53. РАЗВОДНОТО ПИСМО

Те бяха се разделили и макар, че мъжът й я беше изпъдил пак я преследваше и биеше. Зимно време тя спеше тук-там скрито по сестрите тайно от мъжът си. А често пъти и брат Ради й оставяше някой прозорец от салона незатворен и тя незабелязано от другите влизаше вътре и пренощуваше на някой стол. Това продължи 4 години и половина. След това мъжът й подаде тъжба до полицията, че е напуснала семейството си, четирите си деца и че е станала разпътница и блудница и след проверка от полицията излезна заповед и тя бе интернирана в Горна Джумая. Тя това много трагично го изживя, понеже тук тя беше свикнала с Братството. След изтичането на срока на наказанието от полицията, то тя се прибра пак на Изгрева. Като отишла при Учителя и разказала за патилата си в Горна Джумая, тя чула от Него: „Всичко си изплатила и си придобила. Гледай да запазиш придобитото“. А на мене като ме срещна, каза: „Тодора трябва да иска разводно писмо!“ Наскоро след това тя подаде молба за развод. Тя имаше църковен брак с мъжът си, затова молбата бе подадена до Софийската митрополия и трябваше църквата да й даде разрешение за развод. А Тодор бе описал нещата така, че той останал с четири невръстни деца, а жена му се запиляла и тръгнала с един дъновист, който живее на Изгрева и е ученик на Дънов. Църквата това и чакаше. Като се раздуха тези неща по вестниците, че като се включиха показанията и решението на полицията да бъде интернирана, та се получи голяма сензация. Вестниците тръбят и всичко това се стоварва върху главата на Учителя.

А по това време беше се създало едно много лошо настроение в Братството на Изгрева против нас. Искаха и двамата да ни изгонят и да си отидем там откъдето сме дошли. Даже Учителят веднъж ме среща: „Създало се е едно лошо течение против вас“. Отивам и разказвам всичко на Тодора, а тя веднага отива при Него за разяснение. „Абе, Учителю, на тази работа Вие дадохте ход. Значи този ход е Божествен. Защо тези нашите хора на Изгрева много реагират против нас?“ А Той разяснява: „Защото тук повечето разсъждават по човешки“. В една от следващите беседи по този повод Учителят добави: „Тая работа отдавна щеше да се оправи ако всеки от вас отидеше при тях и им занесете и им дадете по един подарък като им говорите помирително. А те освен, че не правят това, ами раздухват и наливат масло в огъня“. След тези думи постепенно настроението на Изгрева срещу нас утихваше. Но огъня не беше угаснал, жаравата тлееше и беше достатъчно някой брат или сестра да мине покрай огъня, който тлееше и да хвърли няколко съчки, те веднага пламваха и огъня отново се разгаряше. А това ставаше много лесно, като някой брат или сестра минеше покрай мъжът й Тодор и каже нещо,което е видял и чул. Оня скачаше, защото отново огъня в него бе разпален и той тръгваше да го гаси. А това ставаше по познатия и описан начин досега - със скандали и побоища.

А всичко това не е на някое незнайно и непознато място, а става насред Изгрева, на 50-60 метра от салона. Измина някое и друго време, ние по това време бяхме се помирили с мъжът й и Тодора и при едно отиване на Витоша с Учителя и Братството така се случи, че седнахме покрай Учителя заедно тримата да обядваме. Учителят отиде настрана, едната от сестрите Му поливаше да си измие ръцете и като мина покрай нас, бършейки ръцете си с кърпа се обръща към нас: „О-о-о! Ха така де. Много се радвам, че сте се помирили. Ха така де, че да не става нужда чрез смъртта на едного от тримата да се помирявате. Да разберете накрая, че сте роднина. Само, че сте забравили от предишното си прераждане кой на кого е бил мъж и жена и кой от тримата им е било дете. Това ви е разрешението сега. На обща трапеза и тримата пред нозете на Учителя“.

Е, може ли при това положение човек да бъде безразличен? На никой един от тримата не му се ядеше, защото ни бяха пресъхнали устата от тази Истина, която току-що чухме от Учителя, която премина през нас и изгоря всичко,което беше останало от преди А трябваше да хапнем на обща трапеза. Пихме топла вода, гърлата ни се намокриха и полека, полека се включихме в общата трапеза. Ние, тримата не обелихме нито дума. Мълчим и траем и всеки един от нас изпитва срам пред Учителя. И то не какъв да е срам, а Велик срам.