52. ПРОКУДЕНАТА

През лятото на 1937 г. както всяка година отидохме да летуваме на Рила с Учителя. Аз отидох с първата група с Учителя, за да подготвим лагера, а след това пристигнаха другите. Първите, които бяхме отишли помагахме на новодошлите да си построят палатките. Особено на сестрите, които не бяха сръчни в това отношение. След няколко дена пристига сестра Станка, която готвеше на Учителя и работеше в стола заедно със сестра Тодора. И аз бях този, когото те помолиха да им построи палатките. След като бяха построени сестра Тодора, която беше медиум ми каза, че духът я пращал при мене аз да я упътвам и да се занимавам с нея. Това положение мене ме малко озадачи, защото тя е женена, тя е семейна жена с четири деца и не е удобно да дружи с мене. Веднага отивам при Учителя и Му разказвам положението. Той ми каза така: „Хубаво, помагайте си. В Любовта няма престъпление. Прочети 13.глава от Посланието на апостол Павел към Коринтяните“. Прочетох аз и там пише, че Любовта е вечна и не отпада и живее вечно. Ами сега? И действително ние почнахме да дружим. Ето, че сестра Балтова, която не бе чела 13. глава от Посланието, но бе забелязала веднага нашата дружба, взима лист хартия и написва писмо в палатката си и описва какво е видяла. И това писмо се изпраща в София чрез онези, които прихождаха и отхождаха. Ето мъжът й и той пристига на Рила с голямата си дъщеря на 7-те езера. Направи скандал с жена си, почва да я бие и иска да я върне в София. Накрая отива при Учителя да се оплаква от мен и от жена си. Той му казал: „Веднага да си тръгваш за София, а Тодора ще остане на езерата“. Както да е, той си тръгнал и по пътя го заболял един зъб и като се върнал в София отишъл при зъболекар и го извадил. И така забравил заканата си, че като отиде ще го разкаже случая на вестникарите, за да го публикуват във вестниците. Но по-късно той изпълни и тази своя закана.

След като привършихме летуването и след като се прибрахме в София сестра Тодора продължи да се интересува от мене и поддържаше връзката си с мене. Мъжът й силно реагираше и с това се тури начало на една голяма драма. Той почна да я бие, да я гони, да я преследва и не й даваше мира. Тя беше принудена да напусне домът си, т.е. бараката си, която бе закупила със собствени средства и започна да ходи тук-там по сестрите в другите бараки да нощува. Но той като разбереше къде е нощувала ходеше и от там я гонеше и след това се караше с онези, които я бяха подслонили. Един ден той я среща и й казва: „Тодоро, ние с тебе изглежда няма да можем повече да живеем. Аз имам нужда от жена, затова да се разделим. Ами снеми дрехите, които съм ти купил и си върви където си щеш“. А това е зимно време. И действително той й взима дрехите и съвсем леко облечена отишла при Учителя и Му разказва цялата история и накрая заплакала. Отначало Учителят я посрещнал с усмивка, внимателно я изслушал и след като привършила разказа си, станал строг и започнал да й се кара като накрая казал: „Че ний това чакахме от него, да те изгони. Нали ти казах и по-рано, че не си на твоето място и на своята работа. Ти си войник, мобилизирана. Войникът като ги викат във войската той плаче ли за дрехи и юргани? Тук ще бъдеш на поста си с една шинела и толкоз. Наказвам те пет години без дом да бъдеш гонена и преследвана. Теб ти е било определено да работиш тука, а ти си закъсняла. Ти си болна и тъкмо сега ще оздравееш“.

И действително започна нейния труден път.