато обсипват Човека с нетленни съкровища, а да водиш прецизно счетоводство, когато се касае за времето, тая величина, която се простира до безкрайност!...
Христос разполагаше с тридесет и три години, при това работи само три години, другото е било подготовка - така казват сказанията. За свалянето на учението, което бе най-огромното събитие до наши дни, са били определени само три години. Затова Той бързаше, подбираше методи, средства да остави трайни следи в сърцата и в умовете, скъсяваше сроковете и благодатта се изливаше без мярка. Бързаше да подкваси човечеството, да подготви хора и условия, които щяха да доизградят започнатото дело, щяха да го съхранят и предадат на народите. Три години!... Нищо време, това дихание на Вечността, това неизмеримо съкровище, което се движеше еднакво мудно и еднакво светкавично, не се подчини и не стана техен покорен слуга. Такива бяха законите на Земята и нито Единия, нито Другият не въстана срещу закона. Това можеше да се нарече послушание, или смирение, еднакво величествени са и двете качества които ги украсяваха. Уреченият час дойде и неизвестни сили действуваха; невидимите ножици неумолими и безстрастни отрязаха платното на времето и казаха: стига, до тука беше; върнете се откъдето сте дошли. Нека да изглежда, че работата не е свършена. Христос работи три години и всичко беше сгъстено до минимум, концентрирано. Големите истини и дълбоките принципи за които хората не бяха готови грижливо бяха повити в скромната дреха на притчите. Един ден те щяха да бъдат отключени и блясъкът щеше да им открие скритите съкровища. Притчата приличаше на тихи и безопасни води - приличаха на млечна храна с която младенците трябваше да бъдат нахранени. И работата бе завършена независимо от краткото време, защото, нека не забравяме, винаги за сметка на едното се дава другото. Срещу времето като величина се даваше щедро другата величина - енергията, затова бе казано: “Духът бе даден без мярка”, което значи силата бе дадена неизмеримо. На обикновения човек природата казва: пести силата, изразходвай времето. Към обикновените хора природата бе щедра на време, скържава на сила. За обикновения човек винаги има време, за необикновения то никога не стига.
Когато през последните месеци на 1944 година Учителят няколко пъти в различните беседи от това време говори за времето, тогава не чухме фразата, не се спряхме на нея, липсваше ни далновидност и усет за събитието, което летеше към нас, ала нещо друго в нас я чу, защото години наред след това ние си спомняхме за тая дума и цялата фраза свързана с нея звучеше ясно и отчетливо. Късно ние разбрахме значението, спирахме се на всяка дума, сричахме бавно, за да вникнем в смисъла на казаното и го съпоставим по-късно с всичко, което щеше да се случи и се случи. Имаше много неща недоизказани, поради липса на време. Не подозирахме, че през 1944 година времето вече неусетно се изнизваше, за да пресекне изведнъж. И пак времето щеше да ни напомня за идеята сгъстената идея и отлята от най-финия, а същевременно и най-сгъстения сок на Любовта, която Той искаше да подари на човека с пълни шепи; на нас, които Го слушахме. Мъдростта блестеше и Истината показваше път - Учителят бързаше да даде още; а колко ли имаше още да даде?...
Времето не му достигаше. Повече от половин век работа, измерена с нашите канони - половин век неуморна работа, без прекъсване, без почивка. Верига от дни, часове, дни, месеци, години, когато Той вършеше само една работа - присъща, естествена, както водите на дълбок извор, както слънцето. За Него беше естествено това, вродено, богат израз на вътрешния живот. Той само даваше. Започна с пътуванията в страната за изучаване чрез измерване на черепите на българина, характерните особености на българина - френологията беше позната наука с която Той оперираше свободно. Времето бе кратко, днес тревогата за времето вече ни е позната, може дори да кажем кога започна тя -още през двадесет и петата година, през 27, когато даде “Пътят на ученика” на този забележителен събор беше явно, че Той бързаше. Беседите бяха дълги, никой не броеше часовете. Никога преди това Той не говореше както през този събор. Трябваше да се даде всичко. Знаеше, че времето летеше. Вън от беседите, които през някои дни бяха две, Той говореше и отделно разговорите бяха също един огромен материал - до Него винаги имаше стенограф. През следващите години Той започна да държи беседи и неделя сутринта, така, че беседите наброяваха четири през седмицата - а през лятото, през лятото, когато хората отиваха на почивка, школата, Неговата школа усилено продължаваше работата. На планината имаше всеки ден беседа, а в неделя - две. Какво говори това изобилие? Рилските томове бяха най-обемисти. Всяко утро на планината беше празник за душата, за ума, за сърцето. Летуванията на Рила се превръщаха на събори. И затова привличането на магнитния център не се дължеше на чистия въздух и на рилската красота. Планини имаше навсякъде, ала духовните часове и празници бяха нещо рядко, което ни обогатяваше и към които всеки се стремеше. Не вярвам, че тогава можехме да помислим дори, че зад тази Негова програма, имаше някакво задъхване, когато бързаме да стигнем целта. Едва сега ние разбираме, когато се мъчим да съберем нишките на изживяното минало, че времето препускаше и Той искаше да изцеди всичкия сок. Сега разбираме скритото значение на всяка дума и на всеки жест с които проявяваше загриженото отношение към всички. Едва днес можем да предполагаме, че Той усещаше препускането на времето и се опитваше да го надвиши и обезоръжи по друг начин.
През 1936 година се случи нещо, което трудно, тежко се изживя, то е много тягостно и заедно с Него го изживяхме като потресающ момент, който ни приближава до 27. XII., когато над Него бе извършено покушение от платени хора. Беше страшен момент от живота на Братството. Нещастието бе преодоляно и лятото на 1936 година завърши с дълбока радост, един върховен миг, който пламна като светкавица и човекът - ученикът бива запален за вечни времена, защото присъствува на нещо величествено. Учителят прие удара, понесе го и когато нападателят дойде да иска извинение, Той не си подаде ръка и го изпрати да иска прошка от Бога.
Любовта тогава получава конкретния си образ и нейните най-здрави и устойчиви нишки свързват душите в едно мощно цяло. Братството тогава се изправя като завършено Негово дело - необикновен момент, когато на Рила през онова паметно лято след голямата скръб, настъпи голямата радост, момент, който ни напомня 17 глава от Евангелието на Йоана. Времето, времето беше преодоляно и безспирния ход на живота ни завладяваше наново.
Осем години по-късно ние щяхме да стигнем до същата точка и до същия ръб, откъдето щяхме да наблюдаваме стихийната борба на стихиите и фурните, които летяха към нас, към учениците. Хоризонтите лежаха плътни и забулени. Незнаем кой се беше погрижил за това - да не виждаш и да не разбираш какво ставаше зад тях, какво летеше вече към нас - а беше 1944 година. Кой направи това, кой затвори всичките врати и дръпна тежките завеси?... Невидими сили, които целяха да опростят всичко и да дадат скромен и незнаен вид на онова, което щеше да се случи. Той живя безшумно и вероятно искаше да напусне Земята безшумно. А може би нашата грубост, нашата непровътлива мисъл и нашето недовиждане?... Късно е да се питаме и безсмислено е да се упрекваме. Ние не допущахме. Ние не можехме да си помислим, че в разцвета на едно дело можеше да се случи другото. Пречеше ни да виждаме ясно може би историята, заблужденията на миналото, навиците, традициите. Много неща ни заслепиха. Не виждахме, че този неуморен пътешественик - времето се беше свършило. “Всичко става, както трябва да стане” - каза Той в един от последните дни. Не подозирахме, нищо не подозирахме, а които подозираха, вероятно имаше такива, упорито мълчаха. Дори и тогава, когато през една утринна беседа Той заговори за времето, стояхме безучастни към този факт, който не ни прозвуча като сигнал, който беше един от многото с които Той се прощаваше с нас. Може би някои знаеха, имаше, обаче, много, между които бях и аз -отчаяно обръщахме глава и не искахме да гледаме безумния бяг на времето, не искахме да виждаме скритото в Неговите зеници и дългия поглед с който Той ни посрещаше и изпращаше. Не успяхме дори да прочетем зад значимите Думи, които ни казваше през тези дни, че в тях имаше вече предупреждения, съвети, открития, които щяха да ни бъдат необходими, нужни. Сега вече цялата ситуация блесна катоден... А ние не искахме да гледаме, как времето препуска не и движението на часовниковата стрелка. Дори и тогава, когато разбрахме, че идва нещо, не повярвахме и не отидохме при Него на колене да измолим нещо да излеем скръбта, която щеше да разкървави сърцето ни.
Думите за времето ги чухме, чухме ги още тогава. Те прозвучаха ясно и се разнесоха като ехо, което непокътнато стигна до нас години след това. Слушаме ги още, казваме си ги често, за да изстискаме всичкия сок и сила. От тогава осемнадесет години, след като са били казани през оня школен час на 13-тото число от месеца XII. 1944 година. Беше сряда. Време, “Ако имах “време", думата трябваше да прозвучи като екот на гръмотевица, като шум на океански води, като тръбен звук, че дните са преброени. Оная знаменателна глава от Евангелието на Йоана пак се приближава при нас и ние пак слушаме същите слова. Нека цитираме:
"Сега, ако имах време, ако и вие имате време да ме слушате, мога да ви освободя от всички мисли, които причиняват преждевременна старост. Трябва да ви освободя първо от страха, че жадни ще умрете, че болни ще бъдете. Да се освободите от всичките форми на страха. Това значи да ви освободя от материалните идеи и да приемете ония мощни велики идеи, които крепят човешкия дух.”
Беше необикновен дар, беше откритие, беше тайна, която недвусмислен но говореше, че човекът можеше да бъде освободен един път завинаги от страха, досежно безопасността на живота. Приличаше на магически ключ, с който можехме да си послужим не само веднаж, не през един живот, а през вечността. Атмосферата след това щеше да се сгъсти за нас, обикновените идеи като скакалци можеха да унищожат хубавия и здравия плод - “Ако имах време”. Ако имаше време - казваме днес - идеята нямаше да бъде дадена в този сгъстен вид - липсваше време, но не липсваше енергия, не липсваше светлина и топлина на които щяха да зреят посадените семена, на които узряваха плодовете в градината на мъдростта. Плодът беше поднесен и ние щяхме да го опитаме. "Ако имах време” - едва сега разбираме, че всичките години през които Той живя и работи, бяха години на Преодоляване тази неподатлива величина, която по друг начин и по друг път беше победена. Свойствата на Словото, животът в Словото, богатството, което непрестанно щеше да ни открива значението на тази идея и съкровеното желание да ни освободи от този онаследен от деди и прадеди страх от глад, от жажда, от сиромашия, от болест, от старостта и още от какво ли не. Къде слагаше човекът Той, за да искаше да го освободи от всичко обикновено, вредно, старо, което обезличаваше човека и го правеше хилав, слаб, грозен, обикновен?
“Бих ви освободил от всичките форми на страха” - какво значи това за ония, които бяха усвоили навика да мислят. Не значи ли това, че Той го направи, свърши тази работа, именно тогава и много преди това - времето беше безсилно да Му попречи, за да разреши един социален и икономически въпрос със замах, и да освободи човека от материалистическите идеи, да губи най-прекрасното, най-благородното, за да се осигури, за да се защити, за да пожертвува целия си живот за неща, които нямаха никаква цена. Смисълът на живота беше другаде, идеалите на човека трябваше да бъдат високи.
"И Соломон във всичката си слава не бе облечен в дрехите на ...бели”
“И всичко ще се даде на ония, които любят Господа” и още много стихове от Писанието говорят за онова, което Той го направи като отвори широк път, даде пропуска и мощно каза: “Не се страхувайте!", “От нищо не се бойте, дори и от смъртта!”
Човекът трябваше да се освободи от страха: страх от глада, от жажда, от болест, от сиромашия, от смърт. Недвусмислено го каза - неоснователен бе този страх, който напираше със сила след тази година, страх, който щеше да залее света и щеше да опре и до нашия праг. Страхът беше ярък израз на обикновените материалистични идеи, господствували над всички обикновени хора, идеи на миналото, което новото време трябваше да помете. Неговите хора трябваше да бъдат освободени от тях. Веднъж приели новото, великите идеи криеха мощна сила, те правеха човека свободен, силен, крепък, здрав, устойчив, за да издържи на неизбежните пристъпи на страха, който щеше да среща човека по всичките кръстопътища на света. Онова, което по-късно дойде и се случи с нас, щеше да ни напомни тези думи в които беше отразена, не само силата на идеята, но и топлината на една неувяхваща обич и грижа. Загрижеността е която виждаме днес и нека кажем на място бе тя. Успяхме ли да си послужим с този ключ, успяхме ли да се запазим от заразата на страха, за да останем здрави и читави след бурите и изпитанията на нашето време? Отблизо гледаме тези думи и имаме желанието да запазим всичкото богатство и сила, които те съдържат. Искаме с този ключ да си послужим винаги, винаги той да ни е под ръка, за да запазим сърцето, ума, душата здрави и недокоснати от утайката на времето - страха пред тия напасти от които Той ни освободи отвътре. Казваме - не искаме да се храним със стари и негодни идеи, опитани и излезли вече от строя. Жадуваме за ония идеи, които нямат нищо общо с психозата на всичките форми на страха, които дебнат човека и като злокобен враг отравят не само кръвта, но и ума на човека, за да направят от него човек без убеждения, без разбирания, без идеали.
“Ако имах време, бих ви доказал, как да превърнете лошото чувство и лошата мисъл в благородни и светли. А вие ги убивате, както се убиват хора и носите последствията от това.” Доказателствата бяха нужни за ония, които мудно се движеха и слепешката опипваха пътя си. За нас тия доказателства не бяха нужни, ние щяхме, не само да гледаме как работеше Той, как трансформираше всичко, как превръщаше злото на доро, как намираше положителното зад отрицателното, а щяхме да правим и ние микроскопическите опити, за да се уверим в жизнеспособнастта на тези идеи. С отворени очи щяхме да следим живота и щяхме да слушаме вълшебната приказка за пътешествието на водната капка понесла нечистотата на земята и на атмосферата, за да се превърне, когато стигне дълбоката гръд на земята, на чиста кристална вода. Щяхме да видим скритата тайна на гниещата шума, която се превръщаше на сок, който хранеше нашите сладки плодове. И като венец на това, щяхме да видим, да разберем и да опитаме силата на любовта, която виждаше навсякъде само доброто и превръщаше по магичен начин злото на добро. “За ония, които любят Бога, всичко се превръща на добро” - Магическата формула получаваше нов блясък и сила, защото я опитваше, живееше с нея. Той препоръчваше един метод за разрешаване всички конфликти, всички противоречия - Любовта.
Времето за Христа беше малко. Две хиляди години след това премерено със същата мярка, времето на Учителя също бе малко. Учителят можеше да живее до 120 години - пределната възраст, която Той даваше на човека. Ала и към Него природата прояви скръжавост, Земята прояви своята суровост и човешките закони бяха още много студени и безправни. Неговото желание беше не само да даде новите идеи, но и да освободи човечеството от старите. Избра тъкмо това време, когато старите идеи бяха стигнали до своя апогей - хората премного мислеха и се бореха за материални блага, за къщи, за дрехи, за удоволствия, за какво ли не още.
Разписанието бе улучено и изпълнено идеално, нека времето да беше скържаво. Срещу времето стоеше една друга величина, с която Христос разполагаше неограничено, с нея разполагаше и Учителят. Тя беше най-скъпата, природата грижливо я съхранява и е крайно пестелива, да не кажем скържава, когато се касае до обикновените хора - дава я на капки - енергията. На времето като величина Те противопоставиха нея - енергията и успяха да дадат всичко; успяха да положат подквасата в световните нощви, успяха да запишат закона на любовта с огнени букви, успяха да освободят човека от хилавите идеи, които пораждаше страха и които за сетен път се опитваха да властвуват над свободния човешки дух. През най-сгъстените дни на Своя живот Той нанесе последната контура на голямото си дело и последния удар на материалистическите разбирания.
