НАЧАЛО
Категория:
Беседи от Учителя
Изгревът на Бялото Братство
Писма от Учителя
Текстове и документи
Последователи на Учителя
Михаил Иванов - Омраам
Списания и вестници
Хронология на Братството
--- ТЪРСЕНЕ В РАЗЛИЧНИТЕ КЛАСОВЕ --
- Неделни беседи
- Съборни беседи
- Общ Окултен клас
- Младежки окултен клас
- Извънредни беседи
- Клас на Добродетелите
- Младежки събори
- Рилски беседи
- Утрини Слова
- Беседи пред сестрите
- Беседи пред ръководителите
- Последното Слово
---
Емануел Сведенборг
 
с която и да е дума 
 
търси в изречение 
 
с точна фраза 
 
търси в текст 
 
в заглавия на текстове 
ПОСЛЕДОВАТЕЛИ НА УЧИТЕЛЯ
Сваляне на информацията от
страница
1
Намерени
текста в
категории:
Беседи от Учителя:
Изгревът на Бялото Братство:
Писма от Учителя:
Текстове и документи:
Последователи на Учителя:
Михаил Иванов - Омраам:
Списания и вестници:
Хронология на Братството:
Рудолф Щайнер:
Емануел Сведенборг:
На страница
1
:
84
резултата в
60
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
5_17 ) Сигурността на ученика
 
- Боян Боев (1883 – 1963)
“ – “Имам.“ Казвам му: „Мъчно ще свършиш гимназия.“ Врачувам, защото умът му е разсеян – днес
смях
, утре
смях
и няма да свърши.
Защо са ти цели чували със стари банкноти, които не струват нищо? Някой очаква нещо без работа – като лотариен билет. Не, трябва да се работи. Друг идва и ме пита: „Дали ще свърша гимназия? “ Питам го: „Ти имаш ли приятелки, към които храниш особени чувства?
“ – “Имам.“ Казвам му: „Мъчно ще свършиш гимназия.“ Врачувам, защото умът му е разсеян – днес
смях
, утре
смях
и няма да свърши.
Бог иска работа, учене. Учителят обича прилежните ученици, които се учат. Когато в класа има способен ученик, учителят го обича и заради него преподава вдъхновено и на другите. Дотам, додето сте разбрали, приложете. Микроскопически прилагайте всеки ден и не подхранвайте вече отрицателни мисли.
към текста >>
2.
042 СВЕЩЕНОТО ИМЕ
 
- Боян Боев (1883 – 1963)
Всякакъв
смях
, всякакви шеги престават.
Онзи, който не изпълнява Волята Му, ще страда, не поради желанието на Бога, но поради това, че нарушава основните закони на Живота. Който изпълнява Волята Му, представлява желязо, нагорещено до бяла жар. При тази температура ще изгорят всички недоразумения, нещастия и болести. Само тогава ще изпита човек, дълбоко в себе си, вътрешен Мир и спокойствие. Щом се спомене за Божията Любов, за Името Божие, у човека се събужда мисъл.
Всякакъв
смях
, всякакви шеги престават.
Свещено е Името Божие. Свещено е Името на ангелите. Имайте свещени мисли и чувства за Бога.
към текста >>
3.
127 ЛЮБОВ БЕЗ ВЪНШЕН СТИМУЛ
 
- Боян Боев (1883 – 1963)
Докато Учителят иска учениците да го обичат, той ще стане за
смях
пред тях, защото иска нещо за себе си; но когато той обича учениците си и им желае доброто, те ще го обикнат.
Това е морал. Трябва да знаете, че човек е колективно същество и затова не е отговорен винаги за своите постъпки и чувства. Постъпките на човека биват колективни и индивидуални. Не изисквай от хората да те обичат, защото Любовта е най-свободния акт в Природата. Тя се проявява непринудено.
Докато Учителят иска учениците да го обичат, той ще стане за
смях
пред тях, защото иска нещо за себе си; но когато той обича учениците си и им желае доброто, те ще го обикнат.
Някой казва: „Аз искам хората да ме обичат.” Щом си направил такъв избор, ще срещнеш големи противоречия в живота си. Ако изискваш да те обичат, ще страдаш. Ти казваш: „Аз вече никого не обичам, защото никой не ме обича.” Тогава ти си търговец. Срещаш някой човек и го питаш дали те обича. Ако те обича, има причини, ако не те обича също има причини.
към текста >>
4.
Смяна на състоянията
 
- Боян Боев (1883 – 1963)
Днес
смях
, утре
смях
, и няма да свърши.
- Ти имаш ли приятелки, към които храниш особено чувство? - Имам. Казвам му: - Мъчно ще свършиш гимназия. Врачувам. Защото умът му е разсеян.
Днес
смях
, утре
смях
, и няма да свърши.
Всеки ден прилагайте онова, което знаете. Микроскопически прилагайте всеки ден. И не подхранвайте вече отрицателни мисли. Четете пророците. От любов към светлина, от светлина към свобода, от свобода към любов.
към текста >>
5.
13 Мигове или нашият живот за Учителя беше напълно открит
 
- Николай Дойнов (1904 - 1997)
Някои отпаднаха и не
посмяха
повече да идват, като казваха: "Ние ще се изкачваме на нашия вътрешен Мусала." Но повечето устояхме и укрепнахме.
Чудеса не са ставали само в библейски времена. Ще ви обясня. Като изключим първото отиване на Мусала през 1922 година, през всички останали, щом тръгнем и времето се разваляше. Още от Чам Кория почваха дъждове, падаха мъгли, задухваше студен вятър, а нагоре често валеше и сняг. Явно Учителя ни изпитваше.
Някои отпаднаха и не
посмяха
повече да идват, като казваха: "Ние ще се изкачваме на нашия вътрешен Мусала." Но повечето устояхме и укрепнахме.
Най-интересното беше, че никой през тези екскурзии не се простуди и не се разболя. Така Учителя ни приучи да не се боим от времето. Ние почувствахме приток на физически и духовни сили, в нас се зароди една велика любов към природата, независимо с какво лице ще се покаже тя. Животът ни край мусаленските езера беше щастие за нас. На този бивак прекарвахме доста дни наред като не пропускахме най-ранните утринни часове.
към текста >>
6.
40 ОТКАЧЕН ОТ ВЪЖЕТО
 
- Николай Дойнов (1904 - 1997)
Идеята си споделих с близки и познати, но всички ми се
изсмяха
.
Явно беше, че с тази моя кариера е свършено и аз съм на улицата. Не за първи път изпадах в такова положение, затова не се разтревожих много. Нещо ме успокояваше отвътре. При такива повратни точки в живота ми, моята мисъл особено трескаво работеше и още същия час, реших да стана търговец, и то не какъв да е, а търговец на едро. Макар да нямах пари и да знаех,че за такава дейност те са важно условие, аз имах другите три по-важни елемента - личните ми качества, извора на стоките и познаването на пазарите.
Идеята си споделих с близки и познати, но всички ми се
изсмяха
.
Само моят по-голям брат и баща ми ме насърчиха и подкрепиха. От Габрово взех влака и право при Учителя, за да Му кажа и на Него за решението си. Когато стигам на Изгрева, гледам Той излиза от стаичката и се отправя към поляната, където играехме гимнастическите упражнения. Не обичах да хлопам на вратата Му, когато имах сериозни възли в живота си, сметнах, че е много удобно да Го настигна, веднага Му разказах за своя проект. Когато ме чу, Той някак отскочи настрана, като че ли пред него изведнъж се яви някакво чудовище.
към текста >>
Не
посмях
нито да Го настигна втори път, нито да повторя казаното.
От Габрово взех влака и право при Учителя, за да Му кажа и на Него за решението си. Когато стигам на Изгрева, гледам Той излиза от стаичката и се отправя към поляната, където играехме гимнастическите упражнения. Не обичах да хлопам на вратата Му, когато имах сериозни възли в живота си, сметнах, че е много удобно да Го настигна, веднага Му разказах за своя проект. Когато ме чу, Той някак отскочи настрана, като че ли пред него изведнъж се яви някакво чудовище. Погледна ме, обърна глава напред и продължи пътя си, без да ми каже нищо.
Не
посмях
нито да Го настигна втори път, нито да повторя казаното.
Тръгнах си с разочарование, но не се отказах от плана си. Със свойствената си енергичност за съвсем кратко време извадих документи за правотъргуване и така оформих юридически своя нов социален облик. Като търговец на едро, имах големи предимства пред всички други, които по това време искаха да се заловят с търговия, а и бях спечелил доверието и разположението на търговците на дребно, имах и значителни връзки с индустриалния и занаятчийски свят. Големият устрем, с който подхванах новата си работа, и добрият шанс много скоро дадоха своя резултат и аз се намерих на предната линия, всред утвърдените и опитни търговци на едро. През това време монетната система бързо се разстройваше.
към текста >>
7.
53 СПОМЕН НА ГЕОРГИ ПОПОВ ЗА СЪБОРА В ГРАД ТЪРНОВО - 1922 год.
 
- Николай Дойнов (1904 - 1997)
Един от тях, който седеше на първия ред срещу Учителя, изтърва молива си, както го държеше и с това произведе
смях
.
А Той погледна часовника си, зае присъщата си красива стойка и заговори: "Най-важното в този свят, това е животът. Моето учение не е теория. То е основано на строг научен опит." В тази си беседа Учителя каза много неща. Добре е всеки брат и сестра да прочетат беседата "Новият живот". През време на беседата, на всички ни направи впечатление, че владиците заспаха.
Един от тях, който седеше на първия ред срещу Учителя, изтърва молива си, както го държеше и с това произведе
смях
.
И вместо да си го потърси и вземе, той клюмна глава на чина и не се вдигна до края на беседата. Направиха ми силно впечатление думите на Учителя към владиците, с които приключи беседата си: "Ами ако аз съм една нишка, която носи туй Божествено учение и ако вие скъсате тая нишка, какво ще спечелите? Вие ще загубите вашия идеал, както го загубиха преди две хиляди години евреите, като отхвърлиха учението на Христа. Няма да остане народ на Земята, който да не се преклони пред тази Истина и да не я приеме. А вие, българите, колкото по-рано възприемете това учение, толкова е по-добре за вас." С тези думи Учителя завърши беседата си и като че ли зачака нападение.
към текста >>
8.
78 САЛОНЪТ НА УЛИЦА ОБОРИЩЕ -1925-1926 ГОДИНА
 
- Николай Дойнов (1904 - 1997)
Като се прибирах, с бурен
смях
разправих на Паша и Савка за онова време, в което ние, големите аристократи, ще живеем в дворци, а не в дъсчени бараки.“
Извиних се и си излязох. Стенографката Елена Андреева също ми разказа една история, разкриваща неговите домогвания. „Един ден се прибирам от града за Изгрева - казва тя. - По пътя ме застигна той и започна да ми разправя фантастични планове за дворци за нас стенографките, построени на Изгрева. Имах реален усет за нашите възможностите, затова го слушах и се подсмивах на тази грандомания - да се изтъкваш и измамваш хората.
Като се прибирах, с бурен
смях
разправих на Паша и Савка за онова време, в което ние, големите аристократи, ще живеем в дворци, а не в дъсчени бараки.“
Паша Тодорова беше много близка с Иван Радославов. Не само, че той е бил неин учител, но и по силата на някакви роднински връзки. И това, което тя ми разказва, е получено от непосредствен разговор между нея и Радославов. Този именно, тъй да го наречем предприемач, след като се убедил, че целият имот на улица „Оборище“ - мястото, салона и постройките - се водят на името на Радославов, успява да се сприятели с него. Със своите сладки приказки той спечелва пълното му доверие.
към текста >>
9.
Сефер Йецира
 
- Влад Пашов (1902- 1974)
Те съответствуват на следните неща в човека: зрение, слух, обоняние, реч, хранене, действие, мисъл, гняв,
смях
, сън, размножение и ходене.
С тях Той изявил седемте небеса, седемте стихии, седемте жизнени форми от времето на творението. И по такъв начин Той изобразил септенера, който в небето се състои от седем звезди, които са: Слънцето, Венера, Меркурий, Луната, Сатурн, Юпитер и Марс. Дните на седмицата са седемте дни на творението, а седемте врати на човека са двете очи, двете уши, двете ноздри и устата." (Този ред на планетите е халдейско-вавилонски. Този ред е запазен и у Птоломей, и у Талмуда.) Шестата глава се занимава с дванадесетте прости букви н техните съотношения.
Те съответствуват на следните неща в човека: зрение, слух, обоняние, реч, хранене, действие, мисъл, гняв,
смях
, сън, размножение и ходене.
Те определят дванадесетте посоки на света: североизток, югоизток, източна височина и източна дълбочина. Северозапад, югозапад, западна височина и западна дълбочина. Южна височина, южна дълбочина, северна височина и северна дълбочина. Те се простират във вечността и това са ръцете на вселената. Посредством съединението и разместването на тези 12 прости букви Бог е създал 12-те знака на зодиака, 12-те месеца на годината, 12-те членове на човека.
към текста >>
10.
ЧОВЕКОЛЮБИЕ
 
- Влад Пашов (1902- 1974)
не
посмях
да почукам на вратата.
Всичко беше сковано в мраз и лед. Отидох на улица „Опълченска", където живееше Учителят, като си правех сметка, че там все още може да има някой буден. Но когато пристигнах, всичко беше тъмно и аз
не
посмях
да почукам на вратата.
Реших да чакам, докато светне някоя лампа. Но студът беше толкова голям, че поседях едва половин час и почувствах, че замръзвам. Тръгнах да почукам, но се притесних, че ще събудя Учителя и само допрях дръжката на вратата. Щом я докоснах лампата на Учителя светна и след
към текста >>
11.
ПРОРИЦАТЕЛ
 
- Влад Пашов (1902- 1974)
засмяха
и весело поеха по пътеката, а ние - по пътя, по който ни водеше
мъжът ми Костадин искаше да се отдели с децата по пътечка, която съкращавала пътя. Учителят твърде категорично го посъветва да не прави това, а на мене направо заповяда: „Еленке, ти върви с нас! " Но Костадин и децата се
засмяха
и весело поеха по пътеката, а ние - по пътя, по който ни водеше
Учителят. Стигнахме манастира преди Костадин, чакахме ги доста време, но не идваха. Родителите на децата доста се обезпокоиха, защото калугерите ни казаха, че тези кратки пътища за манастира са доста опасни - до пътеките имало дълбоки пропасти. Тогава всички гости на манастира излязохме да ги търсим, но
към текста >>
12.
Типът на въздуха - сангвиничният темперамент
 
- Влад Пашов (1902- 1974)
Често пъти съпровождат своята реч със
смях
.
Подозрителни и тиранични са в своите привързаности. Обичат да пътуват и им харесва живот, пълен с приключения. Гласът им е пълен и обширен, умерено силен. Звукът - приятен и весел. Говорят бързо, леко, живо и шумно.
Често пъти съпровождат своята реч със
смях
.
Ако не са много пълни, движенията им са бързи и леки, а походката - благородна и уверена. Движат се с високо вдигната глава. Жестовете им са леки, чести и изразяват доволство. Имат навик да ръкомахат в знак на радост и одобрение, често даже и когато говорят. За този темперамент са подходящи дейности или занаяти, където умствената и жизнената дейност да са обединени.
към текста >>
13.
ЗА ОЧИТЕ МИ
 
- Милка Периклиева (1908 – 1976 )
През десетте дни, които прекарах в София, разговарях пак два-три пъти с него, но не
посмях
да го попитам за дъщерята на главния учител във Варна.
Тя нали вярва в задгробния живот, а там, в София е техният Учител. Нека го попита къде е сега Дорчето. Като чух разговора, доближих се и за утеха й казах, че при пръв удобен случай ще попитам Учителя, а същевременно си мислех: „Горката, до къде е стигнала! Че какво ли би й казал Учителя! "
През десетте дни, които прекарах в София, разговарях пак два-три пъти с него, но не
посмях
да го попитам за дъщерята на главния учител във Варна.
Мислех си: Къде ще занимавам Учителя с такива въпроси. Той е Учител, философ, мъдрец, но да вижда отвъд и да разправя какво правят заминалите! ... Това не можех да си представя. Върнах се във Варна. Още през първия учебен час разсилният ме повика да отида в канцеларията.
към текста >>
14.
Говорната реч и детето. Приказката в говорната реч. Драматизация. Стихотворения, книжовна реч и картини.
 
- Милка Периклиева (1908 – 1976 )
От време на време по малко
смях
и фантазия действуват като почивка и ободряване.
Колкото се отнася до реалните и фантастични приказки — и едните .и другите имат своето място и своя цена, стига да бъдат смислено подбрани. Животът е красив в своята реалност и в своята фантазия. Готвейки децата за него, трябва да им дадем възможност да го видят такъв, какъвто е и какъвто искаме да бъде, като насочваме мисълта им към доброто и красивото. Естествено е да преобладават в репертоара ни приказките, подчертаващи реалност, която се налага като двигател на живота. Фантазният елемент в приказката трябва да бъде използуван като средство за художествено засилване на убедителност и образност.
От време на време по малко
смях
и фантазия действуват като почивка и ободряване.
Не трябва да изпускаме из пред вид, че детето не живее в грубата действителност на възрастния, поради което и при реалната приказка ще държим сметка за душевния мир на детето, който вибрира между реалност и фантазия. Фантазията е свят на бляна и на хвъркатите желания, които ни отдалечават от грубите прояви и ни носят " свежест. Наред с всичко ще държим сметка и за дължината на приказката в зависимост от детската възраст. За деца до 4 и половина години приказката може да продължава до 2—3 минути. За деца между 4 и 6-годишна възраст, тя ще трае 5—6 минути, а за деца между 6—8 години, разказването на приказката може да продължи 7—10 минути.
към текста >>
Обикновено децата обичат волния
смях
и лекото действие.
Повествувателните и описателни приказки разсейват скоро децата и те започват да не слушат. Драматичният елемент най-лесно спечелва детския интерес. Когато и да запитам децата каква приказка желаят да им разкажа, почти всякога отговорът е: „Смешна искаме". Много нарядко ще срещнем деца, които да искат тъжна приказка. И това са деца, в чийто дом има скръб по скорошна загуба или семейна драма.
Обикновено децата обичат волния
смях
и лекото действие.
Обичат да се чувствуват хвъркати и лекоподвижни, бодри и растящи. Смехът е необходима храна за всекиго, а особено за малките деца, които разцъфват в него. Естествено е, детето да има по-голям интерес към приказките, които го запознават със съвременния живот, в който живее и за който се готви. Далечните исторически приказки са интересни за по-големи деца — юноши. • Приказката трябва да подготвя и насочва детето към живота.
към текста >>
15.
Музиката, като метод за работа с малките
 
- Милка Периклиева (1908 – 1976 )
Волното летене на птичките, веселата игра на пеперудките, романтичната песен на морето, припевът на гората и танцът на падащите листенца, звънът на дъждовните капки, веселият
смях
на белите снежинки, златният танец на небесните звездици, Слънчо и пробуждащата се земя, веселата игра на щастливите цветенца в градината и т. н.
Байер твърди, че чрез специални ритмични упражнения можем да развием у детето самостоятелност, усет към музиката, сетивност и обща пластичност. Крайно време е да приложим повече ритъм и музика при работата си с децата. Голямо предимство е учителката да си служи с някакъв музикален инструмент при работа. Не е необходимо, но приятно и полезно е детската градина да разполага с пиано или радио, цигулка, грамофон, хармониум, акордеон или поне мундхармоника. Колкото се отнася до материала за ритмични игри, ще го намерим в изобилие всред природата.
Волното летене на птичките, веселата игра на пеперудките, романтичната песен на морето, припевът на гората и танцът на падащите листенца, звънът на дъждовните капки, веселият
смях
на белите снежинки, златният танец на небесните звездици, Слънчо и пробуждащата се земя, веселата игра на щастливите цветенца в градината и т. н.
— много примери можем да вземем направо от природата. Нека се стремим да се слеем с музиката и ритъма на това велико сърце, наречено Природа, което е неизчерпаем извор на енергия и живот. Природата е движение, нека й подражаваме, нека се стараем да се движим с нейното темпо! Ако искаме да направим децата търпеливи, внимателни и тихи, нека свирим и пеем повече! Народната поговорка казва: „Който пее, зло не мисли".
към текста >>
16.
Самозванецът
 
- Михаил Иванов - Омрам Айванов (1900 – 1986)
обида, а ние се хванахме за коремите от
смях
, защото го познавахме. През
всички преведени от български на френски беседи, ще минават през наша редакция. Наши братя и сестри, които знаят френски, ще проверяват дали Словото на Учителя се превежда по оригинала или имитаторът Михаил променя и изопачава нещата така, както той си знае. Те смятаха това за
обида, а ние се хванахме за коремите от
смях
, защото го познавахме. През
1956 година французите на Михаил дойдоха тук в София с неговата секретарка Стела и поискаха да им отстъпим правото за печат. Отначало Боян Боев, Борис Николов и останалите се съгласиха. Но аз скочих, направих скандал и им извадих всички оригинали и изказвания на Учителя за
към текста >>
17.
МАГИЯ ЗА ДЪЖД
 
- Михаил Иванов - Омрам Айванов (1900 – 1986)
Ние се захласнахме от
смях
.
Изля се проливен дъжд и всички ни окъпа. Жена ми се обърна към него: „Брат Михаил, спри дъжда! Нали можеш? " А той със самочувствие отговаря: „Аз го извиках със сила и с това се изразходвах, та сега още нямам и не ми остана сила, с която да го спра да вали. И затова ще вали до довечера".
Ние се захласнахме от
смях
.
Него го оставихме на Бивака да го вали дъжда, а надолу ние вървим към Симеоново и се превиваме от смях и от възклицания. На Изгрева разказахме всичко на Учителя. Той извади кърпичката си, сложи я на устата си и дълго се смя пред нас със сълзи. Та така се приключи случката за онзи, който имаше власт над природните сили, който може да докара дъжда, но не можа да го спре. Дъщерята на Мария Младенова, казваше се Анжела свиреше години подред на арфа при Софийската опера, а пък моята дъщеря Ели свиреше на виола.
към текста >>
Него го оставихме на Бивака да го вали дъжда, а надолу ние вървим към Симеоново и се превиваме от
смях
и от възклицания.
Жена ми се обърна към него: „Брат Михаил, спри дъжда! Нали можеш? " А той със самочувствие отговаря: „Аз го извиках със сила и с това се изразходвах, та сега още нямам и не ми остана сила, с която да го спра да вали. И затова ще вали до довечера". Ние се захласнахме от смях.
Него го оставихме на Бивака да го вали дъжда, а надолу ние вървим към Симеоново и се превиваме от
смях
и от възклицания.
На Изгрева разказахме всичко на Учителя. Той извади кърпичката си, сложи я на устата си и дълго се смя пред нас със сълзи. Та така се приключи случката за онзи, който имаше власт над природните сили, който може да докара дъжда, но не можа да го спре. Дъщерята на Мария Младенова, казваше се Анжела свиреше години подред на арфа при Софийската опера, а пък моята дъщеря Ели свиреше на виола. Те имаха турне във Франция.
към текста >>
18.
ФРАНЦУЗИТЕ И МИХАИЛ ИВАНОВ
 
- Михаил Иванов - Омрам Айванов (1900 – 1986)
И когато брат Шишков разказваше цялата тази случка с кафето на Гръблашева как тя е гледала на Учителя, ние примирахме от
смях
.
Беше верен на Словото на Учителя. Учителят бе избрал именно него, защото беше високо идеен човек. За да има контраст. Защото високо идейният човек носи светлина в себе си. Неговите думи са точни и никой не се съмнява в него.
И когато брат Шишков разказваше цялата тази случка с кафето на Гръблашева как тя е гледала на Учителя, ние примирахме от
смях
.
Беше ни смешно, защото е толкова смешно, една гледачка на кафе да гледа и пророкува на Всемировия Учител. Но след като брат Шишков ни разказа как е гледала на кафе на Михаил - тогава ние не се смеехме. Вече не се смеехме, не беше смешно, а беше вече трагично. Ние вече знаехме какъв метод е избрал Учителят. Ние бяхме свидетели да проверим всичко това, което каза брат Шишков.
към текста >>
19.
Написаното с черно мастило
 
- Михаил Иванов - Омрам Айванов (1900 – 1986)
Останах изумена, но не
посмях
да питам или кажа нещо.
Той го погледна и рече: „Написано с черно мастило". Не можах да разбера какво Учителят иска да каже и си отидох още повече смутена. Измина дълго време получавам една книга написана на френски от Михаил. Отивам пак при Учителя и му я поднесох. Учителят взе книгата и я захвърли на пода.
Останах изумена, но не
посмях
да питам или кажа нещо.
Целунах Му ръката и си отидох. Разчу се, че Михаил има близка сътрудница, французойка - Стела, която е негова доверена помощница. Неговите писма до мене се получаваха рядко. Започнах да мисля, че съм вече освободена от Михаил. Даже се сгодих за един адвокат, който познавах от детинство.
към текста >>
20.
08 При Салоните – брат Борис
 
- Радка Левордашка (1920-2014)
Брат Борис каза: „Ето, ще ви запозная с една от гостенките.“ В този момент Катя идваше откъм палатките, ръкувахме се и тя каза: „Аз ви познавам, сестра Йорданка ме запозна с вас.“ Аз се
засмях
и добавих, че сестра Йорданка се постара да ме представи на всички.
Аз им поднесох тенджерките с храна и поздравите от Йорданка. С нея им бях гостувала два пъти, при тези срещи беше много весело, пяхме, Мария свиреше и много приказвахме. И сега, като ме видяха, пак беше весело. Мария ни почерпи с чай и някакви бисквити. На гости при тях беше Катя Грива.
Брат Борис каза: „Ето, ще ви запозная с една от гостенките.“ В този момент Катя идваше откъм палатките, ръкувахме се и тя каза: „Аз ви познавам, сестра Йорданка ме запозна с вас.“ Аз се
засмях
и добавих, че сестра Йорданка се постара да ме представи на всички.
Сестра Мария каза: „И нас сестра Йорданка ни запозна с Радка, за което се радваме.“ Брат Борис се обърна към мен: „Сестра, имам една молба към вас, да придружите Катя до вашия лагер, защото тя си е счупила крака и много я боли, затова не може да се движи добре.“ – „Разбира се, че ще я придружим, даже може да преспи при нас.“ Брат Борис уточни: „При вас няма да спи, но ще остане да си отпочине и един брат ще я заведе на Вада, нейната палатка е там. Това сме го уговорили. Много се зарадвах, като ви видях, че идвате, помислих си: „Ето кого ми праща Учителя! “ – „Добре, брат, радвам се да изпълня задачата.“ Пристигнаха при нас от долния лагер Кирчо Лъвчето с още един брат, който e от едно бургаско село.
към текста >>
21.
13 Лещата за Йорданка от сестра Радка Левордашка
 
- Радка Левордашка (1920-2014)
Като го видях, се
засмях
и му рекох: „И хлябът пристигна!
Слушай как стана. Сипах си една чиния от лещата и я сложих на масата, но тя така ухаеше..., в този момент Учителя ми каза: „Йорданке, я сипи и на мен от лещата.“ – Отговорих: „Добре! “ – и сипах една чиния и на него. Отидох до бюфета и си говоря: ха, да видим какъв хляб ще съберем, имаше парчета от изрезки хляб и си мисля: ще ги дробим, Учителю. В този момент се звъни на вратата, отворих и видях Влад Пашов – държи в ръката си един топъл хляб.
Като го видях, се
засмях
и му рекох: „И хлябът пристигна!
Ела да видиш какво ще ядем! “ Влад сподели: „Йорданке, нямах намерение да идвам, но като минавах през фурната, Учителя ми каза: „Я купи на Йорданка един хляб, че няма! “ – Ето, купих и ти го нося.“ – „Влез, сега ще се нагостим и тримата! “ – И така се нахранихме тримата“ – довърши тя. Аз ѝ казах: „Много хубаво сте направили“.
към текста >>
22.
25. Посещение при г-н Дънов
 
- Радка Левордашка (1920-2014)
"
Разсмяхме
се и двамата.
Аз отидох, разговарях с г-н Дънов и оттогава започнах да го посещавам и да върша каквото ми кажеше и от каквото имаше нужда. Един ден ме накара да разпаля мангала на балкона, за да препека филийки за закуска. Мангалът представляваше един специален железен съд, в който се разпалваха дървени въглища и на него се печеха чушки, готвеше се през лятото отвън на открито - нещо като котлон. Аз го запалих на балкона и започнах да го разпалям с метлата, но от вятъра, който предизвиках, се появиха много искри. Той се усмихна и ми каза: „Внимавай, че хвърчат много искри, да не запалиш шапките на коконите!
"
Разсмяхме
се и двамата.
Друг път той ми казва: „Искам утре да дойдеш много рано, преди изгрев слънце." Отговарям: „Добре, иде дойда! " Отивам на другата сутрин към 4 часа. Пред хотела виждам часовоя - той пази Учителя, който е интерниран там и живее на последния етаж. Изчаках, както се разхождаше с пушката, да премине на другата страна, притичах до вратата и тя сама се отвори. Влязох вътре, а там няма никой, който да ми е отворил вратата.
към текста >>
23.
70. Земетресението
 
- Радка Левордашка (1920-2014)
Отидохме на изпита и попитахме приятелите си дали тази сутрин са усетили земетресение, те ни се
изсмяха
.
Стаята ни беше голяма, на първия етаж, а хазайката живееше на втория. Един ден и четиримата имахме изпит, затова станахме рано сутринта и направихме молитва пред портрета на Учителя. След това започнахме да пеем нашите песни, псалми и молитви - така се вдъхновихме, че къщата се разлюля. По едно време хазайката уплашена изтича по стълбите и извика със силен глас: „Какво сте се разпели, не виждате ли, че има земетресение - къщата ще падне! " Ние спряхме да пеем и земетресението спря.
Отидохме на изпита и попитахме приятелите си дали тази сутрин са усетили земетресение, те ни се
изсмяха
.
Ние не казахме нищо повече, но разбрахме, че сами сме предизвикали това земетресение с молитвите и песните си. И четиримата си взехме успешно изпита, на другия ден отидохме на беседа. Учителя ни погледна, задържа погледа си към нас и продължи да говори: „Със сърдечните си песни и молитви вие можете чудеса да правите: бури да спрете, земетресения да произведете, всичко, което пожелаете" - и така продължи беседата си, която беше в тоя дух. Ние разбрахме кой е Учителя. Любовта ни към него ставаше все по-голяма, а вярата ни - все по-силна.
към текста >>
24.
71. Случка във влака
 
- Радка Левордашка (1920-2014)
". Те се
изсмяха
подигравателно и казаха: „Тия са откачени дъновисти, те имат един Учител, който ги следи." Полковникът скочи, хвана го за яката и каза: „Сега ще те изхвърля от купето!
Ние не се включихме в техните глупави разговори. По едно време огладняхме, извадихме си сандвичите с кашкавал и сирене и закусихме, пийнахме си водичка от шишетата, които си носехме, и мирно и кротко си седяхме на местата. Другите студенти извадиха пилета, кюфтета, вино, ракия, пиеха и говореха глупости, сякаш са сами в купето. Военният, който седеше до прозореца, се опитваше да подремне, но шумната компания дотолкова си повдигна „градуса", че стана нетърпимо да се седи в купето. Тогава той се обърна към „развеселената" група със строг глас: „Вие състуденти ли сте на тия младежи срещу вас, които кротко закусиха и се държат прилично във влака?
". Те се
изсмяха
подигравателно и казаха: „Тия са откачени дъновисти, те имат един Учител, който ги следи." Полковникът скочи, хвана го за яката и каза: „Сега ще те изхвърля от купето!
Само да чуя още една подигравателна дума, казана за тоя Светец, изхвърлям ви всички келеши навън. Разбрахте ли ме? '. - и така го раздруса, че го хвърли на пейката. Те се изплашиха и се спотаиха. Като се поуспокои, военният каза: „Сега ще ви разкажа кой е господин Дънов.
към текста >>
25.
73. Невена Неделчева
 
- Радка Левордашка (1920-2014)
". Те всички се
засмяха
, само аз ги гледам с учудване, защото не знам какво ще правят.
Невена получи жилище в кв. Люлин, там бяха настанени последните братя и сестри, които нямаха собственост на Изгрева, а ползваха бараките и къщичките на братята- собственици. След като се настани в новия си дом, Невена ни покани на рожден ден, бе приготвила много хубави неща за обеда, а и ние занесохме разни неща. Изпяхме няколко хубави песни, създаде се весело настроение. Йотка стана и каза: „Невенке, ще направим ли оная работа, която правим, когато се събираме?
". Те всички се
засмяха
, само аз ги гледам с учудване, защото не знам какво ще правят.
Започнаха да разтребват масата, а аз седнах до прозореца, до една малка масичка, да не им преча. След като масата бе почистена, Невена донесе една голяма бяла хартия, навита на руло. Разгънаха хартията на масата, на нея имаше голям кръг, в който са написани буквите на цялата азбука, а в средата му - по-малък кръг, в който са написани числа. Поставиха една малка чиния върху хартията и две от сестрите, като застанаха една срещу друга, поставиха пръсти върху чинията и тя се раздвижи по масата да търси подходящите букви, а сестрите четяха. Аз седях настрана и ги гледах.
към текста >>
26.
77. Георги Йорданов
 
- Радка Левордашка (1920-2014)
". Аз се
засмях
: „Търся директора." - „Аз вече съм директорът, е-е- е, колко много сме се сещали и говорили за тебе." Дойде, прегърна ме, запозна се с Георги и влязохме в неговата канцелария.
След една седмица ми се обади и каза: „Сестра Радка, не са те забравили! Направиха ми агнеца! Попитах един младеж за хората, които ми даде, попаднах на точния човек. Поздравих го от тебе и му обясних защо го търся, той каза: „Тая седмица ще имам частна отливка, утре го донеси, ще сляза на спирката, като видиш леярната, слез, аз ще бъда там." Попитах го колко ще струва тази услуга, той отговори: „Двайсетина лева, само за материала, който ще сложа." Когато си получих поръчката, той ми каза: „Поздрави Радка, кажи й да се обади на директора, за да се уредят нещата докрай." - „Ела днес след обед да отидем, но след три часа, че дотогава съм заета" - отговорих му аз. Отидохме в леярната на Илиенци, видях един младеж на портала, попитах го дали директорът е тук, отговори ми, че е там, и каза: „Елате да ви заведа, че имаме кучета и за външни хора имаме звънец." Младежът ни заведе до вратата на сградата и каза на пазача: „Тези хора търсят директора" - „А, ето го - отвърна той, - идва." Като ме видя, директорът се изненада: „Радке, какво правиш тука?
". Аз се
засмях
: „Търся директора." - „Аз вече съм директорът, е-е- е, колко много сме се сещали и говорили за тебе." Дойде, прегърна ме, запозна се с Георги и влязохме в неговата канцелария.
- Какви хубави години сме прекарали с тебе! - каза директорът. - И затова бях сигурна, че ще ми помогнете - отговорих аз. - С най-голямо удоволствие, само кажи какво. Разказах му, че господинът, с когото го запознах, е от едно семейство, което ми е много близко, и услугата, която ще поискам, все едно, че е за мен и е лично моя.
към текста >>
Драга винаги ме караше да те извикам и тебе, когато трябваше да ходим някъде." Аз се
засмях
и отвърнах: „Като при Цветков (директора на Вероизповеданията) ли?
Благодарихме за всичко и се сбогувахме най-сърдечно. Георги ми каза, като излязохме: „Голяма работа свърши! " Отговорих му: „Щом ни се помага от..., не знам какво да кажа." - „Знам едно - каза Георги - че дотук минахме без пари! Не знам какво щях да правя без тебе, сестра Радка! Ние отдавна разбрахме, че можем да разчитаме на тебе за много неща.
Драга винаги ме караше да те извикам и тебе, когато трябваше да ходим някъде." Аз се
засмях
и отвърнах: „Като при Цветков (директора на Вероизповеданията) ли?
". - „Ами, да. Обади ми се по телефона и каза: „Покани сестра Радка, да не мислят, че сме само старци, ами има и млади при нас." Двамата с Георги приготвихме зодиаците, няма да обяснявам как го направих, трудоемко е, но стана, и ги сложиха на съборния ден и сега са там, на мястото си.
към текста >>
27.
79. Срещата ми с Петър Димков
 
- Радка Левордашка (1920-2014)
Много се
смяхме
, накара ни и ние да си припомним някои събития... Създаде се една весела атмосфера.
- Не искам никой да се притеснява." Ама той бил страхотен събеседник! Главата му пълна със събития, няма никаква склероза, а беше на 95 години! Като почна да ни говори от Фердинандовото време, когато е бил младши военен, та свършихме с Живковото, на което ние бяхме свидетели. Помнеше имената на всички с дати, къде какво е станало.
Много се
смяхме
, накара ни и ние да си припомним някои събития... Създаде се една весела атмосфера.
Димков каза: „Абе, младежи, много ме развеселихте днеска! " Обърна се към мене и каза: „Виж какво, сестричко, синчето ти няма да разбере как ще го накарам да ми разреши да му прегледам очите с лупата. Това е много важно за мен. Чрез нея аз виждам състоянието на целия организъм... На мене два пъти ми дават отрова и аз се спасявам, защото знам какво да взема и как да се спася. Сега отивам до Пловдив в една вила на мой приятел.
към текста >>
28.
ЖИВОТЪТ
 
- Теофана Савова
Оживлението беше голямо и беше весело, но накрая, след много
смях
и шеги, пътят бе готов.
1 август, петък Посрещнахме слънцето от горната поляна, понеже отдолу изгревът вече не се вижда. После чухме хубава беседа от Учителя. След закуска отново работихме по пътя от бивака за хижа Скакавица. Имахме задачата да наредим по сто камъка.
Оживлението беше голямо и беше весело, но накрая, след много
смях
и шеги, пътят бе готов.
2 август, събота В 4,30 часа съм на чешмичката, а в 5,30 часа отивам на изгрев. Днес слънцето изгря два пъти. Всяка сутрин то е различно, но винаги прекрасно. Продължихме работата около чешмичката.
към текста >>
29.
УРОЦИИ ИЗПИТИ
 
- Теофана Савова
Сестрата чува
смях
и подигравки по неин адрес. "Богомолка!
В школата на Учителя се учим на търпение, възпитаваме нашите лични чувства. Една сестра чисти тревите от цветната леха. Тя се навежда и изправя, търпеливо върши работата си. Наблизо се разхождат хора. Някои от тях са любопитни, но има и невъзпитани.
Сестрата чува
смях
и подигравки по неин адрес. "Богомолка!
" - казва някой. „Господи, дай им светлина! " - пожелава тя в душата си. Сърцето й страда от грубите изрази на хората, които пренебрегват Учението и нехайно отминават възможността да подобрят и осмислят живота си. Тя знае, че им липсва светлина, за да видят истината, прощава им и въпреки всичко ги обича.
към текста >>
30.
7.8 Георги Радев
 
- Светозар Няголов ( -2013)
Сега не си ли за
смях
, като си болен и не можеш да си помогнеш?
Той ясно чува гласа на Георги, когото отлично познава, слуша и лекцията, която Учителя изнася на този свой непослушен ученик. Подготвя го за бъдещата му работа в невидимия свят и му посочва какво трябва да свърши на Земята. Така преди смъртта си той познава Учителя и става един от най-послушните му ученици в школата на невидимия свят. Много от нашите приятели проявяват непослушание към Учителя, но когато въпросът се отнася до живота им, то това води до катастрофа. Учителя казва на Георги: „Аз мислех, че вие, младите, сте разумни, имате разбиране за живота и ще приемете съвета, който ви се дава.
Сега не си ли за
смях
, като си болен и не можеш да си помогнеш?
" Когато Учителя казва на Георги Радев да носи вода, за да се излекува, близо до тях е друг брат, болен от туберкулоза — художникът Генчо Генчев. Той чува думите на Учителя и започва веднага съзнателно да изпълнява поръчението му. За два месеца болестта го напуска и живее повече от 20 години. Всичко е в приложението на божественото навреме.
към текста >>
31.
На път в морето
 
- Георги Томалевски (1897-1988)
Позасмяха
се младежите, но все пак един малък страх пропълзя у тях, защото този човек ги подсети, че в морето се срещат разбойници, не по-малко опасни от пладнешките харамии, които живеят из покрайнините на турските села.
- запита Тодор Хаджимавродиев. - Все по-добре е така. Човек не знае къде кого ще срещне, когато е на път. - Та ние не сме на друм, а в морето. -Ив морето можете да срещнете такива, които могат да ти бръкнат в джоба.
Позасмяха
се младежите, но все пак един малък страх пропълзя у тях, защото този човек ги подсети, че в морето се срещат разбойници, не по-малко опасни от пладнешките харамии, които живеят из покрайнините на турските села.
Константин, който вярваше, че отива да служи на Бога и на народа свой, не се уплаши. Той седна малко по-напред върху един сандък, зави се с дебелия япанджак, който му бе дал вуйко му Йоргаки като дар от неговата жена и, като се загледа в далечината, където вече се очертаваше резедавата ивица на идещия ден, зашепна тихо: - Отче наш, Който Си на небето... Когато след два часа слънцето изгря едро, оранжево и сякаш окъпано във водата, когато се проточи трептящият огнен път в морската далечина, едно радостно вълнение премина през душите на пътниците и дори Леонис, който дотогава мълчеше, запя гръцка мелодична песен, която милваше слуха заедно с равния шум на водата пред носа на гемията, а вятърът тайнствено подсвирваше, като се плъзгаше по голямото платно. През ума на Константин преминаха всякакви мисли.
към текста >>
32.
Пристигане на семейство Янкови от Берлин
 
- Цветана- Лиляна Табакова (1913–1991)
Разсмяхме
се...
– Няма ли протести? Той отговори: – Няколко сестри ме попитаха, защо си отстъпвам стола на тази певица? Но аз им отговорих: "Учителят ми каза! "...
Разсмяхме
се...
Днес аз пак седнах на предложения ми стол. На беседата Учителят споменаваше за пеене, за певци и певици, и за ангелско пеене. Небесна музика звучеше в салона. Към средата на беседата почувствах едно непреодолимо желание да се обърна назад, към вратата на салона. Победих това силно желание с волята си, като много пъти отговарях на този настойчив глас: "Ceгa пред мене Господ говори.
към текста >>
33.
'Господи, колко те обичам' и 'Серенада' от Шуберт
 
- Цветана- Лиляна Табакова (1913–1991)
Разсмях
се и аз...
Учителят се обърна към мен: – Ти всеки ден трябва да разработваш градинката си! – Учителю, аз нямам градинка! Учителят се смееше със сълзи... Извади бялата си носна кърпичка, избърса се и каза: – Градинката е твоя глас, твоя талант.
Разсмях
се и аз...
– Учителю, тук аз си пея, но тихо. С брата си пеем: Дните на "Битието". Учителю, ако ги запиша, още по-лесно бихме ги заучили... Брат Христо каза: – Учителю, братя Янкови се завърнаха от Рила.
към текста >>
34.
'Моето слънце днес ще изгрее'
 
- Цветана- Лиляна Табакова (1913–1991)
Аз весело се
разсмях
:
След известно време, влезе при нас и седна. Косата му беше още мокра. – Учителю – казах му аз – много ме натовариха вече! На най-високото място съм, но не ми е хубаво там! – На високите върхове има много вятър и шапката на човека може да хвръкне!
Аз весело се
разсмях
:
– Вярно е, Учителю! Брат Христо също се смееше. Учителят продължи: – Концерта на Братя Янкови наближава. – Венцислав ми акомпанира през време на мизансценните репетиции, които правя в стаята си, под режисурата на артиста Стефан Македонски.
към текста >>
35.
ПЪСТЪРВИТЕ
 
- Борис Николов
Има нещо тайнствено, първично в този живот, в тази песен на водопадите, в която можеш да чуеш и думи, и
смях
, и жалби.
Мечето смешно играеше със скачащите на тревата пъстърви – ту ги нападаше, ту бягаше. Така мечката изхвърли пет-шест риби на брега и излезе. Отърси се от водата, после събра лова и повика мечето. То за пръв път ядеше такава храна и явно много му хареса. След това щастливата двойка отново изчезна във вековните гори, в девственото царство, където не беше прониквал още човешки крак и където те бяха господари.
Има нещо тайнствено, първично в този живот, в тази песен на водопадите, в която можеш да чуеш и думи, и
смях
, и жалби.
Вслушвали ли сте се в песента на водопадите? Вникнете в нея – тя е песен на Великия Живот!
към текста >>
36.
ПОСЛЕДНАТА БОРБА
 
- Борис Николов
В тези песни се чуваше ритъмът на водите, звънът на стадата, вятърът в горите, гласът на потоците, веселият
смях
на младостта.
“ – пожелание; другият отговори: „Дал ти Бог Добро! “ Това са формули, мъдреците по този начин са запазили правилата за живота и те хиляди години не са се загубили. Пък и какви певци и певици имаше! И какви песни! Народ, който има такива песни, не може да се изгуби.
В тези песни се чуваше ритъмът на водите, звънът на стадата, вятърът в горите, гласът на потоците, веселият
смях
на младостта.
Никой не липсваше от празника: тук беше и Дудата с шарените шекери, и баба Каля с мекиците (пържеше ги с орехово масло), пък и какви гевреци и банички се разнасяха! Тук беше и Кольо Сака с печените семки и пандишпана… Бележити хора бяха те! След хорàта почваха борбите. Те бяха важни, очакваха се с интерес – силата беше на голяма почит в ония времена. Нямаше професионалисти, борците излизаха от самия народ.
към текста >>
37.
Фалангите на палеца
 
- Николай Дойнов (1904 - 1997)
Ако първата и втора фаланги са малки, то такъв човек не е в състояние да се съпротивлява на своите страсти; особено ако е жена, тя е изложена на гневни избухвания, отчаяния, необясним ентусиазъм, плач и
смях
в едно и също време.
Ако първата фаланга е със среден размер, тогава имаме пасивно съпротивление и инертна сила. Ако първата фаланга е къса, имаме слаба воля, неустойчивост, нерешителност, недоверие както в своите сили, така и в околните, склонност да приема чуждо мнение.Ако пък тази първа фаланга е необичайно къса, имаме човек с пълна безотговорност, неспособност към съпротивление, лесно изпада в разочарование, загуба на надежда и ентусиазъм, в тъжни настроения и безпричинни изблици на веселост. Втората фаланга на палеца, ако е дълга и здрава, дава логичност, разумност, ясно определени възгледи. Ако е къса, логиката и разумността са слаби. Ако в даден човек първата и втората фаланги са дълги, то такъв е способен да управлява своите инстинкти.
Ако първата и втора фаланги са малки, то такъв човек не е в състояние да се съпротивлява на своите страсти; особено ако е жена, тя е изложена на гневни избухвания, отчаяния, необясним ентусиазъм, плач и
смях
в едно и също време.
Такива хора не са в състояние да пазят тайна. Добре развит палец, при който първата фаланга е по-къса от втората, показва човек със здрава благоразумност и сила за действие. Ако първата фаланга на палеца е дебела и широка, показва бруталност, бърза раздразнителност, кавгаджийство, лош характер, гневливост, която често стига до вилнеене и озверяване. Ако втората фаланга на палеца е по-тясна от първата и някак прищипната в средата, показва стремеж към новаторство, дипломация, прикрит човек. Ако първата и втората фаланги са еднакво дълги, това показва хармоничност в мисълта и действията.
към текста >>
38.
6. Есен
 
- Милка Периклиева (1908 – 1976 )
След малко градината се изпълни с весел глъч и
смях
.
— И падат на земята — допълниха други. " — Да, дечица, вие всичките виждате есенните листенца всеки ден, как хвърчат из въздуха. През междучасието ще отидем всички в училищната градина, за да си набереме от падналите листа. — И да си украсим стаята — прекъсна ме Лилия. Моята мисъл не беше точно тази, но и това не беше казано лошо.
След малко градината се изпълни с весел глъч и
смях
.
Всички деца напълниха джобовете си с листенца и отново се върнаха в стаята, където дежурните бяха сервирали закуските. Естествено беше да декорираме масичките със събраните листенца и да закусим при по-специална обстановка. През време на закуската, сложих тиха мелодия на грамофона и запитах: — Знаете ли каква приказка ни разказва музиката на грамофона? — Не. — Ще ви я разкажа: „Сложих плочата отначало и започнах" Задухал вятърчо през полята и градините, чуйте 'как се прегъват клонете на дърветата и фучат .
към текста >>
39.
Капчица.
 
- Милка Периклиева (1908 – 1976 )
Стоплиха се,
засмяха
се и весело си зашушнаха.
Изведнъж едната извика: — Оле-ле-е! Какво голямо и светло нещо видях! И как страшно пари! — Не се страхувайте, — каза им първата капчица. — Това трябва да е слънцето. Събраха се на купчина и изведнъж изскочиха върху земята. Страхливо почнаха да се озъртат. Нямаше нищо страшно.
Стоплиха се,
засмяха
се и весело си зашушнаха.
Едно врабче кацна на камъка. — Я гледай, изворче! Капчици, от къде така изведнъж изскочихте? — От долната земя. Там е тъмно и студено. А колко е хубаво тука! — Идете по-надолу.
към текста >>
40.
Плачът на елхичките.
 
- Милка Периклиева (1908 – 1976 )
Нямало вече плач, а само радост и
смях
.
Точно в средата на гората дядо Коледа спрял шейната и извикал : — Стойте, спрете се, сърнички и джуджета! Ние идваме на земята за радост, а ето тук че чувам плач! Смълчали се за миг всички. Само малките елхички не могли да спрат сълзите си. — Какво чувам ? — извикал дядо Коледа, като скочил от шейната и се доближил до една малка елхичка. — Не плачи, елхичке, дядо Коледа ще те накичи с хубави играчки, със светли топки, с много свещички! Забързал той, завъртял се и високо извикал: — Джудженца, джудженца, накичете елхичкйте с най-светлите играчки, дядо Коледа трябва да зарадВа всички на земята! И за няколко минути всичките елхи, малки и големи, били украсени с чудесни украшения.
Нямало вече плач, а само радост и
смях
.
Така дядо Коледа отминал гората и тръгнал за града, да зарадва и децата. От тогава до ден днешен хората красят елхи срещу Коледа за радост на децата.
към текста >>
41.
Три богатства.
 
- Милка Периклиева (1908 – 1976 )
ТРИ БОГАТСТВА Ой шейничке моя, мое златно злато, с тебе само сещам, ангелче крилато, колко дядо Господ ме дарил богато! С теб кога се спущам горе от баира, сещам от сърце ми радост как извира, сещам, че Бог дал ми дарове чудесни — свидни три богатства: здраве,
смях
и песни! Ран-Босилек
ТРИ БОГАТСТВА Ой шейничке моя, мое златно злато, с тебе само сещам, ангелче крилато, колко дядо Господ ме дарил богато! С теб кога се спущам горе от баира, сещам от сърце ми радост как извира, сещам, че Бог дал ми дарове чудесни — свидни три богатства: здраве,
смях
и песни! Ран-Босилек
към текста >>
42.
Джуджетата идат.
 
- Милка Периклиева (1908 – 1976 )
И всичко записват в дебели тевтери, и бързат да идат и правят за тях играчки и сладки за нова година, че скоро тя иде за радост и
смях
! Дар Дарина
ДЖУДЖЕТАТА ИДАТ Когато звездичките ясни изгреят, и всички , дечица си легнат да спят, тогава излизат из свойте къщурки — джудженцата малки и тръгват на път. Те тихичко влизат в всякоя къща, през мънички дупки, като през врата, и търсят и гледат къде се наврат послушни, добрички и мирни деца.
И всичко записват в дебели тевтери, и бързат да идат и правят за тях играчки и сладки за нова година, че скоро тя иде за радост и
смях
! Дар Дарина
към текста >>
43.
Лято.
 
- Милка Периклиева (1908 – 1976 )
Със цветя и птички, със сенчести горички, с весел
смях
и песни и с игри чудесни.
ЛЯТО Лято, лято, лято, много си богато, с ягоди, с къпини с алени малини.
Със цветя и птички, със сенчести горички, с весел
смях
и песни и с игри чудесни.
Анна Гавардова
към текста >>
44.
Хвърчи, хвърчи.
 
- Милка Периклиева (1908 – 1976 )
“.
Смях
— „Кучета не хвърчат“.
“ — Не. — „Хвърчат птиците, хвърчат пеперудите и насекомите. Как хвърчат пеперудките? “ — Децата показват „Как хвърчат ластовичките? “, „Ами как хвърчат кучетата?
“.
Смях
— „Кучета не хвърчат“.
Сега ще играем на „Хвърчи, хвърчи“. Аз ще ви казвам имена на разни животни и птици. Ако те хвърчат, ще си дигате ръцете, ако не хвърчат, няма да си дигате ръцете. Напр., ако кажа — хвърчи, хвърчи мишката — няма да дигате ръцете си, който ги дигне, изгаря. Ако кажа — хвърчи, хвърчи мухата — ще си дигнете ръцете и ако някой не ги дигне, ще изгори и т.
към текста >>
45.
Каин и Евел
 
- Николай Райнов
И взеха му тогава със
смях
плодовете, та ги занесоха вкъщи.
Но щом изяде плода на Познанието, изпадна Каин в тежък сън — и сякаш вампир завея над него кожени крила. А Каломаин и Евел ходеха, та играеха в Едема. И стигнаха до дървото, под което спеше брат им. И видяха Каина, заспал дълбоко, а в ръцете му се червенееха двата плода. И почнаха да го будят с весел вик, но дълбок бе сънят му, та не го сепна викът.
И взеха му тогава със
смях
плодовете, та ги занесоха вкъщи.
Адам, отпаднал и стар, на вечерта на своя живот, седеше пред хижата със замислен поглед. Той ги не видя. А Ева пееше в хижата. И тя се зарадва, като съзря плодовете, защото ги позна. И взе единия плод, та го изяде.
към текста >>
В Твоите движения играе
смях
— и страст се таи в мрака на очите Ти.
Черно стана пред очите му, а погледът му се премрежи от страстна мъгла. И в спомена му се ломеше сластно движение на гола женска снага, а пред погледа му играеше измамливо тяло: — цвете, змия и бяс в едно и също време. И видя Каин, че страстта е страшна. Твоите абаносови вежди се изгъват надолу плавно и широко — като два черни сърпа, хвърлени върху светлото небе. — — Сето, сестро моя: пожали ме! Слънцето мята върху пясъка своите огньове, а моите знойни стъпки Те дирят.
В Твоите движения играе
смях
— и страст се таи в мрака на очите Ти.
— Сето, сестро моя: пожали ме! Твоите румени бедра, пълни и кръгли, ме опиват като вино — и златният мъх по снагата Ти буди шемет в моето болно сърце. — Сето, сестро моя: пожали ме! Нощта пръска по небето едри звезди, а моите парливи очи Те дирят. В Твоите думи кипи гордост — и пламък съска в звъна на гласа Ти. — Сето, обична моя: пожали ме! Зачернюва ми живота абаносът на Твоите коси, опива ме трандафилът на Твоите устни, заслепява ме златото на Твоята кожа — о, Сето, сестро моя! Кажи ми: — Стъпчи душата си за мене! — Стъпчи душата си! — И аз ще Те чуя. Кажи ми още: — Бога убий за мене! — В сърцето на Вечния впий нож! — И аз ще Те послушам — о, Сето, сестро моя! Ти сепна в мене заспалата любов, но си отиде — и аз останах самин.
към текста >>
46.
Книга на загадките
 
- Николай Райнов
От другия бряг стигат до мене звукове на песен и звънливи пръски
смях
.
Три неща са, Ниле, три неща са от небето три пъти по-сини. Видях очите на царица Снофру: те са толкова сини, че който ги погледне, душата му полита и той припада от безумие. Погледът му се лута като поглед на луд човек, кръвта бие тежко в жилите му, а очите му виждат сините чертози на смъртта. Царицата е мнозина пленила, а който остане волен, до гроб копнее по сините дворци на смъртта, що бляскат в очите на царица Снофру. *** Горко ми! Моята лодка потъва.
От другия бряг стигат до мене звукове на песен и звънливи пръски
смях
.
Горко ми! Моята лодка потъва. Жълтите води въртят пред мене разкъсани венци, паднали от нечии глави. Въздухът трепери, стиснат от бесен вихър. Отвъдният бряг се не вижда. Горко ми! Моята лодка потъва.
към текста >>
Като му не приказваш никога за свян...“ И в потайния шепот на тълмача царицата чу изново божествения
смях
на Озириса, когато я пращаше отново на земята.
“ Тогава царица Маат-Ка-Ре каза тихо: „Да. Аз съм била до сега мъртва, защото не съм живяла в душата на своето дете. Но как ще всадя, наистина, в душата на сина си зърното на свяна, когато всеки мъж е безсрамен? А нима има добродетел без свян? Та нали всяка добродетел е свенлива!“ Старият гадател прибра краищата на мантията си и тръгна да си върви, но на прага се извърна към царица Маат-Ка-Ре и шепотом й каза: „Как ще го научиш на свян ли?
Като му не приказваш никога за свян...“ И в потайния шепот на тълмача царицата чу изново божествения
смях
на Озириса, когато я пращаше отново на земята.
*** Чия ли ръка разклати листата на тамариска? — Ръката на един влюбен разклати листата на тамариска. Ръката на един влюбен се докосна до стъблото, защото момъкът скърбеше по своята обична. Тази ръка разклати листата на тамариска. Чия ли въздишка угаси звездите по небето ?
към текста >>
Вятърът се изви над нея, загледа я с хиляди зелени очи, в почуда отпусна крила, а после прихна от
смях
и полетя надалек, като отнесе края на песента и хласна момата с шепа златни листа.
Умират ли пред тебе от уплаха мъжете ? “ Момата от Мегидо не чу. Тя запя друга песен: „Ръцете ми са плахи, като птици надвечер, в пожънати ниви. Гръдта ми е ледно огледало, обърнато към небето. Аз се боя от погледа на всеки мъж“.
Вятърът се изви над нея, загледа я с хиляди зелени очи, в почуда отпусна крила, а после прихна от
смях
и полетя надалек, като отнесе края на песента и хласна момата с шепа златни листа.
*** Смъртта ме погледна в очите и каза: — Ти остаря. Време е. Аз дойдох. — Аз съм по-стар от своите песни — рекох,—аз съм по-стар от своите притчи. Но никога не съм копнял по никакво Отвъд.
към текста >>
47.
Молитва
 
- Сава Калименов (1901 - 1990)
Не напразно, следователно, болшинството от интелигентните хора посрещат със
смях
този, който им заговори за молитвата.
За съжаление, те донякъде са прави. Днес, за днес, молитвата, у болшинството хора, които си служат с нея, е така изродена, до такава степен е опразнена от вътрешно съдържание, че смело може да се каже — днес с молитвата, с малки изключения, се само проституира. Нема по-свещен акт за човешката душа от този на прямото й обръщане и свързване с Бога, което може да се достигне и чрез молитвата. Обаче, това, което обикновено се прави, е светотатство, а не молитва. Поради това ние виждаме, че днес молитвата е в упадък, тя е станала една фалшива монета, на която не отговаря никаква реална стойност.
Не напразно, следователно, болшинството от интелигентните хора посрещат със
смях
този, който им заговори за молитвата.
И наистина, да изговаря човек думи, които са отправени към Бога, без да съзнава и мисли върху това, без да влага някакво свое съдържание в тях, без да чувствува че той наистина е пред лицето на Бога — това не е ли наистина светотатство? Ами що представлява публичната екзалтация на някои религиозни среди, които с викове, стенания, със сълзи на очи, изкуствено извикани от хипнотизиращата сила на проповедника, призовават Бога, завладени и тласкани към това от чужда воля? Ами що още представляват молитвите на всички духовенства от различните религии на света, с които всяко едно призовава Божието благословение върху своето войнство и ходатайствува пред Бога да му дарува победа над „врага“? Не е ли всичко това престъпление и светотатство или нещо повече от това ? . . .
към текста >>
48.
Една историческа картина
 
- Георги Радев (1900–1940)
„Сетите отци" на костанцкия събор избухнали в
смях
.
Трима патриарси, 29 кардинала, 33 архиепископи, 150-ина епископа, сума абати и приори, 300 магистрати и доктори по богословие, множество принцове и велможи, а най-после и сам императора образували бляскавия състав на събора. Града пък гъмжал от търговци, добитъци, слуги, секретари, войници, скитници-музиканти. Дошли и около 600 бръснари и 700 официални куртизанки. Импозантна обстановка, всред която се състоял „светия и непогрешим събор в Костанца!" Та на този именно „свят и непогрешим" събор, между другите въпроси, които прелатите задали на Хус, бил и следният: – Как дръзна да апелираш към Христа против папата? – Защото няма по-справедлив съдия от него, отвърнал Хус.
„Сетите отци" на костанцкия събор избухнали в
смях
.
И наистина, наивен човек ще да е бил Хус. Да дръзнеш да се обявиш против папата, чиято власт се крепи на щикове, клади, инквизиции, и да апелираш към Христа, това ще се е видяло съвсем наивно на благочестивите прелати. Да се облягаш на един институт, чиято власт се крепи на нещо осезаемо (и „светите отци" са знаели добре това „осезаемо") - има смисъл, но на Христа... Изнасям горната историческа картина, защото представлява голям психологичен интерес. Тя символизира едно състояние на съзнанието у човека, една от неговите степени. И тази степен и до ден днешен в голяма част от човечеството не е още превъзмогната.
към текста >>
49.
Два образа
 
- Георги Радев (1900–1940)
Мислите ли, че тая суха жена, с угаснала жизненост, ще се възрадва на тази мома, на нейния волен, жизнерадостен
смях
, на нейната цъфтяща младост?
Кому се усмихва тя? На хубавия есенен ден ли – един от ония тихи и слънчеви есенни дни, с лазурно небе, в които, както казва един северен писател, "всички годишни времена си дават среща? " Или, може би, на своите дружки в съседните лозя, които берат грозде, кръшно се смеят и огласят простора с песента си? А може би да се усмихва на своя възлюблен, който ù изпраща привет от претоварения с лозов плод кораб, що скърца по прашния ,друм? Все едно здрава, жизнерадостна, бликаща от живот и сила, присъщи на младостта, метнала на яки рамене кобилица с едри гроздове, обилно налени със слънчев сок, тя сама е сякаш една бликаща струя на живота. И тъкмо в този миг я зърва някоя жена, като изобразената на фиг. 2.
Мислите ли, че тая суха жена, с угаснала жизненост, ще се възрадва на тази мома, на нейния волен, жизнерадостен
смях
, на нейната цъфтяща младост?
Едва ли. Тия зли очи, с остър поглед, тоя изгърбен в средата, дълъг нос, с корава линия – властнически и активен, издаващ преодоляващото влияние на интелекта и волята, тия безсочни, стиснати устни, изтънени в една суха черта, тая костелива брада и тоя мършав врат – белег на увехнала жизненост – всичко това говори, че тази жена не може да долавя и да се отзовава на топлите трептения на оня живот, който блика с елементарна сила от натури като нашата гроздоберка. Още повече, че предната част на главата, непосредствено над челото, дето е центърът на милосърдието, на хуманността, е слабо развит у тази жена. Изобщо коронната част на главата, дето функционират висшите морални чувства у човека, показва слабо развитие. Жени като тази не могат да влизат в положението на хората, не могат да състрадават, да вземат участие в съдбата на своите ближни.
към текста >>
Тогава тя ще разбере в пълния ù смисъл, що значи тая прословута дума! Под погледа и думите на тая свекърва, които попарват като слана крехките цветя на младостта, ще заглъхне и кръшният момински
смях
, който е разкрехвал досега алените ù устни, за да блеснат наредените като мъниста зъби, и веселата ù песен; ще престанат за нея хора, игри, седенки.
На фиг. 2. имаме един приблизителен образец, една скица на описания по-горе тип. Ако искаме да го назовем с едно име, което е станало вече нарицателно за тоя тип жени, ще го наречем Ксантипа – прочутата Сократова жена, станала безсмъртна, не само защото името ù е тясно преплетено с живота на елинския философ, а защото негли е въплъщавала в една характерна форма тоя именно тип. Ако искаме да събудим познати житейски образи из нашата действителност, ще го наречем с думата "свекърва", която също е станала вече прозвище. Не дай Боже момата с кичурите грозде да има злочестата орис да стане снаха на някоя такава "свекърва".
Тогава тя ще разбере в пълния ù смисъл, що значи тая прословута дума! Под погледа и думите на тая свекърва, които попарват като слана крехките цветя на младостта, ще заглъхне и кръшният момински
смях
, който е разкрехвал досега алените ù устни, за да блеснат наредените като мъниста зъби, и веселата ù песен; ще престанат за нея хора, игри, седенки.
Защото смехът за тия "свекърви" е белег на лекомислие, песните са "непристойни", а хората – съблазън! Тия "свекърви" в религиозния живот са създали всички ония заблуди за "духа" и "плътта", за "грешната юдол" – земята, като са объркали по един плачевен начин физическия свят – великият полюс на Божествения свят и тялото на човека, един разумно устроен организъм, с който душата си служи на земята, с "плътта" – сир. низките животински влечения и страсти, които държат в робство човека. Навсякъде, дето е стъпвал властническият им крак, те са прокуждали песента, поезията, красотата, радостта от живота. Те са създали крайният аскетизъм, придружен с нескончаеми терзания на плътта, пости и разкаяния; те са сътворили ада, като место на вечно осъждение, на вечни мъки и страдания за "грешните души". Така, негли, те са смогнали да утолят своята лична жажда за мъчение, за мъст и наказание.
към текста >>
Знам, някои естети ще намерят, че нашата гроздоберка съвсем не е образец на красота, че има доста груби черти, които се оживяват негли само от нейния хубав
смях
и от интензивните трептения на нейната бликаща младост, от напрежението на елементарната стихия на живота.
От това гледище, в човешките общества – светски и духовни – ще срещнеш много проповедници, наставници, морализатори, ако малко майстори на духовния живот, малко художници на тънкото изкуство за повдигане на човешката душа. Без съмнение, един такъв майстор на душевния живот, не би отишъл да назидава, както биха сторили "свекървите", една мома като нашата гроздоберка. Защото това е една елементарна още натура, здраво чедо на земята, в чиито жили текат обилно нейните жизнени сокове. Най-високото предназначение, до което може да се издигне тая мома, е негли майчинството. И затова тя трябва да изпита трепетите на любовта, която се проявява като стремеж в сърцето – за да употребя един термин на Учителя – любов, която се стреми към центъра на земята и търси осъществяване в елементарните форми на половия и семеен живот.
Знам, някои естети ще намерят, че нашата гроздоберка съвсем не е образец на красота, че има доста груби черти, които се оживяват негли само от нейния хубав
смях
и от интензивните трептения на нейната бликаща младост, от напрежението на елементарната стихия на живота.
Това е, без съмнение, така, но тъкмо за това е избрана тая мома – като образец на натурална жизнерадост. Очевидно, от жени като нашата гроздоберка, не може да се очаква да играят някаква роля вън от сферата на семейния живот и да изпълнят някаква друга социална функция, освен родовата. Ония по-високи социални функции, каквито жената тепърва ще има да изпълнява в една бъдеща култура, очевидно изискват по-друго развитие и, съответно на това, по-друг строеж. Накрай, искам да очертая с няколко едри линии един друг, по-духовен тип жена, която често ни се явява в своята зряла възраст – и физически, и душевно. в тоя тип жени, от рода на Мариите , по-фино построени, преобладава мекият принцип.
към текста >>
50.
Когато говорим за Петър Дънов...
 
- Атанас Славов
Забележете това! Само тогава възниква
смях
, само тогава възниква радост.
А отдаването на култура на други култури е извънредно важно начало в творчеството. Ако актьорът е в празна зала, той не може да играе. Той трябва да твори за другите. Ако човек се смее сам той е луд, или чудак. Той трябва да се смее в обществото на други.
Забележете това! Само тогава възниква
смях
, само тогава възниква радост.
Ако една култура съществува сама за себе си и сама себе си възвеличава, тя се самозадушава, не може дълго да просъществува.“ За да възвърне органичността си, българската култура трябва да интегрира обратно в себе си съзнанието за своите планетарни параметри, да включи в речника си и да мисли чрез своя духовен учител Дънов, чрез художниците Кристо и Паскен, писателите Канети, индустриалци като Добри Желазков, търговци като благодетелите братя Георгиеви, държавници като Богориди, политици като Тодор Икономов, учени като Петър Берон, лекари като Селимински, общественици като д-р Миркович - нашата тежка артилерия! Второ. Начинът, по който виждам Дънов - безспорно най-големият проповедник, роден между българите, - е, че той е повече от проповедника в него. Син на виден православен свещеник от времето на българското възраждане през no-миналия век, възпитаник на американското методистко училище от отоманско време, завършил две теоложки и едно медицинско образование в Медисън и Бостън (САЩ), методистки пастор, лектор, учител, ясновидец, музикант, антрополог, лекар и астроном, той е повече от син на поп, повече от подготвен американски методист с три висши образования, повече от пастор, повече от учител, повече от учен. Не е ли така с всяка голяма световна личност? Така е.
към текста >>
51.
Глава седма: Изгрева 1936-1943
 
- Атанас Славов
На пръв поглед това беше най-непривлекателния човек, когото бях виждал дотогава! Як като скала, с огромна уста, къс нос, сбръчкано тежко лице, заключено между редките кичури на косата му, които безжизнено висяха върху рамената му, той бе живо доказателство за господството на духа над материята, тъй като ме плени още в първия миг, в който се срещнахме, с лъчезарната си усмивка и златните звънчета, които се обадиха в пълния му с доброта мъжки
смях
.
Идваха звуци на цигулки и флейта, и стотина човешки гласа пееха, но преди да излезем изпод сенките, песента свърши, и поток от хора плъзна към розовите лехи около нас. Някои от тях ни поздравиха с отворена длан, вдигната до рамото, и аз попитах тате защо поздравяват като Хитлер. — Грешиш, милорд! — Едно звънче се обади в гласа на човека, който се изравни с нас. Отворената длан на фашистите значи „Ще те плясна!“ А нашия поздрав значи: „Ето, не крия никакво оръжие в ръката си, защото съм ти брат!“ - Мъжът се обърна към тате като към стар приятел: -Добър ден, брат Васил!Хубаво, че си довел младия лорд Фаунтлерой толкова рано със себе си. - Добро утро, брат Иван! отвърна тате.
На пръв поглед това беше най-непривлекателния човек, когото бях виждал дотогава! Як като скала, с огромна уста, къс нос, сбръчкано тежко лице, заключено между редките кичури на косата му, които безжизнено висяха върху рамената му, той бе живо доказателство за господството на духа над материята, тъй като ме плени още в първия миг, в който се срещнахме, с лъчезарната си усмивка и златните звънчета, които се обадиха в пълния му с доброта мъжки
смях
.
Иван Антонов може би най-популярният астролог на България от всички времена! Тате беше дошъл за Любомир Лулчев, един от близките сподвижници на Учителя, и както разправяха личен астролог на царя и негов съветник. Разбрахме къде е по големия кръг последователи, скупчени под двете мушмули в края на поляната. Лулчев беше изключително красив човек с големи мустаци като на Ницше, светлосив костюм, бяла риза и седефена на цвят вратовръзка с диамантена игла, той бе център на групата обикновени хорица, които прехласнато слушаха какво има да им каже преди да плъзнат към града по канцеларии, банки, печатници и кой където си изкарваше хляба. Братски чувства щяха да владеят над хората в близко бъдеще, и никаква сила нямаше да може да спре този процес, понеже е вътрешен, и които живееха само за себе си щяха да страдат, а които служеха на любовта щяха да видят, че местата им ги чакат... Групата около него взе да се разпръсва, и той поздрави тате. Малко се учудих, че отблизо не беше толкова помпозен.
към текста >>
“
Смях
се, и се
смях
, и той се смя, и отново бях весел до немай къде.
За да упражняваме отдаване чест в движение, нали разбираш? Отдавах чест на фелдфебела, но не и на стълба. Така че ме попита защо не изпълнявам заповедта, и аз му казах, че не мога да казвам на стълба: „Здраве желаем, господин фелдфебел!“, защото е стълб, а не фелдфебел. И той ми каза: „Просто си го представи!Много е просто. Просто си представи, че е обратното!“ „Искаш да кажеш - отговорих, - че дирекът е фелдфебел, а ти си дирек, така ли?
“
Смях
се, и се
смях
, и той се смя, и отново бях весел до немай къде.
Скок-подскок! - какво ме интересуваше еди-кой си, или Лулчев, или каквото и да било! Имах си нов приятел, който не поздравява диреци, като го карат да ги поздрави! И пак подскок! Иван ме заведе до Лулчевата барачка, където беше тате, и аз му грабнах ръката с две ръце да я целуна, но той я издърпа. Още ми се сърдеше. Крачех търпеливо край него по пътя на връщане, докато най-сетне реши да ми прости, без да разбере, че аз бях този, който искаше да му покаже, че съм му простил с тази цевлувка, а не че исках прошка. Но, голяма работа - всяко чудо за два дни! * * * Така че това бяха братята... Всякакви ги имаше. И дето не отдаваха чест на диреци, и дето се бореха с мечки, и дето носеха на гърба си „вилите“ на царските съветници... Като погледнеш от страни ще си кажеш, че са били просто послушковци.
към текста >>
Говорим за това дали Иван Антонов може да каже на фелдфебела, че не е дирек, за да му отдава чест, и дали това може да ме задави от
смях
, и да накара мъчителния ми първи ден на Изгрева да просветне.
Без някой да му казва: „Строй-сееее-Е! Разцъъъъъф-тИ!“ Като това дето щяхме да бъдем японците на Балканите, спасителите на бялата раса, австрийците на жълтите павета, или бранителите на световния пролетарият, и непреклонен страж на мира! Помислете си какво значи Бог да е вътре в теб, и ти да го търсиш там вътре, и да искаш да се издигне бавно-бавно и да се покаже. Сияещ! Звучи помпозно. Така е. Помпозно е, и аз не казвам, дали е правилно, или не е. Говорим тук за това какво се крие под простотата и неафектираността на Белите братя.
Говорим за това дали Иван Антонов може да каже на фелдфебела, че не е дирек, за да му отдава чест, и дали това може да ме задави от
смях
, и да накара мъчителния ми първи ден на Изгрева да просветне.
Винаги нещо живо, „различно“ напираше в тях! Каквото и да е. Май споменах за носенето на вилите на царските съветници, ама не съм казал за какво става дума. Младите братя по онова време, дето работеха по парковете на София, бяха сменили една стара беседка от Борисовата градина, и я докараха на Изгрева за виолиста Ангел Янушев, че беше се задомил с една от сестрите. Гигантът Гради Минчев, брат му Атанас, Игнат Котаров и още някой там, само че като стигнаха до чешмата с орлицата, алеята ставаше тясна и не можеше да се сместят да носят беседката надолу към вилата на Лулчев, дето щеше да живее Ангел. Нямаше как да я хванат четиримата.
към текста >>
Не от майсторската ръка от златното сърце на Савата! Боже мили!
Смях
, и песен, и любов... Ако знаехте как съм се ухилил сега, щяхте да умрете от
смях
, и до вечерта да не се заядете с когото и да било... * * * Това бяха те изгревските симпатяги, но картината няма да е пълна, ако се задоволим само с описанието на тях именно.
Лъжа е! Опиум за народа! Прави го няколко пъти. Симеонов иска да се намеси. Иван Антонов даже скача на крака втория път, когато Игнат се появява, но Учителят се усмихва и казва: „Не го закачайте! Той ще стане най-преданият ми ученик в Братството!“ Така и стана! Или си „друг!“ или си Никой. А пък строителят, паркетчията Савата, всяка неделя се качваше на Витоша с една торба калеми и ги присаждаше на пръснатите нагоре по урви и върхове дивачки: диви круши, диви сливи, диви ябълки... Тътриш се по върлите пътеки, и току над главата ти се жълтее една сякаш паднала от небето огромна сочна круша. Или ябълка.
Не от майсторската ръка от златното сърце на Савата! Боже мили!
Смях
, и песен, и любов... Ако знаехте как съм се ухилил сега, щяхте да умрете от
смях
, и до вечерта да не се заядете с когото и да било... * * * Това бяха те изгревските симпатяги, но картината няма да е пълна, ако се задоволим само с описанието на тях именно.
Изгревът влачеше по алеите си и съпътстващи товари по-тежки от беседката на Ангел Янушев. Или по-деликатно казано по-силно изявени съпътници. Картината ни ще бъде много непълна, ако просто ги прескочим. Ако ги премълчим. Много са, но трябва да спомена поне Михаил Иванов например, и Любомир Лулчев, за когото вече стана дума.
към текста >>
52.
Глава осма: Мърчаево
 
- Атанас Славов
Отново с върховните си приятели, които винаги са осмисляли живота ми: Мики Маус, Доналд Дък, Гуфи... Те крещяха, куткудякаха, квакаха, а ние ревяхме от
смях
с изскочили от орбитите очи.
Вътре ОФето вкарва прожекционна камера, опънат е бял чаршаф за екран, и оръдейните канонади на Източния фронт и американските и английски самолети от Запад превръщат софийските бомбардировки над териториите на Райха на древна история. Ясно си спомням една случка от това време, която никога няма да забравя. ОФето пускаше филми за децата в Салона, за да бъдат впечатлени от идващото време на върховна радост. Към осем часа вечерта, когато работният ден вече беше напълно отминал, прожектираха какво ли не! Имаше, разбира се, и изчезнали преди три четири години анимационни филми на Уолт Дисни. Аз бях неизбежно там.
Отново с върховните си приятели, които винаги са осмисляли живота ми: Мики Маус, Доналд Дък, Гуфи... Те крещяха, куткудякаха, квакаха, а ние ревяхме от
смях
с изскочили от орбитите очи.
И ето че една вечер вратата на Салона се отвори, и влезе брат Симеон. Каза, че ще прекъсне прожекцията, защото Учителят не може да спи. Втрещих се! Абсолютно не ми беше минало на ума, че стаята му е точно над Салона, и че сигурно се тресе от нашите писъци! Потънах в земята от срам. Бяхме напълно забравили, че Учителят изобщо живее в таванската стая над нас. Беше абсолютно, абсолютно, абсолютно друг свят! Всичко беше свършено! С настъпването на коледното стопяване на дните, Учителят вече лежеше на смъртно легло.
към текста >>
53.
Глава първа: Лъкът и тетивата
 
- Атанас Славов
Чест голяма! А той - смее се в собичката си и разправя врели-некипели на младите лапета да пълни душата им със
смях
и слънце.
Под ведростта, под забавността и толерантността му Бъчваров вижда истинската му царствена Същност. „Припомням си и днес първите си впечатления от срещата ми с дядо попа. Едроръст с холеричен темперамент старец, в очите на когото още блестеше огънят на буден, господарски дух, който не е обичал „думата му да става на две“. Винаги наблюдателен, с тиха външност, той заговорваше плавно, мелодично, но със сдържан тон, като човек, който добре се владее...” По някое си време владиката Симеон ще го потърси при идването си по някакво си честване и - „...как сте го оставили така!“. Ще се скара! Такова слънце! Медал му дава, улица урежда да се кръсти на негово име (но никога не й закачат табелата).
Чест голяма! А той - смее се в собичката си и разправя врели-некипели на младите лапета да пълни душата им със
смях
и слънце.
* Само че отхвърчахме напред, а 1854 г. няма да мине без още едно подсещане, че е времето на търсене на Бога извън пробитите кратунки на духовна лен и директно лицемерие, с които от векове вече Той е поднасян на вярващите. Пак от другата страна на океана, този път в Бостън, този път от Хенри Торо. И това не е лъвският рев на Стронг срещу верската лен, не е мистичното търсене на изкупление от греха на религиозното лицемерие на Константин Дъновски. Това е едно кротко, чисто, предутринно сияние изпод сенките на широколистата гора, в което прозира претворяването в думи на порива за избавление от „светското“ в света и откриване на себе си, и в себе си - откриването на Бога.
към текста >>
54.
Глава втора: Ученикът и учителите му
 
- Атанас Славов
Ами каламбурите на Ибиш ага и арменеца Бенлиян и на другите там диванета, дето са си просташки, но народът умираше от
смях
, като ги гледа от сутрин та до вечер по улиците, и умираше от кеф да пуска по нещо в капите на калдъръма, дето си правеха джумбалдаците.
Вечна Варна - дето камъните на пода на осемъгълните табии бяха от българска Плиска и Абоба. Нали ги караха български каменари, нали ги сякоха български майстори, български железари, български зидари нали спускаха отвесите, български дърводелци нали рязаха таваните на стражниците... Все селски момчета, дето станаха граждани. Скромни и работни. Ами чешмите? Ами калдъръмите и мостовете?
Ами каламбурите на Ибиш ага и арменеца Бенлиян и на другите там диванета, дето са си просташки, но народът умираше от
смях
, като ги гледа от сутрин та до вечер по улиците, и умираше от кеф да пуска по нещо в капите на калдъръма, дето си правеха джумбалдаците.
Ами самотният изстрел нощем? Два изстрела за втори район – три за трети... Тулумбаджиите, тогавашните пожарникари, всъщност хамали от пристанището, дето грабват на рамо шестте тулумби и хукват към мястото на пожара - трийсетина души, - а след тях дрънкат каруците с бъчонките вода и целият град се стряска от сън и си е страшно, защото всичко тук е дървени къщи на каменни основи, ама на горния етаж с дървени тарабени обшивки само, като на месемврийските и созополските рибарски къщи. Безплатно тичат - яко, кеф им е да пъчат мускули. Граждани всъщност! И накрая на годината кметът им даде по една тулумбаджийска униформа награда, така че хамалите на пристанището в този чуден град са в униформи. Пожарникарски! Ха сега де! Само дето насред празното място при фиданките на новия добрички път, сред касапниците и един-двата навеса за кой знае какво, започват да дигат храм, дето ще е на името на св.
към текста >>
Богородица и, изглежда, ще излезе нещо свястно от него, другото - бърканица! Долу при липсващия мост Ташкюпрю ще трябва да слезе, да мине през липсващата крепостна стена и да хване железницата, дето я строи Хенри Баркли с брат си Тревор, че си оставиха ръцете, че даже Мидхад паша не искаше да направи тържествено откриване, да не вземат всички пътници да се избият, че да стане за
смях
.
Ами самотният изстрел нощем? Два изстрела за втори район – три за трети... Тулумбаджиите, тогавашните пожарникари, всъщност хамали от пристанището, дето грабват на рамо шестте тулумби и хукват към мястото на пожара - трийсетина души, - а след тях дрънкат каруците с бъчонките вода и целият град се стряска от сън и си е страшно, защото всичко тук е дървени къщи на каменни основи, ама на горния етаж с дървени тарабени обшивки само, като на месемврийските и созополските рибарски къщи. Безплатно тичат - яко, кеф им е да пъчат мускули. Граждани всъщност! И накрая на годината кметът им даде по една тулумбаджийска униформа награда, така че хамалите на пристанището в този чуден град са в униформи. Пожарникарски! Ха сега де! Само дето насред празното място при фиданките на новия добрички път, сред касапниците и един-двата навеса за кой знае какво, започват да дигат храм, дето ще е на името на св.
Богородица и, изглежда, ще излезе нещо свястно от него, другото - бърканица! Долу при липсващия мост Ташкюпрю ще трябва да слезе, да мине през липсващата крепостна стена и да хване железницата, дето я строи Хенри Баркли с брат си Тревор, че си оставиха ръцете, че даже Мидхад паша не искаше да направи тържествено откриване, да не вземат всички пътници да се избият, че да стане за
смях
.
Връстницата му на Петър - тази русенска железница. С едно тренче колкото за едно ритниче и една каруца с две джамчета за пощата и две с по три джамчета за трета и втора класа и една пак с три, ама големи, над плюшените кушетки с дървениците, и друсане, дето червата ти ще издруса до Русе. Английски шик! И оттам ще вземе австрийския параход за Свищов. Немски шик! Църквата „Света Богородица“ в края на строежа й, Варна И ще гледа на горната палуба как дамите с букурещките капелуши дьрдорят: „Баба плетещи чорапи, буня сяра, чок селям, керацо, мехало...“ и се кискат леко, като мине някое мустакато рае, и дискретно си потриват големите очи едни в други, както се стискат подручка: „Ах, их бин хунгрих, какой красивый князь!“ Траяска Бугаряска! Тъжно е уж, а май е смешно, защото е младост и колкото и с никой нищо да не споделя Петър, и колкото и да е скрит в себе си и какво чака и търси и той не знае, Варна си остава назад добра-лоша; и в Свищов, в Свищов да видим какво ще стане! Така е. Сега идва най-мъчното.
към текста >>
55.
Глава трета: Колежанинът
 
- Атанас Славов
И не е за
смях
! Само една година след откриването на линията станала първата голяма катастрофа при гара Шейтанджик (т.е.
За съжаление още от началото връхлита една от онези кошмарни варненски бури и кеят става дармадан, а пясъците изцяло зариват под себе си железните релси. Така че остава да се ползва само линията от другата страна на канала към езерото откъм крепостната стена; т.е. пътническата линия. И понеже от началото излиза име на цялата тая работа, че е кутсузлия - просто не върви! Пътуването е обявено за безплатно, и пак кандидати няма! Най-страшни, според тези, които са си опитвали късмета, били завоите. Като тутнел тренът, че иде завой, и като започнели да се наклоняват каруците на една страна - аха-аха да паднат! - смелчаците по седалките скачаш на крака и тичали разтреперани към другата страна.
И не е за
смях
! Само една година след откриването на линията станала първата голяма катастрофа при гара Шейтанджик (т.е.
Дяволска работа) - днешно Хитрино, и това вече довело населението в пълна паника. Освен италианския пътепис, за който говорим, за популярността на ужасното събитие е виновен и вестник „Дунав“ от 31 май 1867 г., където се описва с черни краски кое как станало. Петър поема към спирката при Ташкюпрю и се качва на трена. Вероятно с баща си. Вече имаме негови снимки от онова време.
към текста >>
Колкото и сериозен - паднал е
смях
.
Вече имаме негови снимки от онова време. Недопокрито с перушина младо, ячко момче със силен поглед. Отдръпнато в себе си. Деветнайсетгодишно. Но колкото и силен и колкото и сериозен да е, и колкото вглъбен в себе си, това първо пътуване в този влак, и то за да се отдели за пръв път от дома си в непознат град, и то за три години - не е минало-заминало. Колкото и силен - бил е впечатлен.
Колкото и сериозен - паднал е
смях
.
А това, че е вглъбен, му е оставило дълбок спомен, към който ще се връща много пъти далеч напред в годините. Така че похапнали са го дървениците, залитал е от стена до стена на завоите, гледал е как пищят пътниците и как си стискат ръцете от страх. Смял се е, когато кондукторите са слизали на гарите да убеждават чакащите по пероните пътници да се качат, защото - ура, да живей! - нищо няма, и сега вече влакът е поправен, стегнат - Свободна България! - и всичко е по мед и масло. И е медитирал, ако искате да го наречете така; прощавал се е с дом, баща, майка, сестра - тръгвал е към света и е знаел, че няма утре да се върне. Може би никога! Това безкрайно лангуркане - цяла нощ, повече от дванайсет часа! - то така ти разтърсва главата, че те отнася направо в друг свят! Как да не правят филми за Дракула с този влак, как да не стават катастрофи.
към текста >>
56.
Глава четвърта: Семинаристът
 
- Атанас Славов
Когато тръгнат на Запад по онова време пътниците от България, се тъпчат със
смях
и врява в пътническите вагони на трена, мъкнат дисаги, стари куфари и нови кошници, пълни с люти луканки, солено сирене и баят хляб на тукмаци; случайно да не умрат от глад по пътя.
На колко години казва и „изрича“ това, което има да каже Исус (И тука говорим като светски хора!) На колко години казва и „изрича“ това, което има да каже Мохамед? Буда? Лао Це? И така, ако трябва да опиша само фактите на прекосяването на Атлантическия океан от Дънов през 1888 година, картината ще бъде добре известна за всеки българин от популярния пътепис на любимия на всички хуморист от края на миналия век Алеко Константинов за екскурзията му до световното изложение в Чикаго от 1891 година, т.е. само три години по-късно.
Когато тръгнат на Запад по онова време пътниците от България, се тъпчат със
смях
и врява в пътническите вагони на трена, мъкнат дисаги, стари куфари и нови кошници, пълни с люти луканки, солено сирене и баят хляб на тукмаци; случайно да не умрат от глад по пътя.
(Уж! Всъщност за да не се охарчат, въпреки че така им излиза по-скъпо, защото всичко мухлясва, гранясва и се вкисва още първите дни!) Спят по пейките на третокласните купета с дрехите и върху вестници на рода; попийват, попейват, подпухват; миризмата на храна, пот, чорапи и хъркащи усти се смесва на гъсти талази. Смеят се. Свирят. На път през Унгария се запалват колелата на трена, и както казва Алеко: „Хай да ви вземе ашъма с майстори!“ Железничари ли, пожарникари ли, стражари ли в униформи се втурват и... „поливаха, гасиха, палиха, смадиха... хеля накрая тръгнахме. А маджарите - смях! Знаеха! - българи туристи! И тренът пак поема! Париж. Кой гледа Париж! Съмнало-несъмнало, търчат те към гара Сен Лазар, отдето в девет и половина специален трен на „Компани Женерал Трансатлантик“ (Алеко прекосява океана в прочутия тогава плаващ дворец „Ла Турен“) ще ги откара на хавърското пристанище.
към текста >>
А маджарите -
смях
! Знаеха! - българи туристи! И тренът пак поема! Париж.
само три години по-късно. Когато тръгнат на Запад по онова време пътниците от България, се тъпчат със смях и врява в пътническите вагони на трена, мъкнат дисаги, стари куфари и нови кошници, пълни с люти луканки, солено сирене и баят хляб на тукмаци; случайно да не умрат от глад по пътя. (Уж! Всъщност за да не се охарчат, въпреки че така им излиза по-скъпо, защото всичко мухлясва, гранясва и се вкисва още първите дни!) Спят по пейките на третокласните купета с дрехите и върху вестници на рода; попийват, попейват, подпухват; миризмата на храна, пот, чорапи и хъркащи усти се смесва на гъсти талази. Смеят се. Свирят. На път през Унгария се запалват колелата на трена, и както казва Алеко: „Хай да ви вземе ашъма с майстори!“ Железничари ли, пожарникари ли, стражари ли в униформи се втурват и... „поливаха, гасиха, палиха, смадиха... хеля накрая тръгнахме.
А маджарите -
смях
! Знаеха! - българи туристи! И тренът пак поема! Париж.
Кой гледа Париж! Съмнало-несъмнало, търчат те към гара Сен Лазар, отдето в девет и половина специален трен на „Компани Женерал Трансатлантик“ (Алеко прекосява океана в прочутия тогава плаващ дворец „Ла Турен“) ще ги откара на хавърското пристанище. Два часа чакане, тренове идват, заминават и всяко туткане на локомотива сякаш изсвирва в сърцето ти. Каквито щеш тюрлии от хора: французи, англичани, немци, италианци, испанци, поляци, руси, българи; сетне - за изложения и конгреси - младички калугерки полячки, купчина глухонеми, барони и баронеси с прислугата си; сетне търговци по работа; сетне художници и занаятчии, тласкани от нуждата за хляб отвъд океана; сетне ергени по професия, моми по професия и накрая чиста проба парижки „камелии“ (т.е. хубавици от „занаята“), пред очите на които се мержелеят несметните американски долари. Отиват просто така, на риск, със затворени очи.
към текста >>
И не блести в душата ти кристала на веселия
смях
, а духа и вее нищото на неосмисленото пространство.
Но друго ни интересува нас. Така или иначе в тази първа класа на богат свищовлия, родният градски бит, старото детско ежедневие на кристалните чаши в столовата, на водния простор на Дунава като открит път към света, а не преграда за орящите волове - не се губят при каквото и да било пътуване, а само го съпътстват. И в Чикаго Алеко си остава в своето си слънчево, свищовско „ха-ха-хи-хи!“ Той си е пак сред своите и на баща си байганювски интерпреньори, великосветски студенти, турски гюбеци, парижки и кючукпарижки фльорци, арменски сарафи и ... самочувствието на лесно празнещия се, но винаги пълен с колкото трябва туна-вилаети джоб. С Петър Дънов не е така. Плоските голи баири на Хадърча, които ти крещят от люлката още: „Това е нищо! Тук е нищо, ние не сме света, тук нас никакви ни няма за нищо!“ - това е то! Ако си се пръкнал там, ти си просто от „прелелите отпадъци на отвъдния бряг“, ти си в безтегловност.
И не блести в душата ти кристала на веселия
смях
, а духа и вее нищото на неосмисленото пространство.
Не си от пътниците в първа класа. Изринеш ли се оттук, не носиш със себе си бита си, разлита се плявата на детството ти и политаш гол и без посока, безцелен като комета нощем, безтегловен като доган по икиндия над Сините камъни. Вероятно пътуването на двадесет и четиригодишния Дънов през океана по-точно може да се възстанови по спомените на друг негов връстник - Георги Чакалов. Чакалов не е като Алеко от Свищов, където Дънов също учи, но затова пък точно като Дънов е учил в протестантското училище. В Самоков.
към текста >>
И докато италианците избухнаха в
смях
, като разбраха, че мъжът й преведе идеята им, един мъж на средна възраст от групата им се обади.
- Какво казват? - попита мъжа си еврейката. - Момчетии! - успокои я той. - Казват, че имаш хубав глас и че трябва да станеш певица. На италиански песни.
И докато италианците избухнаха в
смях
, като разбраха, че мъжът й преведе идеята им, един мъж на средна възраст от групата им се обади.
- Io ho un limono!4 - каза той. - Струва един долар. - Един долар! - жената беше ужасена от цената на лимона. Това беше цяла надница, според каквото й бяха казали, че плащат в Ню Йорк. Само че й мина за секунда и се обърна към отец Куцак.
към текста >>
- По-тихо, жено! Италианците се
разсмяха
, тя се разсмя, отец Куцак се разсмя.
Нея нощ беше първата, в която спа, и при това като мъртъв. - Казах ти, не му трябва лимон. Събуди го триумфалният глас на еврейската му приятелка. Тя цялата сияеше. Ръгна с лакът хълбока на мъжа си и продължи радостно на висок глас: - Събудих се седемнадесетгодишно момиче; като седемнадесетгодишна мома, след първата брачна нощ с момчето си тука! - И още веднъж ръгна нещастния човек.
- По-тихо, жено! Италианците се
разсмяха
, тя се разсмя, отец Куцак се разсмя.
Мъжът, който беше продал лимона на Гаврило, започна да разправя нещо на приятелите си със звучния си баритон, и последва нова вълна от веселие. - Какво каза, какво каза той? - Еврейката задърпа ръкава на мъжа си и първата му реакция беше да я накара да млъкне, но Петър усети, че е мъж, който не може нищо да откаже на жена си. - Глупости! - каза той. - Каза, че жените в неговото село след първата си нощ с мъжете си блъскат нашироко капаците на балконските врати на спалните си по изгрев слънце, да си окачат чаршафите да се ветреят, цялото село да ги види, и пеят на портокаловите горички покрай морето.
към текста >>
57.
Жорж (Георги) Радев
 
- Георги Христов
Зън, зън - ще пее земята и моретата и океаните ще ликуват и ще се заливат в
смях
.
Лягаме и заспиваме върху коравия нар. Струва ми се в съня, че някакви длани ме докосват. Дали това не са дланите на моята майка или на великата майка на света, която в тоя час докосва земята? Преди да заспя, разсъждавам за земята. Ще дойде - мисля си аз в предсънните видения - ден, когато ще се зарадват тези корави материци и това кълбо ще звънти в пространството като весела пчелица.
Зън, зън - ще пее земята и моретата и океаните ще ликуват и ще се заливат в
смях
.
Когато някой буден в далечните светове зърне нашата планета, той ще забележи една светла точица върху огромно- то петно на материка. Не е ли тази точица светлинка Ачларската комуна? Да, това е тя без друго. ___________________________________________________ 96 Диканята е земеделски уред за вършитба. Представлява тежко шейновидно приспособление, направено от дъски, за очукване на зърната на зърнените култури след жътва.
към текста >>
58.
Бай Жечо Вълков
 
- Георги Христов
Аз малко се замислих и се
позасмях
на това хрумване на щастливия Христо, защото си представих бъдещото човечество, накацало по клоните на дърветата, но лицето на Христо е много сериозно и залято в блаженото предвкусване на този здравословен и природосъобразен живот.
Спомням си тия закуски на сливата. Аз съм седнал на някой клон удобно, а до мене се е настанил Христо. Ядем сливи и гледаме в полето, където бавно се спуска като голям зрял плод юлското слънце. Христо кротичко къса сливките, подмята встрани костичките с един изучен жест и въздъхва. Аз мисля, че в тая въздишка се крие нещо като недоволство, че е толкова скромна тази вечер нашата вечеря, но Христо ми пришепна тихо и замечтано за това колко ще бъде щастливо човечеството, когато всички хора се научат да живеят природосъобразно и направо от дървото ще приемат даровете на природата, както ние сега приемаме витамините от жълтите джанки.
Аз малко се замислих и се
позасмях
на това хрумване на щастливия Христо, защото си представих бъдещото човечество, накацало по клоните на дърветата, но лицето на Христо е много сериозно и залято в блаженото предвкусване на този здравословен и природосъобразен живот.
Драги читателю, може да изглеждат смешни някои неща в нашата комуна, но сериозната работа, за която аз по-малко приказвам тук, е такава, че тя оставя най-трайни и най-свети следи в душите ни за през цял живот. В Ачларската комуна се става рано. След обичайната молитва за няколко минути играем гимнастика. Тя е съставена от бавни и неуморителни движения, които са елементи от Паневритмията. Жечо иска също така да играе.
към текста >>
59.
Кръстю Тулешков
 
- Георги Христов
От всички хора, които съм срещнал в живота си, Кръстьо ми е действал най-непреодолимо заразяващо със своя
смях
.
Все пак най-икономично си остава вечерянето на дървото - направо от сливите, но Жечо се стеснява да ни го предложи за постоянно, защото самият той трудно би го изпълнил. Кръстю, който е решил да възпитава тялото си, от известно време спи не в сайванта, а вън на една пейка не по-широка от 30 сантиметра. Той може да легне на тази пейка и да остане така неподвижен на нея до сутринта. Не зная защо е решил така, но то ми харесва, защото Кръстю го върши съвсем безшумно и без поза. Към казаното досега, искам да прибавя и едно обстоятелство, за което само споменах мимоходом.
От всички хора, които съм срещнал в живота си, Кръстьо ми е действал най-непреодолимо заразяващо със своя
смях
.
Този смях за мене е бил колкото мил и забавен, толкова и фатално опасен. Когато си приказваме така един с друг, ние можем да се смеем за това и онова и всичко минава добре. Но когато сме някъде, където човек трябва да се държи сериозно, където, не дай, боже, Кръстю открие нещо смешно, тогава настъпва трагедията. Аз трябва или да напусна това място (дом, събрание или каквото и да е друго) и да се спасявам, или да избухна в безпричинен смях, който ще озадачи хората и ще развали всичко. И досега не мога да открия причините за този заразителен смях.
към текста >>
Този
смях
за мене е бил колкото мил и забавен, толкова и фатално опасен.
Кръстю, който е решил да възпитава тялото си, от известно време спи не в сайванта, а вън на една пейка не по-широка от 30 сантиметра. Той може да легне на тази пейка и да остане така неподвижен на нея до сутринта. Не зная защо е решил така, но то ми харесва, защото Кръстю го върши съвсем безшумно и без поза. Към казаното досега, искам да прибавя и едно обстоятелство, за което само споменах мимоходом. От всички хора, които съм срещнал в живота си, Кръстьо ми е действал най-непреодолимо заразяващо със своя смях.
Този
смях
за мене е бил колкото мил и забавен, толкова и фатално опасен.
Когато си приказваме така един с друг, ние можем да се смеем за това и онова и всичко минава добре. Но когато сме някъде, където човек трябва да се държи сериозно, където, не дай, боже, Кръстю открие нещо смешно, тогава настъпва трагедията. Аз трябва или да напусна това място (дом, събрание или каквото и да е друго) и да се спасявам, или да избухна в безпричинен смях, който ще озадачи хората и ще развали всичко. И досега не мога да открия причините за този заразителен смях. Вероятно затова, защото и той се бореше срещу него или защото се смееше по особен начин - така, без глас, със свити устни.
към текста >>
Аз трябва или да напусна това място (дом, събрание или каквото и да е друго) и да се спасявам, или да избухна в безпричинен
смях
, който ще озадачи хората и ще развали всичко.
Към казаното досега, искам да прибавя и едно обстоятелство, за което само споменах мимоходом. От всички хора, които съм срещнал в живота си, Кръстьо ми е действал най-непреодолимо заразяващо със своя смях. Този смях за мене е бил колкото мил и забавен, толкова и фатално опасен. Когато си приказваме така един с друг, ние можем да се смеем за това и онова и всичко минава добре. Но когато сме някъде, където човек трябва да се държи сериозно, където, не дай, боже, Кръстю открие нещо смешно, тогава настъпва трагедията.
Аз трябва или да напусна това място (дом, събрание или каквото и да е друго) и да се спасявам, или да избухна в безпричинен
смях
, който ще озадачи хората и ще развали всичко.
И досега не мога да открия причините за този заразителен смях. Вероятно затова, защото и той се бореше срещу него или защото се смееше по особен начин - така, без глас, със свити устни. Смехът у Кръстю иде винаги по един и същи начин. Отначало лицето му се зачервява силно, очите му ме поглеждат бързо и малко изплашено, а гърбът му почва да подскача като похлупак на котел, в който ври, клокочи нещо ужасно заканително, готово да разруши всяка преграда. Трябва да се отбележи непременно и това, че Кръстю по начало е крайно стеснителен човек.
към текста >>
И досега не мога да открия причините за този заразителен
смях
.
От всички хора, които съм срещнал в живота си, Кръстьо ми е действал най-непреодолимо заразяващо със своя смях. Този смях за мене е бил колкото мил и забавен, толкова и фатално опасен. Когато си приказваме така един с друг, ние можем да се смеем за това и онова и всичко минава добре. Но когато сме някъде, където човек трябва да се държи сериозно, където, не дай, боже, Кръстю открие нещо смешно, тогава настъпва трагедията. Аз трябва или да напусна това място (дом, събрание или каквото и да е друго) и да се спасявам, или да избухна в безпричинен смях, който ще озадачи хората и ще развали всичко.
И досега не мога да открия причините за този заразителен
смях
.
Вероятно затова, защото и той се бореше срещу него или защото се смееше по особен начин - така, без глас, със свити устни. Смехът у Кръстю иде винаги по един и същи начин. Отначало лицето му се зачервява силно, очите му ме поглеждат бързо и малко изплашено, а гърбът му почва да подскача като похлупак на котел, в който ври, клокочи нещо ужасно заканително, готово да разруши всяка преграда. Трябва да се отбележи непременно и това, че Кръстю по начало е крайно стеснителен човек. Той се стеснява при всички случаи и пред всички хора.
към текста >>
Вратът му е зачервен и гърбът му се задрусва от този фатален за мене
смях
.
Двамата полетяват назад. Тетрадките се разсипват по цялото помещение, а Димитров изпуска преписките, които носи в ръка. Те заедно с пардесюто литват в пространството. Двама прислужници се спускат да задържат директора, единият се плъзва по пода, намазан с подово масло, пада назад. В това време Кръстю, за да не види поразиите, които оставя след себе си, бърза напред.
Вратът му е зачервен и гърбът му се задрусва от този фатален за мене
смях
.
Аз примирам вече на другата страна и се надувам да не изпусна глас - нещо, което би разгневило повече директора и маститата дама. Страшна случка! Тя е плод на Кръстювата стеснителност. И досега не мога да си обясня къде се беше засилил така, кое го подгони, та трябваше по пътя му да падат жертви. Всичко това стана така бързо, светкавично, че никой нищо не можа да съобрази. Друг път сам Кръстю ми разказа следната случка.
към текста >>
Всички се
смяха
презглава на тая история.
Разгневеното животно и още по-разгневеният ездач спряха. Кобилата, на която бях аз, се уплаши от тупурдията и полетя напред, но аз със свободната си ръка хванах повода и я спрях. И Кръстю, и аз слязохме от конете и почнахме наказателната акция. При всичката си любов към тия животни ние им ударихме по няколко „плесника“ по пърхавите лакоми муцуни. Криво-ляво успяхме да занесем яденето на нивата без, разбира се, строшената стомна.
Всички се
смяха
презглава на тая история.
Само Жечо не се засмя. Той остана твърде опечален за стомната. За тази стомна той се тюфка до края на сезона. Описваше я, хвалеше я, цъкаше с уста, припомняше цената и и обстановката на Карнобатския панаир, откъдето я бе купил. Колко много години има оттогава, но аз съм сигурен, че и днес, ако Жечо срещне мен или Кръстю, ще ни рече: „Тю, бре! Та как можахте да строшите такава стомна!“ Той и до днес не вярва, че стомната е строшена от главата на неговия кон.
към текста >>
60.
2. Борис Николов - спомени на един комунар от с. Ачларе
 
- Георги Христов
По едно време минаха цигани по пътя, поспряха се, погледнаха се и се
посмяха
.
Предаде ни сърповете, които беше наточил, и ние пристигнахме до уречената нива. Но работата не вървеше. Често се порязвахме със сърповете. Почнахме да жънем една нива край пътя. Приятно ни беше да ни грее слънцето, но жътвата не вървеше.
По едно време минаха цигани по пътя, поспряха се, погледнаха се и се
посмяха
.
По едно време седнаха и се захласнаха от смях. Един от нас ги пита: „Защо ни се смеете? Не виждате ли, че не умеем да жънем и само се мъчим. А който ни гледа не трябва да ни се смее, а трябва да му се доплаче. По- добре заплачете, та и ние да дойдем, та да заплачем заедно.“ Циганите се замислиха.
към текста >>
По едно време седнаха и се захласнаха от
смях
.
Но работата не вървеше. Често се порязвахме със сърповете. Почнахме да жънем една нива край пътя. Приятно ни беше да ни грее слънцето, но жътвата не вървеше. По едно време минаха цигани по пътя, поспряха се, погледнаха се и се посмяха.
По едно време седнаха и се захласнаха от
смях
.
Един от нас ги пита: „Защо ни се смеете? Не виждате ли, че не умеем да жънем и само се мъчим. А който ни гледа не трябва да ни се смее, а трябва да му се доплаче. По- добре заплачете, та и ние да дойдем, та да заплачем заедно.“ Циганите се замислиха. Ще кажеш, може ли циганин да мисли?
към текста >>
НАГОРЕ