В Египет

Най-често използвани думи в беседата: аз, има, свят, сега, може, хора, казва, всички, бог, казват, човек, кръв, мислят, съм, живот, всичко, истина, мисли, санчо ,
Неделни беседи , София, 13 Ноември 1921г., (Неделя) 10:00ч.
ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА

А след отиването им, ето, ангел Господен явява се насъне Йосифу и казва: „Стани, та вземи детето и майка му, и бягай в Египет, и бъди там, докогато ти река: защото Ирод ще търси детето да го погуби“. (Ев. Матей 2:13)
 Има два възгледа за живота, т.е. два възгледа има само между хората, а между животните – между рибите, между птиците, между млекопитающите – и между растенията има само един възглед. Щом дойдем до човека, ние намираме два възгледа за живота, и затова човекът се нарича „човек“; а тази дума значи първоначално: „същество на противоречия“. Защото всичката философия на нещата седи в това – в противоречията. За да почне едно същество да мисли, то трябва да се натъкне на едно противоречие. Че туй е факт, психологически е вярно. Онези деца, които не срещат противоречия, не могат да мислят; също и онези възрастни хора, на които всичко е охолно, не могат да мислят. Охолно в пълния смисъл на думата значи, че сърцето има всичките блага, и такива хора не могат да мислят. Техният възглед е само един. То е възгледът на рибите, птиците и животните. Само когато почувстваме някакво противоречие вътре в живота, само тогава ние почваме да мислим. Противоречията съвременните философи обясняват по един начин; религиозните хора ги обясняват по друг начин; хората на практическия живот, и те си имат един начин, по който градят своите обяснения. Религиозните хора отдават всички противоречия на греха. Те казват, че някакво същество някъде паднало – не знаят кога, преди хиляди години, – туй същество завиждало на човека. И следователно този дух – наричат го демон, който ги измъчва, – той е, който е внесъл всички противоречия. И за каквото става в религиозния живот, кой е виноват? – Все този стар дявол. Стане нейде убийство, измяна, задигане на пари, жени, избухване на война, казват: „Този дявол отде се яви? Той е причината“. Т.е. ние разглеждаме живота субективно. С един замах – това е то философия, този дявол е виновен за всичко. Философите обаче намират противоречията в самата материя, в силите, в туй механическо устройство на вселената; а практическите хора казват: „Този дявол – това са икономическите условия – „папото“, туй „папо“ да не е, нищо няма, а има ли го туй „папо“, то създава всичките блага“. И според тях това, най-хубавото – „папото“, то създава всички противоречия и – най-големите злини. И аз мисля, че те са много по-близо до истината, отколкото религиозните. Да, „папото“ е, според тяхната философия, причината на злото. Те казват тъй: „Да грешат хората – това е вложено в човека още с първата хапка, която е влязла в устата“. И прави са, защото Ева, която е била девствена, чиста, когато е взела първата хапка от „папото“, и тя, и всички се опорочили. Това са техните аргументи. Аз не поддържам нито едните, нито другите, но казвам туй, което е. И следователно в нашето съществувание на земята животът е или разумен, или неразумен; или всичко е строго математически определено, или всичко това е едно съвпадение, възможност, вероятност. Тия два възгледа съществуват сега. Едните казват: „Всичко е случайно – хората се раждат случайно, ядат случайно, оженват се случайно, бият се случайно и умират пак случайно; загубил парите или спечелил – все случайно“. А другите казват: „Всичко е строго определено, нищо не е случайно, ти трябва да ядеш, защото има причини за това“. Че причините са разумни, няма съмнение. Ти сам създаваш всичките бели на главата си: искаш повече пари, че като ги вземеш, и друг иска да има повече пари, и те бият заради парите. Тъй си създаваш тези бели – да те бият. А съвременните техници и инженери, или материалисти, казват: „Всякога, когато една сила срещне съпротивление на пътя си, се образува търкане, огън, избухне“. Следователно парите в този случай, или всичките блага, това са все противодействия, и когато енергиите, които функционират в нас, се срещнат с тия противодействия, веднага се образува експлозия. Сега някой може да попита дали това е вярно. Вярно е. Нека бръкне жената в кесията на мъжа си – той има 10,000 лева, а тя му ги вземе, – веднага мъжът ще извика: „Де са парите ми?“ Губи се равновесието, парите са били на дъното на кораба, те са баласт на парахода и той е в равновесие. А жената, без да разбира този закон на баласта, взима го от дъното на кораба, и мъжът става и казва: „Де е баластът?“ – „Ама мене ми трябва.“ – „Но ти знаеш ли, че ние може да потънем?“ И тъй, зарад този баласт в света стават често спорове, понякога приятни, а понякога неприятни; понякога се уреждат по приятелски начин, а понякога се уреждат по методата на Дон Кихота или по метода на Санчо Панса. Т.е. не мислете, че Санчо Панса е бил много по-умен от Дон Кихота, но той е бил практичен човек, разбирал е отблизо живота; а Дон Кихот е бил идеалист, той идейно е разбирал живота, а практически не го е разбирал, а ние се смеем, като четем, но и Санчо Пансо е прав, и Дон Кихот е прав. И съвременният свят е пълен с Дон Кихотовци и Санчо Пансовци. Това не е обида, но констатирам един факт. Ако вие влезете в училищата, ще намерите много програми, които са наредени според идеала на Дон Кихота, там няма нищо практическо; други училища имат практическо приложение, но идейното го нямат. И тогава спорят. Когато дойде Дон Кихот, той ще приложи своите закони. На първо място – с Бога ще започне той, турне табела, на първо място трябва да се преподава религията, Закон Божи, а после всички други работи. Дойде Санчо Пансо: „Долу – казва – тази табела! То не е модерно, практичното е потребно, хората трябва да живеят – да ядат, „папо“ трябва. Като се наядем, после ще мислим за Господа“. И Санчо Пансо размишлява тъй: „Най-първо, за да мисли човек, трябва да се е наял. Гладен човек може ли да мисли?“ И Санчо Пансо казва: „Гладният човек ще мисли да открадне, а ситият човек ще мисли за някаква философия“. Сега, съвременните хора ще кажат: „Ние не сме нито Дон Кихотовци, нито Санчо Пансовци“. Радвам се, че сте така. Но трябва да ожените Дон Кихота със Санчо Пансо и да се роди едно дете, то ще бъде „третият“ и ще има възгледите на Санчо Пансо и Дон Кихота. От тия два съединени възгледа ще имате нещо ново. И светът пита: „Как ще стане спасението?“ – Като ожените Дон Кихота със Санчо Пансо. Това са символи: Санчо Пансо може да бъде мъж, може да бъде и жена. Всичко може да бъде и мъж, и жена, разбирам, по форма. А онзи, който е писал „Дон Кихот“, го е турил мъж. Защо? И Санчо Пансо, и той е мъж, по форма. Но Дон Кихот воюва заради своята възлюблена, заради своята Дулцинея. Жената е причина, за да прояви той своето геройство. Каквито подвизи и да прави – една красива жена има в неговия ум. Заради нея той е готов да пожертва живота си. И Санчо Пансо вярва в своя господар, но той си има съвсем друг възглед. Той казва на Дон Кихота: „Ти, когато завладееш твоето царство, да ми дадеш малко земица, да мога да я обработвам и да прехранвам децата си“. Затуй Дон Кихот е сух, с висок ръст, ръце дълги, сухи, нос дълъг и тънък, очи остри, челото изправено; а Санчо Пансо – той е късичък човек, около 145 сантиметра, като буренце е, има ръце късички, пръсти много дебели в основата, бърни дебелички, нос дебеличък. Като седне на ядене, да си похапне, той се засмее като някоя месечина и казва: „Това е смисълът на живота!“ Сега, ако съвременните хора, които критикуват, виждат само туй, смешното, в някой роман, в някоя пиеса, те не са разбрали високия смисъл; съвременните хора не са идейни, те са хора на преживяванията, но не учени. Чел е някоя книга, въобразява си, че е някой княз или граф, но това не е достатъчно, а трябва да имаш кръвта на този княз. Следователно идеите са нещо, което ние трябва да придобием в света. И тия идеи се дават само чрез противоречията. Законът на еволюцията изисква противоречията като една необходимост. Това е закон само за човешкото царство. В другите царства няма грях, грях има само в човешкото царство, и всички ония същества, които са пряко или косвено свързани с хората, всички са заразени от греха. Грешни същества в света са само хората, други същества грешни няма. Всички други същества си живеят в мир и любов и разбират Бога, а само хората не го разбират, и те мислят, че целият свят е обърнат. Съдии, философи и учени искат да изкарат, че грехът прониква в цялата вселена, и наричат това „мирова скръб“, и се питат защо е този грях. Тия писатели ето на какво аз ги уподобявам: В южна Америка има една известна пустиня, и пътниците, като вървят по нея, вдигат толкова прах около себе си, че нищо не виждат и те мислят, че целият свят е само мъгла, пък тя е само на 200 метра около тях. И тая философия проектирва греха и в другите светове, но там живеят много добре, както аз зная. Те ще кажат: „Докажи това с данни“. И аз ще кажа: Докажете и вие с данни. Аз мога да докажа с данни, математически мога да докажа, да споря с математици. В човешкото тяло, при една известна форма, мога да докажа, че грехът е ограничен в известно пространство на мирозданието. И те ще видят, че е така. Но това е един отвлечен, математически въпрос, и ако аз бих се решил да го доказвам, знаете ли на какво щеше да се обърне работата? Един знаменит цигулар отива в Париж, там давал няколко концерта, сполучил да спечели симпатиите на всички. Когато да замине, една вечер, той искал да даде един отличен концерт, тъй че да го помнят, да пишат вестниците, че е свирел нещо много хубаво. За нещастие обаче той почнал да свири една много дълга ария, няколко часа, че като се уморили слушателите, започнали всички един по един да излизат и най-после останал само прислужникът с ключа; цигуларят, въодушевен, продължавал да свири. Отишъл прислужникът при него и му казал: „Господине, моля, аз трябва да спя, вземете този ключ и когато свършите вашето парче, затворете театъра“. И съвременните философи аз ги намирам като тоя цигулар: някои излизат и говорят толкова много, че ние им казваме: „Я вземете този ключ, че като свършите вашата дисертация, затворете вашия театър, защото ние отиваме да спим“. А особено пък българите не обичат много дългите дисертации. Българинът е практичен: „Кажи ми с две думи какво искаш да кажеш. Има ли Господ, или няма Господ? Има ли „онзи свят“; или няма „онзи свят“, а не да го опъваш много. Нямам време, трябва да вървя на нивата. Има ли Господ или няма? Ако няма, да ида да ора на нивата. Ако има Господ, ще ида да му служа; а ако няма, ще работя за себе си“. Тъй разрешава той въпроса: „Има ли онзи свят или няма? Питам да ми кажеш“. И след като му кажеш, че има онзи свят, българинът казва: „Ти ходил ли си там? Ти видял ли си го? Имаш ли опитност?“ И като му кажеш, че си ходил на онзи свят, ще каже: „Нима може да се ходи на онзи свят, брей, тогава и аз да ида!“ Много е практичен, иска да опита, готов е да направи всичко, но усети ли, че излъжеш веднъж, тогава работата се изменя. Бог има, защото в света съществува Любов. И онзи свят има, защото има тоя свят. И онзи свят, и този свят, той е един и същ свят. Когато говориш за „онзи свят“, говориш за един свят, който не разбираш, а когато говориш за този свят, говориш за един свят, който разбираш. Следователно света, който не разбирам, наричам го – онзи свят: а света, който разбирам, наричам го – този свят. Има онзи свят, който ние не познаваме, а този свят е, който познаваме. Следователно известното ние наричаме физическо, а неизвестното ние наричаме духовно. Но що е физическото и що е духовното? Физическият свят е проявеният свят, а духовният свят е непроявеният. Като казвам „непроявен“, това не значи, че всъщност той не съществува, а само че този свят не се е още оформил за нашите чувства, а само за нашето понятие, той е извън нашите чувства и ние го наричаме – духовен свят. И този духовен свят е причина на всичко, което става на земята. И ако вие желаете, може да си направите какъвто искате опит. Вие казвате: „Аз мисля, че съм господар на себе си, имам воля, каквото искам, мога да направя“. Но не може да направиш това, което искаш, а може да направиш само това, което ти заповядват, както на войник на бойното поле: ще стреляш, защото ти заповядват. Ти си свещеник, служиш в черквата – защото ти плащат; ще служиш, народът иска това. Казваш: „Аз съм свободен да служа или не“. Не, не си свободен: който е опопен, не е свободен; който е проповедник, не е свободен. И при това ние се хвалим, че можем да мислим. Само свободните хора могат да мислят, а хора, които не са свободни, те повтарят нещата. И следователно съвременните хора преповтарят, декламират, според мене, отлични декламации: „Зелена си, моя горо, миришеш на младост; но в сърце ми ти вселяваш само скръб и жалост“. А-а, отличен поет, той декламира отлично. „Аз – казва – вярвам в един триединен Бог.“ То е декламация. „Има Господ“ – декламираш; „българин съм“ – декламираш. „Ама аз съм учен“ – декламираш, нищо повече! Българин си, баща ти, майка ти са българи, родил си се между тях – декламираш. Я ми кажете вие, каква е българската кръв? По какво се отличава българската кръв? Някои казват, че аз не мога да разсъждавам. Днес ще разсъждавам философски и много обективно. Тези учени химици, естественици, анализирали ли са българската кръв и т.н. Де им са таблиците и изчисленията? Каква е българската кръв? Аз искам да я видя, да видим резултатите от нея. С какво се отличава тя? Когато някой естественик говори за някое семе, той трябва да опише не само външната форма и белезите, но и вътрешните, и даже всяко едно семе какви резултати може да даде. Българска кръв имаш. Каква е твоята кръв? Не само че българите не са определили по какво се тя отличава, но и англичаните, и те казват: „Англичанин съм, в моите жили тече английска кръв“. Но и техните химици не са определили каква е тяхната кръв. По какво се отличава тя? Съберат се българи, англичани, французи, руси, американци, и казват: „Тук българска кръв тече“. Англичанинът, и той казва: „Английска кръв тече“. Все българска, руска, американска кръв тече, но каква е кръвта там? Всички хора говорят с неизвестни числа, с предположения. И следователно аз ги обсъждам, казвам: Тия българи декламират отлично, и германци, англичани, французи и американци, всички декламират, и отлично декламират, но не мислят още. Теософите определят, че човек е „манас“ – същество, което мисли. Да, първите хора, които са дошли на земята, които създадоха земята, мислеха; но ония, които останаха да я управляват, те престанаха да мислят. Сега, някой път гледам, когато аз държа някоя беседа, ще извадят от нея някой пасаж и ще кажат: „Той развращава българския народ“. Е-е, хубаво, кажете елементите на моята развратителна реч, елементът, който изменя живота. Добре. Аз нямам нищо против да ме критикуват, но нека онези критици бъдат разумни критици. Да докажат кои са елементите на развращението. Според нашето схващане, развращение, „развъртам“, това значи: ако на едно колело, което има завъртени винтове, ти ги развъртиш, ти правиш развращение, и ония хора, които са в колата, може да паднат. Питам ви, моля, кажете ми: На коя ваша кола, кой винт съм развъртял? Кои са свидетелите? Аз съм готов да слушам. Кажи: – „На задното колело, на еди-кое си място, си развъртял еди-кой си винт“, и ще призная, че аз съм развратил и че е имало опасност да паднат хората. Аз употребявам „развинтвам“ в много мека форма. И всички трябва да мислят, и аз искам всички, които ме слушате, и вие да мислите много здраво, а не да декламирате. „Аз вярвам в Господа“ – това не е вярване, то е декламиране. Ти на този Господ, в Когото вярваш, готов ли си да умреш заради Него, да се самопожертваш, да дадеш всичкото си имане? Ти за жена си, за децата си, можеш ли да умреш за тях? Това е убеждение; макар и да е заблуждение, то е все идеал, в него намират хората смисъл. Герой е онзи, умира за една идея. А ти, правовернико, който вярваш в един троеличен Бог, а не си готов да дадеш един косъм от брадата си, позволи ми да се усъмня в твоята правоверност. Ние трябва да разсъждаваме право: мислим ли ние, или не? Да знаеш, в твоите жили тече ли българска кръв, или не тече, и тази българска кръв отде води своето начало. Нали всяка една река има свой извор? Българската кръв отде води своето начало, и отде води началото си английската кръв? Аз ще се радвам, нека ми кажат отде започва изворът на нещата. А има съществена разлика в кръвта на хората. Аз ще бъда искрен. Тази българска кръв какъв цвят дава на българското лице? – Възчерен, значи в българската кръв преобладава на първо място въглеродът, или въглеродната енергия, която го кара да се държи близо до земята, затова той е орач, градинар, пастир. А в кръвта на англичанина преобладава водородът, водородната енергия, затова той е търговец, ходи по морето навсякъде, неговите хора са по целия свят. Да, казвам аз, в кръвта на англичанина има повече вода. И ако искаш да станеш приятел с англичанина, напои го с хубава вода. А ако искаш да станеш приятел с българина, дай му едно парче земя, той ще те помни, ще каже: „Той ми даде много хубава земя“. И тъй, българите станаха българи, когато въглеродът взе надмощие в кръвта им; англичаните станаха англичани, когато водородът взе надмощие в тяхната кръв. Това са енергии вътре в природата. Но един ден тия енергии ще се изменят. И сегашният българин ще се измени, ще стане от него нещо ново и няма да се нарича българин. И ще дойде време, когато и англичаните ще се изменят. Няма да се наричат англичани. Нещо ново ще се нарекат. А съвременните българи и съвременните англичани ще останат в архивата, да ги проучват като старинно нещо – как те са се проявявали в миналото. И тъй, ние всички трябва да се повърнем, да почнем да мислим и да разсъждаваме най-първо за себе си, а не да се занимаваме с други философии. Най-първо трябва да се занимаваме с великата философия на нашето тяло, с ония велики причини, които отначало са почнали да действат, с причините, които са създали ръката. Ръката не е още завършена. Какво е мислила природата, когато е създала окото, ухото, човешката уста, език, нос, какъв е смисълът на всичките тия органи? Какво е тяхното предназначение? Нима човешкият език има за цел само да преобръща храната? За езика у млекопитающите хората мислят, че имал само едно предназначение – да преобръща храната. Всъщност обаче езикът има три служби: не само да прекарва храната в гърлото, но и да вкусва, да прави различие между храните, и третата служба, да говори и пее. Това са все служби на езика. Ще питам сега, ако природата е турила тия органи, какво е мислила тя първоначално? Вие нямата за това никакви спомени. Вие виждате, че имате език, че имате очи; но как са създадени тия очи, как е създаден този език, вашето ухо, мозъкът, вие абсолютно никакво понятие нямате. И ако аз бих попитал някого от вас: Знаете ли колко нерви има вътре в човешкото тяло? Колко нерви има, чрез които тялото функционира? Те са 700–800,000,000 отделни нервички, с които тази велика държава съществува. Толкова жици са, чрез които функционират всевъзможни енергии в природата и стават възприятията. Знаете ли колко дена ви трябват да ги прочетете? Вие малко се понапънете да прочетете 1,000,000 и тогава направете си сметка, колко години ще ви вземе да прочетете 800,000,000. А знаете ли колко време е взело на природата и колко милиони същества са работили за тези жици? Знаете ли какви са били ония електротехници на невидимия свят, които са турили тази инсталация вътре в нашето тяло? И някой седи и казва: „Чудно и страшно е създаден човекът“. Но как е създадено всичко това? Писал е пророкът: „Чудно и страшно“, той мисли, но с какво мисли? Да, страшно, 800,000,000 жици, дълги въженца има, разбирате ли? И знаете ли, че ако биха вас турили да направите тия жици в някоя фабрика и бихте платили, дори 10 милиарда не биха били достатъчни. Някои от тях са толкова тънки, че фабрикантът ще каже: „Не може в нашата фабрика такива тънки жици да направим“. А ако вие хванете специална експедиция да идете на слънцето, на Марс, Сатурн, или другаде, да направите тази инсталация и да се върнете... вие мислите ли за тая разходка? Когато дойде някой инженер от невидимия свят да направи едно изобретение, той работи, връща се на земята, ще чакате дълго време и ще чуете: „На еди-кое си място се появили нови жици“. И когато ние разглеждаме мозъка в по-низшите същества, в предната част на мозъка има бели нерви в зачатъчно състояние, а в човека те са дълги, и чрез тях се проявява и функционира човешката мисъл. Знаете ли от коя фабрика са направени те? Някои искат да ни убедят, че те са направени в мозъка. Природата е приготвила тия частици от много далечни пространства, и тогава те са прекарани на земята чрез четири вида енергии: заменям сега индуските термини с нашите – въглеродни, водородни, азотни и кислородни енергии. Аз вземам думата „водород“ – тя означава ония енергии, които са свързани с атома на водорода. И за да бъде един атом въглероден или водороден, то си има много по-дълбоки причини, отколкото съвременните химици мислят. Има си съвсем други причини, за които ние няма да се спираме, те са области, за които в бъдеще ще мислим. Тя е велика, дълбока наука. Тия енергии са прокарани на части, и тогава оня велик инсталатор е дошъл и почнал да поставя тая инсталация, и вашият мозък е почнал да работи, а вие почвате да мислите. Та някои от тия жички, за да се изработят в ангелските фабрики, това струва 10 милиарда лева злато; те са жички дълги само 2–3 милиметра и много тънички. И когато вие седите и казвате: „Тази глава защо ми я е дал Господ, пари да ми е дал!“ – Приятелю, имаш в главата си една жичка, 10 милиарда са похарчени за нея, не банкноти, а злато – ефектив, за да мислиш. И ти, който декламираш сега, казваш: „Защо ми е дал Господ тия способности, тия таланти, когато аз не мога да се проявя?“ То е смешно, синът да обвинява баща си: „Защо ми е купил баща ми цигулка и лък, като не мога да свиря? Искам да играя“. Баща ти е хванал отличен учител, купил ти е ноти и всичко, само да свириш. И сега, съвременните хора, които декламират, казват: „Тия работи са много дълбоки. Ако почнем да мислим, ще ни изхвръкне чивията и следователно, защото чивията ще изхвръкне, не трябва да мислим“. И всеки, който се осмели да каже нещо, той е еретик, той е лъжец – мами хората. Е-е, хубаво, кажете ми тогава в какво седят вашите истини? Аз нямам нищо против, но като кажем „лъжец“, тя е много силна дума. От какво излиза „лъжа“, или „лижа“ на български? Аз бих желал някои от вас, ако има тук студенти филолози от университета, бъдете тъй добри да запитате вашите професори: коренът на думата „лъжа“ от какво е излязъл, и дали този корен е чисто български, славянски ли е, или е една дума, която произтича от някой по-стар език, и какъв е първоначалният ѝ корен – ще ми направите голяма услуга. Лъжеш, значи не говориш истина? Добре. Но определете ми тогава какво нещо е истината. Ако говорим за истината и лъжата, трябва да ги определим като две величини. По какво се отличават те? Истината, като влезе в човека, внася един елемент на смелост. Като знае истината за някаква идея, той е готов да умре за нея. А лъжата, като влезе в човека, прави го страхлив. Следователно всяко нещо, което прави хората страхливи, е лъжа: това е според логиката. Всяко нещо, което прави човека страхлив, има лъжа в себе си; а всяко нещо, което прави човека смел и решителен, да мисли и разсъждава, го доближава до истината. Така е практически. Туй, което аз ви говоря, прави ли ви страхливи? Ако ви прави страхливи, аз ви говоря лъжа. Но ако туй, което аз ви говоря, ви прави смели, решителни и щастливи в живота, аз ви говоря истината. И тогава кой говори истината и кой говори лъжата? Не само за един момент да се насърчиш. Не, не. Аз мога да ви дам едно винце, вие ставате смели и казвате: „Знаете ли кой съм аз?“ Но после, като отрезнееш, казваш: „И аз не зная кой съм“. Няма такива промени в истината, там ще се познаваш повече, ще бъдеш смел всякога. И следователно истината подразбира, че тя е без промяна и носи светлина в себе си. И за всички ония растения, които са яки и здрави, по това аз мога да съдя за тяхната здравина, че те са били под влиянието на слънчевата светлина; а ония цветя в избата са много крехки, защото за тях е липсвала слънчевата светлина. И тъй, истината прави нещата гъвкави и пластични, а лъжата ги прави крехки и неустойчиви. Сега вие ще ми зададете въпрос: „Какво стана с твоя 13-ти стих там?“ Ами че туй тринадесето число е фатално, именно аз за тринадесетото число говоря. Туй значи – мисли ли този човек сега? Йосиф е човекът, който мисли и разсъждава. „И вземи майката“ – майката, това е противоречието, което ни заставя да мислим. А на еврейски буквата „М“ означава смърт. Значи смъртта има два процеса в природата. Единият, който разрушава, а другият, който гради. Не може да градиш, ако не си разрушил нещо. Тия два процеса работят едновременно в природата, и чрез тях става мисълта. И от всички видоизменения произлизат животът и смъртта. Мария е жената, която минава, разваля и чисти всичко. Тя родила едно дете и развалила работата на хората, и туй дете им създаде цяла беля. И знаете ли колко хора умряха зарад това дете? Само инквизицията е опърлила 50,000,000 такива хора. Ами Нерон, римският император, колко хора уби? Ами сега колко хора отидоха по бойните полета? Значи Мария, която роди едно дете, навлече беля на хората. Следователно тя иска да очисти, да изкорени всичко и да посади нещо ново, а като дойде Христос, ангелът му каза: „Иди в Египет“. А Египет е физическият свят. Това дете, за да разбере света, трябва да иде в Египет да се учи. Защо е земята? Материалният свят, физическият свят е свят за наука. И когато ви гонят отнякъде, Господ ви казва: „Да идеш в Египет да се научиш“, а като се върнеш пак, ще знаеш да разсъждаваш за ония неща, които природата е създала. И ако ме питате: „Защо сме на земята?“, ще ви кажа – да се учите. Във всяко учение има страдание, но самото учение не е страдание, произвежда страдание, а страданието е като основа, да можем да научим някои неща. Следователно ние сме на физическия свят да се учим. Е добре! Какво трябва да се учим? Казват: „Аз съм българин“, там друг някой ще каже: „Аз съм сърбин“. И после онези филолози на сърбите ще кажат: „Вие трябва да считате българите врагове, понеже те спъват вашата националност“. И българите ще кажат: „Вие трябва да мразите сърбите, те спъват вашата българска култура“. И в името на Бога се молят и едните, и другите, викат този Господ, като че този Господ не си знае работата, та те да го учат. Сърбите, онези правоверни отци на един народ, казват: „Ти, Господи, не искаш ли да знаеш какво правиш с нас?“ И Господ, като погледне отгоре, казва: „Тия мои много учени деца отлични философи са станали, те са се разделили на българи, сърби и т.н. и мислят, че техните игри са толкова сериозни, та трябва и аз да дойда да играя с тях. Но вие може хиляди години да си играете, и един ден, когато поумнеете и престанете да бъдете българи и сърби, аз ще дойда да ви оправя“. Тези думи не са мои. Христос е учил същото учение. И апостол Павел казва: „В Христа няма нито юдеи, нито елини, нито скит, нито раб“. Следователно всички тия противоречия са произлезли от декламиране, ние не мислим, ние преповтаряме, ние винаги декламираме и декламираме, докато се изгуби тая декламация. Но настанало е вече време и за мисъл – за сериозна мисъл. Декламацията вече се е изтъркала и станала безсмислена. Иде изпитна комисия, декламации не искат. Задават ти една задача, реши я вече, ръкавите ги хвърлят и другари няма да има, които да ти подсказват; искам да разсъждаваш сериозно. Начина всички знаят, погледне в ръкава си и каже: „Аз зная“. – Говори, отговаря... а като го изкарат на таблата – само способните ученици работят на таблата, а неспособният преглъща, – почва тия формули, развива ги и математически разсъждава; а които не знаят, поглеждат учителя, казват: „Кажете нещо“. Но той е далече, понеже има комисия, тази комисия е дошла в света и всички ще ви повика на таблата – няма декламация сега, задачата ще я решиш. Затуй, когато казвам, че се е свършило времето на декламациите, аз бих желал да продължава още това време, но Господ ще ви повика на черната дъска, ще ви даде един плик и никой няма да има около вас. Там, на таблата, ще се поизпотите малко. И като излезете от тази комисия, тя ще ви каже: или че знаете да мислите, или че знаете само да декламирате. Тя ще рапортира в невидимия свят, ще каже: „Еди-кой си свещеник, отличен проповедник е, но не знае да мисли“. „Еди-кой си, Иван Драганов, отличен професор, дипломиран астроном; друг, Иван Стоянов, преподава биология, но не знае да мисли.“ „Драган Стоянов преподава философия, но не знае да мисли.“ Всички декламират, но не знаят да мислят. Тъй комисията решава отгоре: „Не знаят да мислят“. Какво правят? – Декламират. Те са отлични деца на декламацията, които минават за професори. И тъй, ангелът казва: „Вземи сина си и майка му и идете в Египет да се учите“. И този ангел сега иде и казва на вас: „Хайде вървете в Египет“. А вие ще въздишате за Йерусалим. Но този Йерусалим е място за жертвоприношения, а в Египет има Мъдрост, ред и порядък. И защо Господ съсипа Йерусалим? Там евреите почнаха да правят толкова жертвоприношения, че храмът започна да мирише на кръв. И Господ каза: „Съберете тоя храм, аз кръв не искам. Искам хората да мислят, да служат с ума, със сърцето си, с душата си“. И днес този Господ иде, и ако съвременните хора не се научат, той ще каже същото и на тях, и всичките храмове ще се разрушат, както йерусалимският храм, и ще прати всички в Египет. По целия свят ще стане тъй, всичко ще се разруши. „Е-е – сега ще кажете, – докажи го!“ Аз ще ви пратя, когато храмовете се съсипят, ще ви пратя да ги видите и ще ви кажа: Вижте ги! Вярно ли е това? – „Защо стана това?“ – Защото не мислехте, не вършихте волята Божия, а вършихте своята воля. Вие не се учихте, а казвахте: „Лъжеш“. Когато дойде някой да говори истината, вие искате да го махнете. Лъжата събаря, а истината гради. Но ако аз бях първият, който говори истината, казвам ви: „Вие сте честити хора, аз ви уважавам“. Е, да видя културата ви, да видя вашите затвори, вашите църкви, училища, жените ви, вашите моми и момци, как живеете в домовете си. Аз бих желал да почерпя една поука от вашия възвишен морал. Аз съм готов да направя сега посещението. Имате ли вие този морал? Ако бяхте толкова умни, отде са тия ваши дългове? Имате повече от 20 милиарда да плащате. Имате повече от 10–15 министри избити по улиците като псета. Отде е това? Ами само това ли е? Аз съм толкова доблестен, че ви говоря една истина и не ви желая злото, не трябва да се лъжете, това не е българщина, но това е варващина. И когато западните народи искат да определят българите, казват: „Вие сте варвари“, и донякъде са прави. Българите са варвави, а онези вървят подир варварите. Сега за нас да разрешим въпроса. Може ли вие да решите въпроса? Защото българите като индивиди не съществуват. Това е една колективна единица от много единици. Сега ще ви кажа: Можете ли вие да любите? „Хубаво – ще кажете, – тук сега ни барна нашето сърце, колко е топло!“ Радвам се, радвам се, това желая – Любов, но казвам, на вашата любов отгоре, на този огън може ли да се изкове нещо полезно, може ли да се изтъче някоя нишка? Или може ли на вашата любов да зреят плодове: ябълки, сливи, круши? Сега ще кажете: „Сега я втасахме!“ Какво? Да, когато от лъчите на нашето сърце почнат да зреят плодове, тогава ще се оправи светът. Може, на човешкото сърце може да узряват най-хубавите ябълки. На Любовта отгоре узряват най-хубавите круши, череши. И когато аз говоря по тоя начин, някои казват: „Този език е много загадъчен“. Не е загадъчен, защото ако почнете да изучавате човешкото тяло, ще видите цялата природа – човек е един микрокосмос; каквото става в цялата вселена, това става и в човека. В човека всичко зрее: ябълки, круши, череши, грозде! Следователно тия твои круши, ябълки не зреят на слънчевата светлина, а на твоята любов, та който вкуси, да каже: „Отлично грозде има този човек“. „Стани! – казва ангелът, – вземи детето и майка му и иди в Египет“. Египет, то е тялото, тук червеите ще го ядат. И тялото на оня, който не знае да разсъждава, червеите ще дойдат да го научат да разсъждава. Ако ти не си изучил твоя стомах, казваш: „Стомахът е един търбух, който Господ ще унищожи. Мозъкът е непотребен, това е непотребно, онова е непотребно“. Религиозните хора казват, че и без тяло може. Светските хора, и те отиват до друга крайност. Религиозните хора са Дон Кихотовци. Не искам да ви обиждам, ще ме извините сега. Разсъждението е такова. Ние ще живееем за Бога, няма да се опетняваме като Дон Кихота. Дон Кихота живее в ума си само за своята Дулцинея. А Санчо Пансо разсъждава, че трябва да яде, трепери над тялото, като го заболи нещо, и казва: „Господин докторе“, та агънца, та пуйчета: „Само с това човек може да живее“. Практичен човек е: за стомаха си мисли, че е воденица, дотам е дошъл, че трябва да мели. Като казваш на нетрезвия да пие вода, той казва: „Винцето е създадено от Бога за нас, а водата е за жабите“. Санчо Пансо тъй казва. Можете ли да ми докажете, че Господ е създал виното? Аз зная, че водата е създадена от Бога, а виното е от хората. Господ е създал гроздето, а виното е ваше. Следователно вие декламирате, а не мислите. И тогава ще вземат туй вино, ще го направят да стане „Христова кръв“. Но виното, което трябва да изтича из нашия език, то е разумното слово. Човек да не лъже. Разбирате ли? Когато аз говоря, мене ме боли на сърцето заради вас, като виждам, че вие сами си създавате всичкото нещастие. И когато говоря, аз имам всичкото желание да не страдате. Спасението е пред вас. Само един полукръг да направите, и ще измените фронта си. Това става всякога, когато натежнее на човека. И когато вие кажете: „В голяма беда съм“, аз казвам: Направи един полукръг и ще дойде щастието. Казвате: „Колко кръгове сме направили!“ В такава посока ще потеглите, към север и към изток, и тогава ще вложите всичко. Но вие ще кажете: „На север ли? Не знаеш ли, че там е студено? А пък от изток слънцето изгрява, какво ще търся там? Ще ида на юг и на запад“. Казвам: Досега в тия две места са се създавали всичките твои нещастия, и защото на юг се произвежда топлината, а западът създава гъстотата, материята е станала толкова гъста, а огънят, който прониква в тази материя, е станал толкова силен, че ти сам се мъчиш. Върви към Истината – тръгни на изток и на север, този огън ще се намали и разреди, и ще се образува топлина, в която твоите плодове може да зреят. Сега ще ми кажете: „Може ли да докажеш това?“ Хубаво, ще тръгнеш с мене, ще се хванем ръка за ръка, ще мислиш, както аз мисля, ще чувстваш като мене и ако за една година не видиш резултатите от моята наука, тогава може да кажеш нещо, но до една година нищо няма да казваш. Казва някой: „Аз мисля“. – Приятелю, ти досега не си мислил. Тебе жена ти е заповядвала – ако си мъж, разбира се. По улицата като вървиш и минеш вляво, стражарят ти казва да вървиш вдясно: „Върни се, тук не се позволява“. А ти казваш: „Аз разсъждавам, имам воля да се върна“. Ще се върнеш, какво ще правиш? Сега, понеже има легитимации, казваш: „Няма да излизам, не съм разположен“. Не, не, ти не си свободен. Един страх имаш, ти мислиш – стражарите какво са издали, а не мислиш за Божествената легитимация. На ум не ти е дошло да живееш по Бога – един чист, морален и възвишен живот. Казвате: „Сега сме млади, да си поживеем, че като остареем, тогава ще се молим цял ден“. Но посочете ми един стар човек, който се моли на Бога. Нито един. Не, не, младото поколение трябва да бъде духовно, не само с табели. На тия млади ние трябва да изясним дълбоките закони, защо трябва да се живее свободно и духовно, а не другояче. Нека направят един опит. Това не е за упрек. Направете младите поколения да мислят, дайте им свобода да мислят. А старите казват: „Синко, ти на нещата в корена не рови, гледай човек да станеш“. Как ще станеш човек? – Ако си чиновник, завърти си ръката, когато Господ спи, бръкни, вземи парите и после ще направиш една малка добрина – ще помогнеш на сираците и Господ ще ти прости. И мислите ли, че тогава синът ще каже: „Това е морал“? С такава една религия искате младото поколения да влезе в църквата? Не, на младото поколение трябва друга религия, религия на истината, религия, която прави тия млади смели и решителни. А сегашните моми и момци се самоубиват и казват: „Няма смисъл в живота“. Защо? – Защото в тяхната кръв се е промъкнала лъжата, тя ги е направила крехки, и те не намират никакъв смисъл и казват: „Не искам да живея“. И тогава в университета студентите слушат лекции, в гимназиите учат, но от тези младежи не може да намериш нито един студент, който да разсъждава здрав, изпокъсали му тия нишки в мозъка, изкуфили ума му. На младото поколение трябва една свежа, кристална мисъл, Божествена мисъл, която да даде простор на душите им да хвръкнат, да ходят из пространството, да имат енергия, да мислят и сериозно да мислят. Следователно това е, което трябва и което ти е дадено: вложи истината в душата си, и тази истина като се вложи в обществения живот, ние може да го оправим по-скоро със знание, отколкото без знание. Като се счупи някоя кола, не се искат философи, а работници; като се строи здание, трябват майстори; когато се убие някой човек, изисква се една майка да го повърне пак в живота. Знаете ли какво е сега майката? Когато станеш майка, трябва да родиш дете, да го отгледаш и възпиташ. А сега майките заблуждават дъщерите си. Приказват им за моди, за капели, за това, за онова, а за същественото и дума не става. Събират се, и момата мисли, и момъкът мисли, а като дойде до несгодите на живота, как ще се научат? Казват: „И вие ще се научите, както и ние сами се научихме“. Не е тъй. Сегашните моми и момци трябва да знаят смисъла на живота, как се създава човешкото тяло, каква е длъжността на майката, на бащата, на учителя. И не само по форма, но и по същество. Всички трябва да знаят своите задължения и да ги изпълняват най-добросъвестно за благото на ближния. И няма защо да се осъждаме ние. Този ангел казва на Йосифа: „Стани! Вземи детето и майка му и бягай от Йерусалим“. Сиреч, бягай от тази, сегашната цивилизация, която е извратила всяка мисъл, която е осъдена: тя е обезличила хората и ги е приравнила. Има един окултен разказ за едного, който ходел да изучава източната наука и кой знае как, той попаднал между едни адепти слепи: очите на всички им били вдлъбнати. Те го хванали, разгледали го с ръцете навсякъде: „Всичкото е като в нас, само очите му не са като нашите. Трябва да се приравним“. И натискат му очите, и те да станат като техните. И в единственото нещо, с което човек може да намери пътя, те си турили там пръстите си: „Да станем еднакви“. И казват: „Искаме да приравним тези хора – да хлътнат очите им“. Господ е направил правилно очите ни. Когато българинът казва „хлътнали очи“, много добре разбира какво значи това, а на религиозните като хлътнат очите, веднага кажат: „Той е праведен станал“. На всеки човек, като изгуби всичко: имане, жена, деца, ще му хлътнат очите, а щом всичко върви в ред, изпъкнат очите му. Очите ни трябва да бъдат такива, каквито Господ ги е създал. Те не трябва да хлътват. И аз съм против хлътналите очи. Почнат ли да ви хлътват очите, това значи, че още не сте станали свети, но имате едно болезнено състояние и скоро ще си заминете от този свят, без да сте разбрали защо сте дошли тук. Сега вие трябва да знаете един велик закон: Да имате свежи мисли и да разбирате защо са създадени вашите тела. Спирали ли сте се вие да кажете: „Тия ръце защо понякога са сухи?“ Коремът ви боли, ще викате лекар и той ще ви направи диагноза. Никой не е разбрал още причината. Лекарят не може да знае причината. И ако те боли ръката, знаеш ли какво казва ръката? „Господарю, съжалявам, че ти за много работи си ме употребил, но за същественото, за което аз съм предназначена, ти не си ме употребил“. И ще мязате на онова момче, което като му купил баща му цигулка и лък, взело да пердаши сестра си с лъка и счупило лъка. Той не свири, а бие. И вие казвате: „Набий го! Ръката е създадена, за да мушкаш“. Не, ръката не е направена да биеш и мушкаш. Тази ръка е създадена да свириш. Това е нейното предназначение. Свирил ли си ти с нея? – „Не“. Ти не си разбрал смисъла на живота. Твоята ръка е направена да обърше сълзите на онзи, който плаче; тя е направена – на гладния да дадеш храница; тя е направена за онзи човек, който погинва, да го избавиш с ръцете си. Разбрахте ли ме? Ще декламирате ли, или ще мислите? Кажете ми сега: ще декламирате ли? Ако е за декламиране, и аз декламирах тази сутрин. И първото нещо, почнах да декламирам: „А когато се роди Исус във Витлеем...“. И по някой път декламирам много правилно, по някой път се спирам, и там има изключение, може някой да каже: „Там декламацията не е тъй“. И в декламирането има изкуство. Но там мисъл няма. Йосиф трябва да мисли. Ще кажете: „Отде намери всичко това в този тринадесети стих? Всичкото в тринадесети стих ли е?“ От там изваждам тази мисъл. Имаш мозък, то е реалното в живота. И прави са съвременните хора, когато казват, че трябва да почнем от видимия свят, за да разберем истинските нужди на нашето тяло. И след това ще дойдем да проучим първо физическите проявления на човешкия живот. Сега от памтивека много култури са се явявали, но светът още не е достигнал до този уровен, до който трябва да бъде. Защо? Защото хората още не мислят. Но тази комисия, която иде сега, тя ще застави хората да мислят. Сега една малка диверсия от тия мои философски разсъждения. Те са скрити малко, защото едновременно трябва да разсъждавам от една страна, да коригирам и да посаждам от друга. Ще ви представя в какво положение се намират съвременните хора. То е едно предание. Доколко е вярно, не мога да ви кажа, но се помни. Датира от времето на Нерона. Въпросът е за една прочута римлянка, дъщеря на един патриций – Вероний, а тя се е наричала Винцила. Била е една от най-красивите девици в Рим, толкова красива, толкова грациозна, щото всички се учудвали на нея. Един ден, по една случайност, за щастие или нещастие, наблизо до нея минава Нерон, който по обичая си обръщал внимание на всичко, и като актьор, и като художник, ученик на Сенека, но който обичал жените по особеному, и тя му е обърнала вниманието. Праща той вечерта и казва на баща ѝ: „Искам дъщеря ви да дойде една вечер на разговор, да прекара в моя палат една вечер“. Когато баща ѝ съобщил това, тя веднага казва: „Не! Аз предпочитам смъртта, отколкото палата на Нерона!“ Връща тя пратениците на Нерона. Те му съобщават това. Нерон, който е бил много горд, казал: „Много добре“. Изпраща той няколко души преторианци: „Вземете я и ще наведете носа на тази горделива римлянка, ще я целунете няколко пъти“. В Рим всички без изключение трябва да зачитат волята на Нерона. Казвам, тази девица, тя не е разбрала живота, разбирате ли? Като е влизала в затвора, те за първи път я посрещат с една много груба постъпка. Сега вие, съвременните хора, ще кажете: „Какво лошо има в това, да иде в двореца на Нерона, нали?“ Според съвременния морал човек може да направи едно малко отклонение, но тази мома е мислила, разбирате ли? Тя си има свой идеал. Воля има в нея: „Не искам да ида! За нищо не желая да ида в двореца!“ Онзи, който е бил определен, отишъл да изпълни волята на Нерона с насилие, и след туй, по заповедта на Нерона, я пуснали навън. Тя излиза, напуща Рим, съвършено се отдалечава оттам, в нейната душа се явява отвращение към римската цивилизация: „В Рим няма нищо благородно, то е позор за Рим, аз не искам да бъда отсега нататък римлянка“. И отива в южната страна, минава в Африка, в една планинска местност. Там се подвизавал като отшелник друг римлянин, станал християнин, на име Финиций, който много дълбоко е разбирал живота и е бил отличен философ. Млад човек, на около 35 години, 15 години се е подвизавал той. Имал е желание да изчезне тази негова красота, която съблазнявала жените. И колкото повече време минавало, толкова по-красив е ставал: той взимал огледало и всеки ден, като се оглеждал в него, още по-красив ставал. На Христа се молил и казвал: „Господи, този дявол, тази външна съблазън да се махне от мене“. И той искал да изчезне тази негова красота, да бъде угоден Богу. „Господи, ти се яви и ми покажи пътя, искам да живея един чист и свят, възвишен, неопетнен живот“. 15 години това е било все неговата молитва. Един ден, към обед, той вижда тази Винцила в пустинята; тя върви, иде към него, и той си казва: „А-а, и тук ме намери този дявол, отиде ми душата!“ И той се бори, и тя се бори. Тя е погнусена от онзи разврат, който е в Рим, в двора на Нерона, от онова безправие; а Финиций, и той се подвизава и казва: „Един дявол иде сега, в тази красива жена дявол виждам, сега ще трябва да воювам. Ако сега пропадна, пропаднах завинаги, отидох вече. Сега или никога!“ А тя се приближава до него и му казва: „Отче свети, моля ти се, бъди тъй добър...“ и почнала да плаче. – „А-а, колко е хитър този дявол!“ И той пада на колене при нозете ѝ и казва: „Моля ти се, сестро, не ме изкушавай, много съм грешен, отдалечи се от мене, ти ще ме погубиш“. Вие, съвременните хора, сте като този светия и тази римлянка. Ние не се разбираме. Вие сте сега тази римлянка, която е излязла от Рим, която са я целували в затвора насила, против волята ѝ. А православните, правоверните, католици, евангелисти, мохамедани, будисти, всичките са Финиций. Те постоянно се молят в църквите си, и когато ние искаме да им покажем пътя на истината, те казват: „Махнете се, вие ще ни съсипете църквата!“ Казвам за този Финиций, че нямаше по-удобен случай да помогне на тази девица. Нейната душа се късаше в безсмислието на живота: тя не можеше да разбере главния въпрос – защо човек трябва да живее на земята? И веднъж съдбата ѝ изменила, тя престава да мисли; на туй противоречие тук той трябваше да ѝ помогне. А той ѝ каза: „Махни се, голям грешник съм“. Тя не можа да го разбере. „Ти ще ми покажеш пътя – казва му тя, – пътя искам аз да зная, този истински път.“ И питам сега, аз задавам този въпрос и на тази римлянка, и на този Финиций. И двамата още не са намерили смисъла на живота. Христос между тях още не е дошъл. Търсят го, тя – в Рим, той – в пустинята 15 години, в името на Христа. Срещат се, не се разбират; той – като християнин, тя – като езичница, в името на ония познания, които е носела със себе си. А истината ще им покаже този, живият ангел, който ще слезе. Аз оставям историята, без да правя заключение. Вие си направете заключение за себе си. Сега, мнозина от вас сте били целувани вътре в затвора. „Аз!“ ще кажете вие. Целувани сте: в затвора на Нерона, мнозина от вас сте целувани там по заповедта на Нерона. Мнозина от вас сте канени в Нероновия палат. Как сте решили въпроса? Аз спирам там, но ви казвам: Вие сте на един кръстопът, на тази римлянка и на този млад светия. Вие сте на кръстопът, и как ще решите въпроса? Оставям вие, мъже и жени, да решите въпроса. Бъдещата култура зависи от туй разрешение. „Вземи сина си и майка му, иди в Египет, и чакай там, доде ти кажа да се върнеш.“ И сега аз слушам гласа на онзи ангел и казвам: „Върни се!“ Дано моят Господ да ви даде светлина, да ви даде своята Мъдрост, да ви даде своите знания да просветнете. Този Господ на Любовта, комуто аз служа, този Господ на Мъдростта, този Господ на Истината да ви даде всичкото Свое благословение, да Го познаете, за да разберете какъв е дълбокият вътрешен смисъл на този живот, който вие не познавате още. И да сте не българи, ами аз желая вие да сте дъщери и синове на този Господ, който е създал цялата вселена. Да имате достъп до неговото царство, да ходите свободно. Да бъдете достойни за неговата Любов, и да му благодарите и да го славите. Това ви желая на всички ви! Господ да благослови всички ви с най-голямото благословение. Да ви даде сила, мъжество на всинца ви! И аз вярвам, че вие ще бъдете герои на бъдещата култура на Любовта, на бъдещото ново човечество, което носи надпис: Любов за всички! 
Беседа, държана на 13 ноември 1921 г. в София.