Търсене в текстове за 'Спомените'

НАЧАЛО

Сваляне на информацията от страница 1

Намерени текста в категории:

Беседи от Учителя:

Изгревът на Бялото Братство:

Писма от Учителя:

Текстове и документи:

Последователи на Учителя:

Списания и вестници:

Хронология на Братството:

Рудолф Щайнер:

Емануел Сведенборг:

На страница 1: 48 резултата в 36 текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.

1. Физиогномия Съдържание на 6-7 бр. - Житно зърно - година IV – 1928 г.

„Първичният гений на душата, наречена у Бардите Авен, представя висшия разум у всяко същество; първичната любов и е изворът или сборът от най-висшите стремежи и най-чистите усети на сърцето и най-сетне първичната памет ни дава спомените за миналите наши съществувания и ни позволява да завладяваме единството на нашата индивидуална природа и да обединяваме в една завършена Синтеза (цялост) всички моменти на нашия живот, пръснати в протяжението на времената" казва А. Пикте.
деградацията на монадата е абсолютна действителност; но щом като душата и особено индивидуалността е изложена на погиване, то тя също така може по обратен път да се въздигне и с триумф да излезе из бездната на Абред. И три са победите, които спомагат на душата, за да излезе и се спаси от този кръг на гибелта. Тези три сили са изразени в триадата „знание (мъдрост), любов и морална енергия". Чрез тези три Сили или Могъщества душата може да навлезе в онзи лъчезарен кръг, наречен Гвинфид, където тя изново намира тези три дарби, що е притежавала преди падането си и тези дарби са: първичният гений, първичната любов и първичната памет. Едва в тоз кръг Гвинфид, човек намира трите висши същности на блаженството: отсъствие на злото, отсъствие на нуждите и отсъствие на смъртта. „Първичният гений на душата, наречена у Бардите Авен, представя висшия разум у всяко същество; първичната любов и е изворът или сборът от най-висшите стремежи и най-чистите усети на сърцето и най-сетне първичната памет ни дава спомените за миналите наши съществувания и ни позволява да завладяваме единството на нашата индивидуална природа и да обединяваме в една завършена Синтеза (цялост) всички моменти на нашия живот, пръснати в протяжението на времената" казва А. Пикте. Навлязъл в благодатния кръг на Гвинфид, човек намира там следните три пълноти: съчувствие или споделяне на всички качества в тяхното принципиално съвършенство; притежаване на един гений на превъзходство и заживяване в една любов към всички същества с една неизтощима енергия. Полезността или ценността в живота се определя от следната триада: „Три са нещата, които не ще имат край, поради неизтощаващото се тяхно могъщество - това са: формата, качеството и ценността на съществуването. Защото освободени от всякаква злина, тези три неща придобиват една вековечна трайност всред разнообразието на доброто и красотата на този кръг Гвинфид. Ние сме тук в съвършена аналогия с Нирваната у индусите; и действително, еволюцията продължава без прекъсване, както тази на Dhyans-Chohan-ите в истинската езотерична традиция на Индия. Друидическата доктрина не допуща сливането на духовете с Божеството - нещо, което е един вид материалистичен пантеизм.
към текста >>

2. Учителят – Мара Белчева Съдържание на 6-7 бр. - Житно зърно - година IV – 1928 г.

Спомените ми винаги се спираха на стария ми приятел Дезидериус, починал приблизително преди 20 години и на онези непознати лица, които срещнах на погребението му.
Седир ИЗ МОИТЕ СПОМЕНИ [1] Андреас Току що бях стигнал 40 годишната си възраст. бях лекар в едно парижко предградие. Дейността ми като лекар не беше изгасила мечтите на младостта ми, на доброто онова време, когато бях свободен да напусна всичко за една рядка книга или разговор с един мистик. Спомените ми винаги се спираха на стария ми приятел Дезидериус, починал приблизително преди 20 години и на онези непознати лица, които срещнах на погребението му. Всяка вечер, когато умората не ме възпираше, преписвах книгите, които той ми беше дал и особено черния бележник. В послания погледът ми се спираше, без видим мотив върху имената Андреас и Теофан. Една обикновена случка прекъсна еднообразието на живота ми. Несръчната ми слугиня разкъса една копринена бродерия, която беше ми подарил един мой роднина от колониите. Тая бродерия беше разкошна работа с красиви краски: тя представляваше букет от прасковени клони с розови цветове, смесени с черешови клони, покрити с бели цветове.
към текста >>

3. Когато бях - Мара Белчева Съдържание на 8-9 бр. - Житно зърно - година IV – 1928 г.

При разходката Андреас ми разправи за някои от спомените си от Азия: – При първото си пътуване до Ласа изпитвах силна морална атака, подобна на оная, за която вие ми бяхте говорили.
Една вечер, като дойдох у тях, заварих ги да правят приготовление за едно нейно пътуване - една нейна болна интимна приятелка я викаше и тя трябваше да тръгне незабавно с нощния експрес. Изпратихме я до гара Аустерлиц. След тръгването на експреса, Андреас ми предложи да направим нощна разходка по полето. Аз с радост приех това: нощна разходка с такъв един приятел беше цяло щастие. Предложих да вземем околовръстната железница, за да дойдем до-скоро до въздуха и мълчанието на полето. При разходката Андреас ми разправи за някои от спомените си от Азия: – При първото си пътуване до Ласа изпитвах силна морална атака, подобна на оная, за която вие ми бяхте говорили. Но и други грижи ме бяха сполетели. Бях минал през Туркестан и оттам тръгнах за Тибет. Вече трети път съдбата ми ме водеше при снежните Хималайски самоти. Далеч да ме обезсърчат студът, умората, гладът, мъчителните изкачвания, опасните слизания, бурята, ужасните оптични измами - нищо за мен не се сравняваше с радостта да си напълня дробовете с ледения въздух, идещ от върховете и да се опия вечер от гледката на великолепния небесен свод, да вкуся от вълшебния изгрев и от трагичната музика на краските при слънчев залез, да се потопя в тихата красота на нощта, когато луната осветява дълбокото мълчание, нарушавано сегиз-тогиз от вика на някое животно, което е на лов в дъното на долините. Какъв мир чувствувах там!
към текста >>

4. ДРАГОЦЕННИЯТ КАМЪК - GEORG NORDMANN Съдържание на 7-8 бр. - 'Житно зърно' - година VI - 1931/1932 г.

Годините се нижеха като светла нишка, спомените прозвучаха като стройна песен.
На другия ден той се събуди озарен от една светла мисъл. Спомни си за стария приятел Бен Яаков. Години не бяха се срещнали. Но що значи това за ония, които някога бяха неразделни другари? Светли спомени нахлуха в душата му и той се пренесе в един далечен чуден мир, където неговото детство се преплиташе с това на Бен Яакова. Годините се нижеха като светла нишка, спомените прозвучаха като стройна песен. „Колко щастливи бяхме някога, промълви той и тихичко се зачете в книгата на миналото. При него ще ида. Той не ще ме е забравил, той не може да ме забрави, както не може да забрави себе си. Що от това, че години не сме се срещали? Различни са нашите пътища, но що от това?
към текста >>

5. ДВА НАТЮРЕЛА - Г. Съдържание на 1 бр. - 'Житно зърно' - година IХ - 1935 г.

Също и спомените за миналите прераждания на човека са скрити в неговото подсъзнание.
Обаче това, което той говори за подсъзнанието, е само една много малка част от обширната област на подсъзнанието. От друга страна ние никак не можем да разберем човешкото естество, ако не обърнем внимание и на свръхсъзнанието, Основен принцип в психологията е, че нищо, преживяно веднъж в съзнанието, не се губи. То си остава в човека дълбоко скрито и работи в неговото подсъзнание. Човек е минал през формите на растенията и животните и затова техните опитности дълбоко скрити се намират в човешкото подсъзнание и по някой път се проявяват. По някой път възкръсват атавистични в съзнанието му елементи, които представляват издигнати нагоре утайки от дълбокото минало. Също и спомените за миналите прераждания на човека са скрити в неговото подсъзнание. И г, макар и да не се изкачват над прага на самосъзнанието, все пак оказват голямо влияние върху сегашните му мисли, чувства, желания, стремежи, навици, отношения към другите и пр. В романа „Homo sapiens" от Пшибишевски. Иза като видяла Фалк за пръв път, почувствувала, че тя го познава от хиляди години. Това е загатване за възкръсване на подсъзнателни спомени. Ето примери, от които се вижда, че далечното минало, макар да не можем да го издигнем над прага на самосъзнанието, съществува скрито в подсъзнанието.
към текста >>

6. ДВЕ ОСИ В ГЛАВАТА НА ЧОВЕКА Съдържание на 7 и 8 бр. - 'Житно зърно' - година Х – 1936 г.

В древна Индия например, културата беше духовна и още бяха пресни спомените от атлантското ясновидство.
Всичко, което съдействува на човечеството в еволюционния му период, трябва да бъде от съвсем друг характер. Съвсем други методи и форми трябва да се употребят. Учителят казва: „Знанието, което са имали хората при слизането, то не може да помогне сега. Сега при възлизането требва те да научат новото", И всички науки имат съвсем друг характер в тия два периода. Например, каква беше биологията в инволюционния период, после астрономията, медицината и пр.? В древна Индия например, културата беше духовна и още бяха пресни спомените от атлантското ясновидство. Даже броят на ясновидците беше доста голям. Ето защо древните индуси живееха с духовна светлина, с духовни спомени, запазени у тях от периода на постепенното им слизане, но материалната действителност те не можеха да изследват тъй, както я изследва един съвременен учен. Те имаха съвсем други методи за изследване. Но понеже днес имаме еволюционен процес, който е възлизане от материята към Духа, затова днес характерно е, че се изследва подробно, внимателно материалната страна на нещата и след това се гради по-нагоре. Например в химията, във физиката, в анатомията, физиологията се изследват чисто материалните факти, без даже да се подозира съществуването на духовната страна на битието, и след това все повече и повече се сбират факти, чрез които се хвърля постепенно светлина и върху духовната страна.
към текста >>

7. ВИД И ПОСОКА НА РЕДОВЕТЕ ПРИ ПИСАНЕ Съдържание на 2 и 3 бр. - 'Житно зърно' - година ХІ – 1937 г.

И в бъдещия живот, ако такъв съществува, тогава, когато възкръснат спомените на една вяра, която вече не съществува, това е все още малкото дете, което съм бил в течение на няколко години, което възнаграждават или наказват, като че ли грешките или заслугите на един по-сетнешен живот не го засягаха.
Що се отнася до мене, аз виждам изключително детето, което бях и което още съм. Към това се примесват малки следи от юношеството и младенчеството. Тези от зрялата възраст са много по-редки, по-малко средищни, по-слабо изпъкващи, а тези от старостта изглежда да се заличават в сянката на смъртта. Биха казали, че аз-ът дотолкова, доколкото би трябвало да се затвърди накланя се вече към заличаване, към изчезване. Ако човек би живял два или три века, вместо да расте и да става по-сигурен, от него няма да остане досущ нищо. И в бъдещия живот, ако такъв съществува, тогава, когато възкръснат спомените на една вяра, която вече не съществува, това е все още малкото дете, което съм бил в течение на няколко години, което възнаграждават или наказват, като че ли грешките или заслугите на един по-сетнешен живот не го засягаха. Кой от моите пет или шест последователни „аз", ако можеше да съществува едно вечно щастие или нещастие, би бил вечно щастлив или нещастен? Би ли било право, ако би бил последният, най-несъществения измежду всички? Е ли той наистина тяхното цяло? Ние не знаем това, що сме самите ние, ние не можем да се съберем в себе си, да се определим точно. Как бихте желали да се излее над нас благодат и милост?
към текста >>

Но изчезнали спомените, в този нов живот, ние ще бъдем мъртви като да сме в гроба.
Аз виждам твоето лице, аз чувам твоя скъп глас, аз му отговарям! ” Те ме поздравяват, вярват че ме виждат и чуват понеже аз живея още, но това съм аз който ги вижда, който ги чува, понеже те не са вече мъртви ... Ще дойде ден - може би по-скоро, отколкото може човек да си помисли - когато медиците и хирурзите ще могат да ни дадат един стомах, черва, жлъчка, бъбреци, сърце, бели дробове, жлези с вътрешна секреция, с една реч нови или възобновени органи. Но ще могат ли те да заместят или да възобновят мозъка? И при такъв случай, какво би станало с паметта; и, загубена паметта, какво би станало с личността? Навият живот, ако ние бихме запазили паметта, ще почне съвсем по старому или по право би продължил живота в същите граници. Но изчезнали спомените, в този нов живот, ние ще бъдем мъртви като да сме в гроба. Ние бихме загубили всичко, което ние загубваме, когато преставаме да живеем. В резултат - възкресение, то не би било вече нищо за нас, понеже не се отнася повече до нас. Ние бихме изчезнали и това, което би дошло, не би дошло вече до нас, а до един друг. Което бихме изстрадали, това би било един непознат, който би изстрадал всичко във времето или във вечността. Сравнено с това, което сме били, ние бихме били подобни на тези, които не съществуват вече.
към текста >>

8. НЯКОЛКО ДУМИ ВЪРХУ СЪВРЕМЕННАТА ПСИХОЛОГИЯ - КР. В Съдържание на 9 и 10 бр. - 'Житно зърно' - година ХІ – 1937 г.

Ако по някакъв начин беше загубена връзката между отделните моменти, ако асоциативните способности бяха загаснали, щях да преминавам през спомените за отделните събития като през отделни изолирани епизоди, щях да ги изживявам моментално и после щях да ги изгубвам от моето мисловно поле.
Досетих се, че тая сутрин се изкачвах по планината, после се досетих, как излязох от дома и че бях закъснял. В ума ми възкръсваха последователно, в първо време изолирано и строго ретроспективно, всички сбития и се свързваха едно с друго с никаква връзка. Като че се движех в релси в обратна посока на тая, по която бях дошъл. И след всеки изминат метър, виждах познати, но забравени до момента неща, които възкръсваха неочаквано и ясно в съзнанието ми. Най-после си спомних, че см студент и се готвех за изпит по това време. Ако по някакъв начин беше загубена връзката между отделните моменти, ако асоциативните способности бяха загаснали, щях да преминавам през спомените за отделните събития като през отделни изолирани епизоди, щях да ги изживявам моментално и после щях да ги изгубвам от моето мисловно поле. Нямаше да имам никакво схващане за тях и с това бих бил отличен пример за предишната мисъл - за точка, която се движи в дадена посока неизменно, притежаваща само едноизмерно съзнание. Пример за двуизмерно съзнание, както споменахме вече, са тия хора, макар и рядко срещани в наши дни, които са лишени от тая умствена деятелност, наречена причинност. Това са една особена категория, недостигнали още същинското мисловно равнище, животът на които се разлива в една площ. Те живеят живота така, както той се аспектира пред тях, без да търсят причините, които произвеждат събитията. Имаше едно време едни особени съдове - мухоловки, в които влизаха лесно, но не можеха да излязат, макар че това бе възможно.
към текста >>

9. ИЗ НАШИЯ ЖИВОТ - НОВО ПОСЕЩЕНИЕ ОТ ЛЕКАРИ ПРИ УЧИТЕЛЯ - Б. БОЕВ Съдържание на 5 бр. - 'Житно зърно' - година XV - 1941 г.

Старият свири на една струна глухата песен на спомените, а мъдрецът свири на три струни.
Тя е песен на пътник, тръгнал на дългът път, да търси, да разгадава тайната на всичко, що го заобикаля... но безуспешно. Човек се спира и чува, че е зазвучала третата струна на живота. — Старостта бавно пристъпя и како замиращи акорди, един след друг се редуват спомени на миналите дни... Така една след друга заглъхват тайнствените струни на живота и пред угасващия взор на човека се възправя вечното: „защо"? Някога чух глас да казва: „Не късай струните на младостта, не късай ни една от струните на живота! Така, когато косата ти стане бяла, ти няма да бъдеш стар, а — мъдър". Старият свири на една струна глухата песен на спомените, а мъдрецът свири на три струни. Мъдрият владее алхимията на живота. Неговата песен е ту прекрасен изгрев на слънцето, ту зенит на живота, ту тих и спокоен залез. Мъдрецът е мъдрец, защото е отговорил на вечния въпрос „защо" ? „Защо" за Него не съществува, защото той е светлина. В тая светлина пред взора на душата се разкрива светът на вечната младост, на вечната красота, откъдето идат тия, които са закърмени с лъха на вечността.
към текста >>

10. DU MAITRE: LA LOI FONDAMENTALE Съдържание на 7 бр. - 'Житно зърно' - година XV - 1941 г.

На момичето завързали очите и я повели напред, но тя познавала и изброявала всичко, където минавали и изреждала спомените си.
Вестта за това голямо чудо възбудило не само Делхи, но и цялата околия. Но трябваше да се провери и установи още нещо. Шанти Деви била отведена в Мутра, там дето е живяла първия път със своя мъж. Тя познала веднага както местото, така и всички роднини на онзи, когото тя наричала свой мъж. При проверяването се отишло и по-нататък. На момичето завързали очите и я повели напред, но тя познавала и изброявала всичко, където минавали и изреждала спомените си. Най после колата спряла пред една къща и там й отвързали очите. Тя веднага заявила, че това е къщата на нейния мъж. На вратата се показал един старец и Шанти Деви веднага казала, че това е нейният свекър. Из в. „Мир". Паневритмия, песни на хармоничните движения.
към текста >>

11. АТЛАНТИДА - ТЕОДОР ХАЙНРИХ МАЙЕР Съдържание на брой 4 - 'Житно зърно' - година XVII - 1943 г.

Това кътче от света, отрязано от останалата действителност, става частица от спомените, по които се чете възходът на човека и човешката общност.
Ако хората знаеха, какъв неразрушим мост във вековете и каква жива спойка между хората е изкуството, каква гордост е то за човека, те не биха правили нищо друго освен да го поощряват с всички сили, с всичката настойчивост и енергия, похабявана често в съвсем други и безплодни пътища. И ако някога чуете да се каже, че нима нужда от изкуство, знайте, че там е блато на разтление, където не достигат освежаващите и обновителните струи от слизащите потоци на духа. Пластичните изкуства и творби са смразени ясновидения на една творческа душа. В тях художникът спира вървежа на собствения си живот, подарява своето време и изоставя себе си, за да потъне в родилните мъки на изобразяването, за да ни поднесе частица от вечното. Едно кътче от света, в което се е осъществило нещо голямо и съдбоносно, за творческото съзнание придобива свое собствено безсмъртие. Това кътче от света, отрязано от останалата действителност, става частица от спомените, по които се чете възходът на човека и човешката общност. То е история на развитието, защото триизмерната вещественост крие в себе си частица от един човешки поглед, следователно късче от един живот. Една от грешките, които често правят нашите съвременни художествени ценители е, че те се спират твърде много на стила, маниера, рисунъка и колорита, а твърде малко върху изобразената и загатната идея на едно художествено произведение. С други думи, повече на външния ефект, отколкото на това, което е нарисувано и изваяно. Такова едно отношение към художествените творби показва и отношението към проблемите на изкуството. Това е изхабяване на вътрешния художнически потенциал за сметка на външните средства, които не са цел на никое изкуство.
към текста >>

12. ПОДЕМ В БИОЛОГИЯТА БОЯН БОЕВ Съдържание на брой 5 - 'Житно зърно' - година XVII - 1943 г.

Всеки може да проследи в една история на изкуството всичко онова, което съставлява грамадното богатство на човечеството — спомените, върху които човешкият дух е оставил белезите на своето развитие.
На второ място е пейзажът, симфонията на багрите, обилието на въздуха и щедро раздаваната светлина. Според някои тоя копнеж към завладяване пространството, осъществен върху рамката на пейзажа, се е родил в епохата, когато хората са пожелали да напуснат близкото и предметното и да отлетят със своята размисъл в чезнещата далечина. Третият път към осъществяване на изобразителното изкуство е пътят, който ни показва стремежа на човека да проникне във висшите сфери на духа. Картините с религиозно мистично съдържание, черковните украси, иконописа и всички случаи, където човекът е представен с полет към висината, са на художници, които дирят начин да представят великия миг на едно съединение между аз-а на лутащия се земен човек с аз-а на Всемира. В скулптурата, първата и последната задача се постигат все посредством плоскостите и масите, построени така, че да изразят потискащата мъка на земята, непосилния труд и напрежението, а други път да се откъснат от тая твърд, да полетят във висините и да превъплътят коравия камък в жив дух, в сияние, в слово и обич! Всеки може да проследи в една история на изкуството всичко онова, което съставлява грамадното богатство на човечеството — спомените, върху които човешкият дух е оставил белезите на своето развитие. Тия произведения на изкуството са разгледани от гледище на техните маси, по съвършенството на техните форми, и начина по който са поставени отделните части. Изследвано е ритмичното равновесие на отделните части на тялото, както и физиогномичната особеност в лицата: ъглите на профила и численото съотношение на частите. Това, наистина, съставлява една стройна наука и при това толкова интересна, че в тия съотношения ние можем да открием геометрията на древните майстори. От тоя поглед към редицата произведения, съставляващи красотата на античния свят, ние искаме да доловим нещо друго — не толкова формално статичното намерение на майстора, не толкова и разположението на отделните части, нито пък тясното неповторимо парциално съвършенство, колкото проблясъка на вложена там мисъл и на едно светоотношение. Но тия творби, майсторите на които отдавна са отминали в неизбродната бездна на времето, са останали следите на един слънчев проблясък, на едно събудено за обич сърце и едно могъщество на духа.
към текста >>

13. Паша Теодорова (1888-1972) Брой 1-2 -1995г. - Списание 'Сила и Живот' 1992- 1996г.

Куртев е писал Влад Пашов в спомените си: “По време на Балканската война брат Георги Куртев бил на фронта като фелдшер.
Силното им духовно присъствие е помагало на мнозина. По време на престоя им там избухнала епидемия от холера. Те двамата поели лечението на 800 души холерно болни. Благодарение на тяхната самоотверженост и висок дух, те успяли да намалят смъртността до минимум. За тази голяма опитност на Г. Куртев е писал Влад Пашов в спомените си: “По време на Балканската война брат Георги Куртев бил на фронта като фелдшер. По войската плъзнала холера и всички бягали от заразените. Тогава Г. Куртев призовал желаещите войници от дружината да се притекат на помощ на болните. Гарантирал им, че никой от тях няма да се разболее от холера. Няколко войника отишли с него и обслужвали болните цели 7- 8 месеца, без да се заразят.
към текста >>

14. Савка Керемидчиева (1901-1945) Брой 1-2 -1995г. - Списание 'Сила и Живот' 1992- 1996г.

Погледнато от човешка гледна точка то е необяснимо, но от гледище на висшата закономерност, това е естествена последица от срещата й с Учителя - проводник на по-висш морал, от този на човеците.Този случай тя описва накратко в спомените си: “Много четох, много се разговарях, но дума не чух за вегетарианството, макар че мнозина от моите познати по това време били вегетарианци.
Прочела ги няколко пъти. Харесали й с особения си език и увлекателния и свободен изказ. Смисълът на Словото изведнъж я грабнал. Събудил се жив интерес към духовната литература и тя започнала да търси такава, за да обогати познанията си. През същата 1915 година се случило нещо странно с нея. Погледнато от човешка гледна точка то е необяснимо, но от гледище на висшата закономерност, това е естествена последица от срещата й с Учителя - проводник на по-висш морал, от този на човеците.Този случай тя описва накратко в спомените си: “Много четох, много се разговарях, но дума не чух за вегетарианството, макар че мнозина от моите познати по това време били вегетарианци. Станах вегетарианка по свой начин, по вътрешен път, под ничие външно влияние, нито от хората, нито от книгите. На 27 септември 1915 година, още със ставането си от сън казах на себе си, а след малко и на близките си: от днес ставам вегетарианка.” На 16 април 1916 г. Паша Теодорова за първи път чула беседа от Учителя. Оттогава започнала да посещава беседите на Учителя, изнасяни в дома на Петко Гумнеров на “Опълченска” 66. Там я забелязал проф.
към текста >>

15. Петър Пампоров (1894-1983) Брой 1-2 -1995г. - Списание 'Сила и Живот' 1992- 1996г.

Спомените на Елена Андреева оттогава звучат така: “От първата беседа, която чух аз изпаднах в такова повишено настроение, обхвана ме неописуема радост, че човек може да бъде добър и може да живее един възвишен живот.
Те мислят, живеят и всеотдайно служат на Новото. Изпълняват ролите си с чистота и святост. ЕЛЕНА АНДРЕЕВА 1899-1990 Елена Андреева, Савка Керемедчиева стенографират лекция на Учителя Срещнала е Учителя за първи път през 1920 г. в Дома на журналистите. За известен период от време той е държал беседите си в тази сграда на втория етаж.. По времето на тази среща Савка Керемидчиева и Паша Теодорова вече са поели своя дял от служението. Спомените на Елена Андреева оттогава звучат така: “От първата беседа, която чух аз изпаднах в такова повишено настроение, обхвана ме неописуема радост, че човек може да бъде добър и може да живее един възвишен живот. Никога дотогава не бях изпитвала такава вътрешна радост, че имам възможност да помагам, да съм в услуга на хората, да живея по-добре и в по-добро настроение.“ Елена Андреева завършила университета през 1927 г. Като студентка е живяла с оскъдни средства, затова след дипломирането си тя решила да си изкарва прехраната с учителстване. Отишла при Учителя с въпроса, дали да приеме помощта на свой близък, който може да я назначи на добро място в някой по-голям град. Учителят й казал: “Като отидеш там ще ти дадат пари за един хляб. Е, и ние можем да ти дадем това.” От думите му тя разбрала, че нейното място е близо до него, за да работи над беседите.
към текста >>

Ето какво е записала тя в спомените си за процеса на тази работа: “Ние трите едновременно записвахме всичко, каквото Учителя говореше.
Който не прилага не е ученик.” След 1931 г. Елена Андреева отишла в провинцията по поръка на Учителя като учителка. Прекарала там близо четири години, но я уволнили заради противорелигиозни идеи. Това са години на опитности и вътрешни преживявания за нея. Връщайки се в София, Елена Андреева отново поела своя дял в работата по стенографиране и дешифриране на беседите. Ето какво е записала тя в спомените си за процеса на тази работа: “Ние трите едновременно записвахме всичко, каквото Учителя говореше. Работата по дешифриране на Словото разпределяхме помежду си с пълно разбирателство и съгласие. Ако някоя от нас изкажеше предпочитание да изработи една лекция или беседа, винаги другите с готовност се съгласяваха. За да има ред в работата, ние разпределихме Словото на Учителя на отдели: неделни беседи, школни лекции, съборни беседи, планински беседи, утринни слова, извънредни беседи - беседи говорени от Учителя на братските празници - 22 март, Петровден, беседи пред сестрите, и държани в някои други случаи. Всяка от нас имаше тетрадка за всеки отдел. И например, когато Паша дешифрираше неделна беседа, тя ползваше своята тетрадка заедно с тетрадката на Савка и моята, и от трите тетрадки дешифрираше Словото.
към текста >>

16. Марин Камбуров (1902-1990) Брой 3-4 -1995г. - Списание 'Сила и Живот' 1992- 1996г.

В спомените си от това време той описва едно от най-силните свои преживявания - часовете, когато Учителя му предавал с любов и търпение чудната мелодия на “Идилията”.
В скоро време мелодията била усвоена, а след проявеното старание и воля, Петър наистина научил добре да свири доста хора и ръченици. Той дълги години продължил да свири по слух, без ноти. Усвоил народната музика, така както я изпълнявал баща му. През 1919 година Петър отишъл в София за да следва право в Софийския университет. Той бил щастлив, че ще бъде близо до Учителя и ще слуша беседите му. В спомените си от това време той описва едно от най-силните свои преживявания - часовете, когато Учителя му предавал с любов и търпение чудната мелодия на “Идилията”. Това е съкровен разказ за силната връзка между Учител и ученик, при която ученикът възприема с радост и благодарност, а Учителят дава - с търпение и любов! “През една студена февруарска вечер на 1920 год. пътувах за София. Трябваше да заверя семестъра си. Влакът пристигна на гара София към 4 ч.
към текста >>

Той описва в спомените си интересна опитност при изпълнението на една такава задача, дадена от Учителя през 1927 година.
Житейският му път е изпълнен с неочаквани противоречия и трудности. Но той преодолява всичко с чистота, и с безпределна вяра в силата на Доброто. След като открива специалния клас през 1922 г. Учителят поставя задачи на младежите от най-различен характер. Петър Камбуров е сред тези, които присъства всякога на лекциите и с най-голямо старание изпълнява дадените задачи. Той описва в спомените си интересна опитност при изпълнението на една такава задача, дадена от Учителя през 1927 година. “В една от своите лекции на Младежкия клас Учителят даде задача, всеки ученик от класа за един ден да си представи, че няма пет пари в джоба си. Да отиде в града или селото, дето със собствен труд да си изкара прехраната. Тази задача решихме да изпълним групово братята: Борис Николов, Влад Пашов, Георги Радев, Иван Михайлов и аз. Какво да работим? Решихме да правим и продаваме мекици.
към текста >>

17. Лиляна Табакова (1913-1995) Брой 3-4 -1995г. - Списание 'Сила и Живот' 1992- 1996г.

За този светъл дом Мария Старирадева пише в спомените си: “Почти всеки ден в нейния дом има посетители.
Илиева През 1935 година Стоянка Илиева с помощта на Илия Узунов, също ученик на Учителя, с когото я свързва дълбоко духовно приятелство, си построява на Изгреба малка дървена къща. Тя е по архитектурен план, даден от Учителя, но в изпълнението й са внесени и някои подобрения, които Илия Узунов обсъжда лично с Учителя. Учителят е дал съвет да има повече дъги, които създават едно ново усещане за светлината. Той лично ръководи строежа и дава полезни напътствия. Този дом впоследствие става клуб, където през дългите мрачни години след 1944 идват творците, поетите, музикантите за да се срещнат със своята сестра по съдба, и да разменят думи на надежда, и за да споделят размисли за бъдещето. За този светъл дом Мария Старирадева пише в спомените си: “Почти всеки ден в нейния дом има посетители. Сестра Стоянка и брат Илия Узунов посрещат гостите с усмивка, готови да наситят духовния им глад. Колко съдържателни разговори, колко беседи, колко поезия и песни! В този дом никога не се приказват празни приказки и клюки. Никога не се изтъкват слабостите на този или онзи. Всеки, който идва с измъчено сърце, с някакъв тежък кръст, бива утешен, получава светлина от бодрите слова на домакините, от Словото на Учителя.” Повече от 700 стихотворения е създала Стоянка Илиева.
към текста >>

18. Мария Тодорова (1898-1976) Брой 3-4 -1995г. - Списание 'Сила и Живот' 1992- 1996г.

Той записа спомените на братя и сестри за важни моменти из живота на Учителя, чието поведение всякога е било обект на интерес за учениците.
Като говоря за традиционен и съвременен окултизъм, да не се схване, че ги противопоставям. Не ги противопоставям, защото принципално те са едно и също, защото това е една и съща наука, която лежи в основата на самия живот. Та всеки, който иска да повдигне булото на великата тайна и да осмисли живота си, трябва да намери Учителя на Любовта, която включва в себе си Мъдростта и Истината, и той ще му посочи пътеката, която минава през самия него и води към храма на висшето познание. Влязъл един път в тази пътека, пред него се откриват перспективите и възможностите на вечността, и животът му се осмисля.* Факсимиле от сказката на в. Пашов 'Словото на Учителя" Една своя идея Влад Пашов реализира през годините с рядко търпение и постоянство. Той записа спомените на братя и сестри за важни моменти из живота на Учителя, чието поведение всякога е било обект на интерес за учениците. Всъщност в отношенията си с околните Учителят е изнесъл нови методи за възпитание. Неговата работа е продължавала и извън лекциите и беседите, които е държал. В действителност Учителят е поучавал по много начини и по всяко време, стига съзнанието на ученика да е било готово да възприема. Ето какъв случай описва Влад Пашов в своята книга “Необикновеният живот на Учителя Петър Дънов”: “Бяхме на екскурзия на Витоша. В ранна утрин се качихме в планината, а тя беше още заснежена в края на зимата.
към текста >>

19. Борис Николов (1900-1991) Брой 3-4 -1995г. - Списание 'Сила и Живот' 1992- 1996г.

Тодорова пише в спомените си: “Пръв път, когато отидох при Учителя и видях неговото лице, казах си: “Ето образ на мъдрец, както аз съм си го представяла и търсила вътрешно!
В този разговор тя за първи път чула, че Петър Дънов е наречен от последователите си Учителя, поради светлината, която неговото учение внася 6 съзнанието на търсещите. У Мария Тодорова тутакси се появило едно силно желание да срещне Учителя. Тя дълго го търсила. Но желанието й да стане отново ученик на Светлината се сбъднало. За това време М. Тодорова пише в спомените си: “Пръв път, когато отидох при Учителя и видях неговото лице, казах си: “Ето образ на мъдрец, както аз съм си го представяла и търсила вътрешно! ” Едновременно с това ме облада спомен, че съм го срещала в миналото, учила съм при него и смътно чувство за преживян живот. Той ни покани с приятелката ми да седнем и повече не се обърна към нея нито с една дума да проговори. Разговорът води изключително само с мене, и централната мисъл на този разговор беше, че трябва да работя върху себе си и да се заема със своето самовъзпитание. След този разговор Мария Тодорова често отива при Учителя за разговор в дома на “Опълченска” 66. Разказва му своя живот, разказва за всички трудности, които нейните родители и близки й създават, възпрепятствайки я в пътя на Новото.
към текста >>

20. Година 3 (10 януари 1931 – 15 ноември 1931), брой 27 Година 3 (1931) - Вестник 'Братство' – 1928-1944

И трябвало е винаги чужденци или късни поколения да се заравят в книгите им, в спомените за тях, в живота им, да ги разберат, обикнат и възкресят из гроба на забвението, на предразсъдъка и суетата; да ги покажат на света във всичката им красота и величие, да извикат късната почит и уважение и да им заизграждат паметници.
На всекиго ние приписваме своите недостатъци: „И той е човек като нас", без, обаче, да му приписваме своето добро. Всичко това е продиктувано от грубия човешки егоизъм и амбиция. Да си не подигне друг главата повече от околните, ще я смажат, както ония еднооки слепци от приказката, които, като видели човек с две очи между тях, викнали: „Дръжте да го уловим и да го направим като нас". И му извадили едното око. Винаги великите хора са били гонени, клеймени и опозорявани, книгите им изгаряни и забранявани, те самите изпъждани или убивани, или, най-малкото, пренебрегвани и забравяни. И трябвало е винаги чужденци или късни поколения да се заравят в книгите им, в спомените за тях, в живота им, да ги разберат, обикнат и възкресят из гроба на забвението, на предразсъдъка и суетата; да ги покажат на света във всичката им красота и величие, да извикат късната почит и уважение и да им заизграждат паметници. Но късно! Грешката е поправена, но колко скъпо е платено за нея! Евреите и до днес изплащат непознаването на Христа. Българите платиха за нечовешкото изгонване на богомилите с петвековно робство. А русите плащат още оглушката, която си направиха за гласа на Толстоя.
към текста >>

21. Година 7 (22 септември 1934 – 12 юли 1935), брой 117 Година 7 (1934 - 1935) - Вестник 'Братство' – 1928-1944

Тъй възпроизведената музика губи много от своята красота и сила на въздействие върху душата, отколкото когато идва направо от своя свят, носейки, припомняйки на душата спомените за нейната Родина, и говорейки й с един език, чиято красота не може да се сравни с нищо, което може да изрази мрамора или платното.
Никой друг на може да се издигне тъй високо, както музикантът, нещо което е напълно естествено, тъй както художникът получава своето вдъхновение предимно от света на краските — близкия до нас астрален свят — а пък музикантът се стреми да ни приведе в атмосферата на нашата Небесна Родина (на която ние, като духове, сме граждани), и да предаде в звуците на земния живот, това, което е горе. Нему е поверена най-висшата мисия, тъй като музиката е най-висшия изразител ма живота на душата. Това изкуство стои по-високо от всички други, което е ясно, като се взема пред вид, че една статуя или една картина, след като са създадени, си остават завинаги в същото положение. Те са взети от астралния свят и са прели една кристализирала форма, докато пък музиката, бидейки по произход от небесния свят, е много по-пластична и може да бъде възпроизведена наново винаги. Тя не може да бъде затворена, както показват опитите да се направи това частично чрез фонографа и електрическото пиано. Тъй възпроизведената музика губи много от своята красота и сила на въздействие върху душата, отколкото когато идва направо от своя свят, носейки, припомняйки на душата спомените за нейната Родина, и говорейки й с един език, чиято красота не може да се сравни с нищо, което може да изрази мрамора или платното. Инструмента, чрез който човек чувства музиката, е най-съвършения орган. Ухото схваща звуците много по-точно отколкото окото цветовете и формите. Като приложение към музикалното ухо, музикантът трябва да притежава продълговата префинена ръка, с нежни пръсти и чувствителни нерви, защото в противен случай той не ще може да възпроизведе мелодиите, които чува. Природен закон е, че никой не може да обитава в едно тяло, което той сам не може да си създаде. Първом човек се учи да изгражда едно тяло, а после се учи да живее с него.
към текста >>

22. Година 9 (22 септември 1936 – 22 юли 1937), брой 178 Година 9 (1936 - 1937) - Вестник 'Братство' – 1928-1944

Но най-често идва неканената гостенка, близко или далече от нас и ни говори че ний всичко, всичко, което е земно, ще го оставим тук — и спомените и скъпите накити и къщите, и ще си отидем тъй както сме дошли на земята.
ДА ДАВАМЕ! Ако давахме излишъкът си, а не необходимото, то оскъдицата и недоимъка отдавна не щяха да съществуват за никого. Тези, които имат излишък, са повече от тия, на които истински не им достига необходимото и затова при едно освобождение от излишъка, би се постигнало сравнително задоволство за всички. Ние, хората, сме твърде прилепени за земните си неща и затова ни е много мъчно понякога да се разделим с тях — да ги дадем на други, макар и да не се ползваме от тях. Ний скъпим даже и това, което само ни навява някой скъп спомен, а не скъпим живия човек, който би се запазил, да кажем от студа, ако му дадем тая излишна дреха, която ни навява тоя спомен. Но най-често идва неканената гостенка, близко или далече от нас и ни говори че ний всичко, всичко, което е земно, ще го оставим тук — и спомените и скъпите накити и къщите, и ще си отидем тъй както сме дошли на земята. И вместо нас тогава ще остане добрият или лош спомен за нас — за това, което ние сме направили за другите. и защо тогава да се сгрешим да трупаме все повече и повече, когато няма да го вземем със себе си? Защо поне с излишъка си да не създаваме малки радости на околните си и да не живеем в красиви чувства помежду си? Сега наближават празници — и всяка човешка душа жадува за празник — за радост. Ако всеки, който има, помисли за тоя който няма и му даде излишъка си, тогава, наистина, би настъпил един всеобщ голям празник на земята, в който всички ще вземат участие със своята радост.
към текста >>

23. Година 11 (2 отомври 1938 – 9 юли 1939), брой 227 Година 11 (1938 - 1939) - Вестник 'Братство' – 1928-1944

Защото тя буди спомените и ни кара наново да преживяваме това, което сме преживели някога, като ученици.
Това чудо направи ти, вълшебно камбанче, с твоята магична сила! Ти и само ти сгря сърцето, просветли ума, окуражи и вдъхнови бедния работник. Защото твоята сладка песен разлива светли краски навсякъде из простора. Защото тя разгръща нови хоризонти. Защото тя изпълва с младост, с вяра и надежда. Защото тя буди спомените и ни кара наново да преживяваме това, което сме преживели някога, като ученици. Благословена да бъде твоята песен! Пламен Списък на книгите, които доставя книжарница „Братство“
към текста >>

24. Година 12 (22 септември 1939 – 12 юли 1940), брой 248 Година 12 (1939 - 1940) - Вестник 'Братство' – 1928-1944

Тези повреди, в същност, правят невъзможно и мъчно извикването на спомените; те засягат механизма на припомнянето и само тоя механизъм.
От него, обаче, и само от него зависи да превърне последната в една опора за духовната“. Цитати из сказката на Анри Бергсон, която е държал в „Дружеството за психически изследвания“ в Лондон на 28 V. 1913 год. на тема „Тайнствените явления и науката“ (по случай избирането му за председател на това дружество.) „Вярно е, наистина, че най-вече получени са които осъждат „в името на науката“ изследвания подобни на вашите, когато прочути физици, химици, физиолози и лекари се броят за членове на вашето дружество, когато също тъй много хора на науката, без да се числят във вашите редове се интересуват от изучаванията ви.“ „Според мене, мозъкът не съхранява представите, или образите от миналото; той запазва просто моторни, двигателни навици. Това, което може да се заключи от внимателното изучаване на фактите е, че мозъчните повреди, характерни за разните афазии, не засягат самите спомени и че, следователно, няма депозирани на едно, или друго място по мозъчната кора спомени, които болестта разрушава. Тези повреди, в същност, правят невъзможно и мъчно извикването на спомените; те засягат механизма на припомнянето и само тоя механизъм. По точно казано, ролята на мозъка е да направи щото духът, когато се нуждае от някой спомен, да може да получи от тялото онова положение, или начално действие, което именно представлява подходящата рамка за търсено спомен. Веднъж рамката дадена, споменът сам ще ес постави в нея“. „Този, който би могъл да надникне в един силно зает мозък, да проследи движенията на атомите и да изтълкува тия движения, той, без съмнение би узнал нещо от онова, което се изразява в жестове, положения и движения на тялото, т. е. което душевното състояние съдържа в себе си от зараждащи се действия, или от такива на път да се извършат; ала всичко друго остава скрито от неговия поглед. Спрямо мислите и чувствата, които се развиват в съзнанието, той ще се намира в положението на зрител, който вижда ясно всичко, което актьорите вършат на сцената, но не чува нито една дума от онова, което те говорят.
към текста >>

Наследничките влизаха от стая в стая, оглеждаха предметите, в зимника, в килера, в избата, в гостната и в кухнята, пипаха ги, като че искаха да се простят със спомените от тяхното детинство, но по нищо още не личеше, че ще има обикновената, роднинска, поделбена кавга.
— Ние пък нямаме толкова грозде, се усмихваше Пенка. После пак зашетаха из стаите. Ту в зимника, ту в килера, ту в гостната — същата гостна, с низък диван, с под, постлан с черги, с твърди, дълги, бродирани възглавници, за подпиране на гостите, гостната — гдето и двете някога поднасяха сладко и ракия, почервеняваха от срам и се спъваха. Нотариусът и свидетелите изпушваха вече третата си цигара. Любопитните съседки за трети път проверяваха оставените на огнищата гозби. Наследничките влизаха от стая в стая, оглеждаха предметите, в зимника, в килера, в избата, в гостната и в кухнята, пипаха ги, като че искаха да се простят със спомените от тяхното детинство, но по нищо още не личеше, че ще има обикновената, роднинска, поделбена кавга. Най после и двете сестри се умориха и седнеха до нотариуса. —Направеният опис на предметите в бащината ни къща отговаря на самата действителност, каза Пенка, като сочеше с ръка, правейки полукръг около себе си. Сега можем пред вас само да отбележим кому какво ще трябва да се даде. — Нали точно това искаме и ние тук да засвидетелстваме, рече нотариусът, като искаше да влезе в своя официален тон. — Ние познаваме предметите от тая къща и не остава нищо друго, освен да записвате нашето споразумение, рече Марина спокойно.
към текста >>

25. -

По този въпрос Мур забелязва следното: „Преди много години Епикур възразяваше на питагорейското учение за превъплъщението на душите, че, тъй като душата не запазва спомените за миналите си животи и понеже не съществува една непрекъсната съзнателна връзка на личността в различните й животи, то може да се каже, че следствията на известни постъпки биват понасяни от едно друго същество, което не знае причината за своето наказание следователно, няма да стане ни по-мъдро, ни по добро поради това, че е наказано“ Ако ний наистина не запазваме никакъв спомен за миналото, ако душата не може, сравнявайки следствията с причините, да усвои уроците, които й дава нейната съдба, тогава без съмнение, прераждането би било безсмислено, в също така и цялата еволюция би била едно жестоко и безполезно измъчване.
С. К. ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА ПРЕРАЖДАНЕТО Спомени за миналите животи Въпреки убежденията, които ни носят логичните аргументи в полза на прераждането, те не могат да ни накарат да забравим, че истинско доказателство за прераждането е само способността да си спомняме миналите животи. Най-силният аргумент против прераждането е следният: „Ако ний сме живели друг път на земята, защо не помним миналите си животи? “ Противниците на учението за прераждането мислят, че видимото отсъствие на спомени за миналите животи показва несъстоятелността на прераждането и отхвърля всяко морално оправдание на идеята за едно наше връщане на земята. Защо до страдаме сега за действия, извършени в други животи, щом не сме запазили и най-малкия спомен за тези действия? По този въпрос Мур забелязва следното: „Преди много години Епикур възразяваше на питагорейското учение за превъплъщението на душите, че, тъй като душата не запазва спомените за миналите си животи и понеже не съществува една непрекъсната съзнателна връзка на личността в различните й животи, то може да се каже, че следствията на известни постъпки биват понасяни от едно друго същество, което не знае причината за своето наказание следователно, няма да стане ни по-мъдро, ни по добро поради това, че е наказано“ Ако ний наистина не запазваме никакъв спомен за миналото, ако душата не може, сравнявайки следствията с причините, да усвои уроците, които й дава нейната съдба, тогава без съмнение, прераждането би било безсмислено, в също така и цялата еволюция би била едно жестоко и безполезно измъчване. Не само стойността на учението за прераждането, но също така нравствената цел на всяка еволюция зависят от отговора на този кратък въпрос: „Запазваме ли ний спомените си за миналите ни съществувания? “ Ако отговорът с утвърдителен, то прераждането е вярно, ако ли не, то не е вярно. За да отговорим на този важен въпрос, необходимо е преди това да определим в каква форма мий запазваме спомените за настоящия си живот. Когато знаем ясно и определено, по какъв начин функционира паметта в един живот, ний може да си послужим с едно сравнение от тази гледна точка, за да видим дали пазим някакъв спомен за нашите минали животи, нещо което ще ни позволи да потвърдим или да отречен прераждането. Ний ще бъдем може би изненадани да открием, че първите години на нашия живот ни оставят спомени много различни от това, което ний обикновено считаме такива.
към текста >>

Не само стойността на учението за прераждането, но също така нравствената цел на всяка еволюция зависят от отговора на този кратък въпрос: „Запазваме ли ний спомените си за миналите ни съществувания?
ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА ПРЕРАЖДАНЕТО Спомени за миналите животи Въпреки убежденията, които ни носят логичните аргументи в полза на прераждането, те не могат да ни накарат да забравим, че истинско доказателство за прераждането е само способността да си спомняме миналите животи. Най-силният аргумент против прераждането е следният: „Ако ний сме живели друг път на земята, защо не помним миналите си животи? “ Противниците на учението за прераждането мислят, че видимото отсъствие на спомени за миналите животи показва несъстоятелността на прераждането и отхвърля всяко морално оправдание на идеята за едно наше връщане на земята. Защо до страдаме сега за действия, извършени в други животи, щом не сме запазили и най-малкия спомен за тези действия? По този въпрос Мур забелязва следното: „Преди много години Епикур възразяваше на питагорейското учение за превъплъщението на душите, че, тъй като душата не запазва спомените за миналите си животи и понеже не съществува една непрекъсната съзнателна връзка на личността в различните й животи, то може да се каже, че следствията на известни постъпки биват понасяни от едно друго същество, което не знае причината за своето наказание следователно, няма да стане ни по-мъдро, ни по добро поради това, че е наказано“ Ако ний наистина не запазваме никакъв спомен за миналото, ако душата не може, сравнявайки следствията с причините, да усвои уроците, които й дава нейната съдба, тогава без съмнение, прераждането би било безсмислено, в също така и цялата еволюция би била едно жестоко и безполезно измъчване. Не само стойността на учението за прераждането, но също така нравствената цел на всяка еволюция зависят от отговора на този кратък въпрос: „Запазваме ли ний спомените си за миналите ни съществувания? “ Ако отговорът с утвърдителен, то прераждането е вярно, ако ли не, то не е вярно. За да отговорим на този важен въпрос, необходимо е преди това да определим в каква форма мий запазваме спомените за настоящия си живот. Когато знаем ясно и определено, по какъв начин функционира паметта в един живот, ний може да си послужим с едно сравнение от тази гледна точка, за да видим дали пазим някакъв спомен за нашите минали животи, нещо което ще ни позволи да потвърдим или да отречен прераждането. Ний ще бъдем може би изненадани да открием, че първите години на нашия живот ни оставят спомени много различни от това, което ний обикновено считаме такива. Преди всичко, трите или четирите първи години на нашия живот са напълно заличени от нашата памет.
към текста >>

За да отговорим на този важен въпрос, необходимо е преди това да определим в каква форма мий запазваме спомените за настоящия си живот.
“ Противниците на учението за прераждането мислят, че видимото отсъствие на спомени за миналите животи показва несъстоятелността на прераждането и отхвърля всяко морално оправдание на идеята за едно наше връщане на земята. Защо до страдаме сега за действия, извършени в други животи, щом не сме запазили и най-малкия спомен за тези действия? По този въпрос Мур забелязва следното: „Преди много години Епикур възразяваше на питагорейското учение за превъплъщението на душите, че, тъй като душата не запазва спомените за миналите си животи и понеже не съществува една непрекъсната съзнателна връзка на личността в различните й животи, то може да се каже, че следствията на известни постъпки биват понасяни от едно друго същество, което не знае причината за своето наказание следователно, няма да стане ни по-мъдро, ни по добро поради това, че е наказано“ Ако ний наистина не запазваме никакъв спомен за миналото, ако душата не може, сравнявайки следствията с причините, да усвои уроците, които й дава нейната съдба, тогава без съмнение, прераждането би било безсмислено, в също така и цялата еволюция би била едно жестоко и безполезно измъчване. Не само стойността на учението за прераждането, но също така нравствената цел на всяка еволюция зависят от отговора на този кратък въпрос: „Запазваме ли ний спомените си за миналите ни съществувания? “ Ако отговорът с утвърдителен, то прераждането е вярно, ако ли не, то не е вярно. За да отговорим на този важен въпрос, необходимо е преди това да определим в каква форма мий запазваме спомените за настоящия си живот. Когато знаем ясно и определено, по какъв начин функционира паметта в един живот, ний може да си послужим с едно сравнение от тази гледна точка, за да видим дали пазим някакъв спомен за нашите минали животи, нещо което ще ни позволи да потвърдим или да отречен прераждането. Ний ще бъдем може би изненадани да открием, че първите години на нашия живот ни оставят спомени много различни от това, което ний обикновено считаме такива. Преди всичко, трите или четирите първи години на нашия живот са напълно заличени от нашата памет. Обаче ний знаем, че през тези години ний сме били живи и съзнателни, тъй като сме живи и съзнателни и сега. Но, що се отнася до нашата памет, в нея ний не можем да намерим ни най-малко потвърждение на този факт.
към текста >>

26. Всемирна летопис, год. 1, брой 05 Всемирна летопис (1919 -1927г.) - Всемирна летопис (1919 -1927г.)

Те още не се интересуваха от физическия мир и живееха само със спомените за душевния и духовния мирове.
Това потъване на човешкото съзнание в материалното е било най-малко в индийската култура, понеже тогаз то е било още в началото. Но тук не е думата за сегашната индийска култура, но за тази, която е съществувала преди множество хиляди години в Индия. Понеже у тези стари индийци съзнанието е било почнало вече да потъва в материалното, то ясновидството е било вече изгубено. Както едни животни, като почнат да живеят в тъмни пещери, постепенно в течение на поколенията изгубват зрението си, така също и човек, като почне да потъва съзнанието му в материята, изгубва ясновидството. Но тъй като индийците току-що бяха изгубили своето атлантско ясновидство, те още живееха с пресния спомен за него. Те още не се интересуваха от физическия мир и живееха само със спомените за душевния и духовния мирове. Те се стремяха към този духовен мир, копнееха за него и се отвръщаха от физическото. Те никак не се стремяха към по-добро използване на физическите сили, към по-добро уреждане на физическия си живот. Втората култура или старо персийската показва едно по-голямо задълбочаване в материалния свят. До като индийците считаха като едничък действителен свят само духовния мир, а пък видимия мир считаха за сън, илюзия (майя), сега вече персийците (обаче, не днешните персийци, а старите, които са живели във времето на Зороастра, на местото, дето по-после се основа известното персийско царство) считаха материалния свят като действителност, обаче враждебна на духовното. Те казваха, че материалното е враждебно на духовното, че то винаги е в борба с духовното и че именно задачата на човечеството е да спомогне за побеждаването на материалното от духовното.
към текста >>

27. Всемирна летопис, год. 1, брой 09 Всемирна летопис (1919 -1927г.) - Всемирна летопис (1919 -1927г.)

Там би трябвало да си доизсънуваме напълно и до завършване нашите сънища и блянове, и тогава през течение на времето това пространство ще бъде формено препълнено с щастие, и от всеки предмет спомените от по-раншните мисли ще текат насреща ни и ще ни изнесат над самите нас към действия, които се виждат като чудеса.
Десет минути, прекарани в караница и спорове против собствената си съдба, или в завист спрямо чуждо щастие, означават изхабяване на голямо количество от собствената си сила, влошаване на собствената участ. Всека мисъл на завист или омраза дава един обратен ток, действа като самовнушение. Лошите чувства спрямо хората, които текат към тях в изобилие, са една разточителност, която не само ни докарва нещастие, но и разстройва предварително бъдещето щастието Комуто тези чувства са станали втора природа, той, разбира се, не може да очаква да се освободи от тях с един замах. Лошите навици на цел живот трябва да се изкореняват постепенно. Собствената стая е ателието, в което новото „аз“ би трябвало да се съгради от нови елементи, едно помещение, в което ни кой чужд човек не би трябвало да стъпи, а ние самите — само в часове, когато сме съвсем сигурни в своето ясно и весело настроение. Там би трябвало да си доизсънуваме напълно и до завършване нашите сънища и блянове, и тогава през течение на времето това пространство ще бъде формено препълнено с щастие, и от всеки предмет спомените от по-раншните мисли ще текат насреща ни и ще ни изнесат над самите нас към действия, които се виждат като чудеса. Лоши разположения и несамостоятелност са болести. Болният дух създава болно тяло. Болшинството от болните духовно си изпросват болничното легло чрез дълго и трудно подготвяне. Наопаки пък, колкото по-дълго човек култивира в себе си състоянието на постоянни радостни очаквания, толкова по-малко настъпва опасността да загуби това състояние, макар и временно, защото то му е станало втора природа и човек не е свободен вече да го премахне, било самото това състояние, било непрестанните приятности, свързани с него. Ние всички сме съзидани от сили, които се наричат мисли, и всичките ни действия несъзнателно са една непрекъсната молитва.
към текста >>

28. Всемирна летопис, год. 2, брой 01-02 Всемирна летопис (1919 -1927г.) - Всемирна летопис (1919 -1927г.)

Ние жънем по тоя начин плодовете от нашето минало, без да се затруднява нашия прогрес от спомените ни.
Казва се, че духът може през инкарнацията да забрави нещо отчасти и за известно време, но латентната интуиция, която той запазва за всичко, което веднъж е узнал, му помага в напредването. Ако не би била тази интуиция на миналите придобивки, той би трябвало да започва обучението си винаги наново. Лошата мисъл или престъпното желание, на които инстинктивно се противим, като отдаваме тая съпротива на наследствени причини, в същност се дължи на гласа на нашата съвест, а той не е нищо друго, освен споменаване на грешките, които сме направили в миналия си живот, и страданията ни, които тия грешки са причинили. Един е учителят на цялото човечество — опитът. Некои от уроците, на които опитът ни е научил, сме придобили в тоя живот, а други в миналите си съществувания, но пътят към мъдростта е винаги един и същ, колкото малко и да познаваме източника, от който сме придобили нашата поука. Ние жънем по тоя начин плодовете от нашето минало, без да се затруднява нашия прогрес от спомените ни. Не трябва да се мисли, че страданията в който и да е наш земен живот са необходими за изкупление на грешките ни в миналото. Вярно е, че може да има такива страдания, но също така е вярно, че те могат да бъдат изпитания на духа за бъдещия му прогрес. И инстинктивното чувство за съществуването на Бога се дължи, както поддържа Алан Кардек, на спомена, който човек е запазил за това, което е знаял преди да се въплъти, Въплътеният дух, като запазва интуицията си за предишното си състояние като дух, притежава инстинктивно съзнание за не видимия свят, макар че голямата гордост или предразсъдъкът му могат да го накарат да си затвори очите за този факт. Алан Кардек има един твърде интересен аргумент в защита на прераждането, извлечен от прогреса на нациите. Чрез усилията на най добрите си мъже, една нация, казва той, напредва интелектуално и морално.
към текста >>

Нормалното функциониране на паметта допуска да достигнат до съзнанието ни само спомените, които могат да бъдат полезни за сегашното действие.
Понеже умственият живот е стремеж, а не предпоставка, той отхвърля механическата теория, и показва, че сънищата ни се изработват лека-полека, както и представата ни за реалния свят, сиреч при сътрудничеството на чувстването и паметта. Разликата между съня и будното състояние е просто разлика в напрежението на духа, спиране на усилието за необходимото концентриране върху активния живот. Когато механизмите, които осигуряват „вниманието върху живота“, са повредени, стават анормални явления. Тези последните могат да бъдат много полезни на психолога, който трябва да разбере, че главната му задача е, не да тълкува „как тия или ония явления стават в болния, но защо те не се констатират у здравия човек “. Именно така, в една голяма студия за Лъжливото познание авторът, с небивало задълбочаване в анализа, показвал, че споменът, който далеч не замества възприемането, на което се явява само като смекчена форма, се създава от време на време от самото възприемане; че има, с една дума, „спомен за настоящето“, който нормалното функциониране на мозъка ни пречи да съзнаем, но който, когато жизненият стремеж стане недостатъчен, когато вниманието върху живота се умори, се повдига чрез изключителната илюзия и повече или по-малко патологически ще познаем, че сегашният момент като че ли е бил вече преживян. Нормалното функциониране на паметта допуска да достигнат до съзнанието ни само спомените, които могат да бъдат полезни за сегашното действие. И ролята на мозъка е не да запазва спомените, а да ни ги извиква. Книгата свършва с исторически мемоар (1904 г.) върху психо-физиологическия паралогизъм, който показва, че паралелистичната теория на равноценността между психическото и съответното мозъчно състояние противоречи едновременно на идеализма и реализма и не може да се изясни, без да се смесят двете гледища. Щом умственият живот надминава мозъчния (понеже мозъкът е „съвкупност на разположения, които позволяват на духа да отговаря на действието на нещата чрез двигателни реакции“), преживяването на душата, уверява Бергсон, „става тъй правдоподобно, че задължението ла се докаже това, пада повече върху тогова, който го отрича, отколкото върху тогова, който го утвърждава“. Една от главите на Духовната Енергия е сказка, държана през 1913 г. в Society for psychical Research (Дружество за психологически издирвания) върху „ Видения на живите“.
към текста >>

И ролята на мозъка е не да запазва спомените, а да ни ги извиква.
Разликата между съня и будното състояние е просто разлика в напрежението на духа, спиране на усилието за необходимото концентриране върху активния живот. Когато механизмите, които осигуряват „вниманието върху живота“, са повредени, стават анормални явления. Тези последните могат да бъдат много полезни на психолога, който трябва да разбере, че главната му задача е, не да тълкува „как тия или ония явления стават в болния, но защо те не се констатират у здравия човек “. Именно така, в една голяма студия за Лъжливото познание авторът, с небивало задълбочаване в анализа, показвал, че споменът, който далеч не замества възприемането, на което се явява само като смекчена форма, се създава от време на време от самото възприемане; че има, с една дума, „спомен за настоящето“, който нормалното функциониране на мозъка ни пречи да съзнаем, но който, когато жизненият стремеж стане недостатъчен, когато вниманието върху живота се умори, се повдига чрез изключителната илюзия и повече или по-малко патологически ще познаем, че сегашният момент като че ли е бил вече преживян. Нормалното функциониране на паметта допуска да достигнат до съзнанието ни само спомените, които могат да бъдат полезни за сегашното действие. И ролята на мозъка е не да запазва спомените, а да ни ги извиква. Книгата свършва с исторически мемоар (1904 г.) върху психо-физиологическия паралогизъм, който показва, че паралелистичната теория на равноценността между психическото и съответното мозъчно състояние противоречи едновременно на идеализма и реализма и не може да се изясни, без да се смесят двете гледища. Щом умственият живот надминава мозъчния (понеже мозъкът е „съвкупност на разположения, които позволяват на духа да отговаря на действието на нещата чрез двигателни реакции“), преживяването на душата, уверява Бергсон, „става тъй правдоподобно, че задължението ла се докаже това, пада повече върху тогова, който го отрича, отколкото върху тогова, който го утвърждава“. Една от главите на Духовната Енергия е сказка, държана през 1913 г. в Society for psychical Research (Дружество за психологически издирвания) върху „ Видения на живите“. Бергсон, без съмнение, е по-резервиран по тази точка, отколкото Уйлям Джеймс.
към текста >>

29. Всемирна летопис, год. 2, брой 03 Всемирна летопис (1919 -1927г.) - Всемирна летопис (1919 -1927г.)

Същият процес трябва да покаже своите действия и върху тялото, Старите страдания и болести, спомените за които тъй добре биват запазвани, някак си пак ще се появят в по-слаба форма, — като катарзис, като пречистване от старите заблуждения!
Това заблуждение, тази невярна представа за страх дълги години като спомен е действала вредно върху тялото. Тя е станала една жива част на съзнанието, както всички спомени и опитности са живи членове на нашето съществуване. И всички тези несъзнателни спомени приближават старото убеждение, че упадъкът и смъртта никога не биха могли да бъдат победени! Ако душевното състояние бъде напълно променено, то ще настъпи едно освобождение от тия заблуждения! Душевните абцеси (циреи) изтичат. Същият процес трябва да покаже своите действия и върху тялото, Старите страдания и болести, спомените за които тъй добре биват запазвани, някак си пак ще се появят в по-слаба форма, — като катарзис, като пречистване от старите заблуждения! — Който, обаче, не промени основно своето душевно състояние, той при всяка нова болест се обременява с един нов баласт от спомени и прибавя още едно заблуждение, още една измама, докато най-после падне под тежестта на този баласт, с който организмът повече не може да се справя. Няма период, в който би било късно да се променят понятията и да се приближим до истината. В всяко време тя може да започне своите действия върху плътта. Даже когато това тяло не може вече да достигне най-висшата цел, силата не е загубена; тя ще помогне на духа по един невидим начин, за да се построи едно съвършено тяло за един нов живот. Който твърдо приема заблуждението, че човечеството трябва — както сега, така и през цялата вечност — да губи своето тяло и да остава безсилно да се бори с болестите и упадъка, — той поставя своята вяра срещу факта, че на тази земя всичките неща са едно напредване към по-голямо пречистване, към по-висша· сила и към по-смели възможности!
към текста >>

30. Всемирна летопис, год. 2, брой 05 Всемирна летопис (1919 -1927г.) - Всемирна летопис (1919 -1927г.)

Из цъфналата китка е твоята градина събирай спомените, що оставих във тънкото благоуханье на цветята, отдавнашни, умрели преди сто години .
Песента ми е за твоя сладък блян две крила големи, най-могъщи, леки, с тях сърцето ти ще полети навеки към предели на незнаен свят. С песента ми — в твоята зеница лъч — ще назърнеш ти в сърцето на нещата, и когато аз замина от земята, ще звучи тя в твоето сърце. КЪМ ЧЕТЕЦА 2) Кой ли ще бъдеш ти, четецо на моите поеми невга, от днес след сто години? . . . ……………………………… Какво да сторя, за да стигне до теб едничко цвете само от всичките съкровища на тази пролет, или едничка нишка от туй злато, което набраздява облаците там? Из цъфналата китка е твоята градина събирай спомените, що оставих във тънкото благоуханье на цветята, отдавнашни, умрели преди сто години . . . И нек тогава, възрадвано, сърцето да сети пак, че то живее още със радостта, коя запява нявга утрин —- едничка утрина на пролетта — и преминава, за да те достигне, с възторжения глас, през цикъла от сто години . . . ПОСЕЩЕНИЕ НА ДУХА 3) Престани да работиш, невесто млада: ето посетителят ти дойде, слушай... ……………………………………………………… Булото си пак спусни, ако погреба, на лицето си, иди и до вратата, но вземи свещта си, ако се страхуваш.. ……………………………………………………… Не свърши ли работа, невесто млада? ето посетителят ти дойде, слушай.
към текста >>

31. Всемирна летопис, год. 2, брой 06-07 Всемирна летопис (1919 -1927г.) - Всемирна летопис (1919 -1927г.)

Но понеже тя е общо огледало на въображенията и спомените, не трябва да считате странно, ако някой силен субект може да чете отговорите, които си мислите.
Ще започна, както Ви казах, с заниманието с таро. 5. Днес предадох на пощата един колет на Ваш адрес. Той съдържа: 1) едно италианско таро, поправено и уредено (вие ще видите, че то се печата в Марсилия); 2) ценната сбирка на кабалистите, от Писториус, пълно издание в един том, единственият, който е излязъл досега ; 3) „ключът на вторичните причини“, от Тритем, с добавка един ръкопис, който е като окултен коментар към малките ключове на Соломона, и 4) един екземпляр от книгата, която съм написал преди моето посвещение. Тя ще Ви покаже да видите, от къде съм тръгнал, за да стигна на свещената планина. Вие сте изненадан от дара на езиците, който изглежда да е притежавал астрална светлина. Но понеже тя е общо огледало на въображенията и спомените, не трябва да считате странно, ако някой силен субект може да чете отговорите, които си мислите. Аз бях свидетел на едно съвсем сходно явление, когато медиумът написа на латински един дребен отговор, за който си мислех, и само като го запитах. Превъплътяването за покаяние е една милост за прошка и предполага всякога предварително приемане. Споменат за миналото е тогава безполезен и прави по-малко заслужило търпението в пожертването. Пишете ми повече подробности за Вашия болен — не е ли изпитал голям страх? Няма ли някои тайни и самотни навици?
към текста >>

32. Всемирна летопис, год. 2, брой 08-09 Всемирна летопис (1919 -1927г.) - Всемирна летопис (1919 -1927г.)

Според това учение, спомените са натрупани.
Естествената история, ботаниката, физиологията на животните, антропологията представляват на наблюдението един елемент различен от материята и движението: това е животът. Физиологът Клод Бернард, не показа ли, че животът не е продукт на материални молекули? При туй, вселената ни се открива като един динамизъм,. понеже движението е неразделно от самите атоми, и тоя динамизъм не е от материален ред, понеже в него има организация на всичко, същества и неща. Учението, което смята мисълта за една функция на мозъка или което вижда паралелизъм или равноценност между работата на мозъка и онази на мисълта, можем да кажем — заедно с психолога Бергсон — е съвсем неприемливо. Според това учение, спомените са натрупани. в мозъка във форма на едно отпечатано видоизменение на тази или друга група от анатомически елементи. Ако те изчезват от паметта, то е, защото анатомическите елементи, на които почиват, са повредени или разрушени. Впечатленията от външните предмети се задържат върху мозъка както върху една чувствителна плака или върху фотографическия диск. Тия сравнения са наистина твърде повърхностни. Ако видимият спомен за един предмет, например, би бил едно впечатление, оставено от тоя предмет върху мозъка, не би имало само спомен за един предмет, а за хиляди и милиони, понеже и най- простият, и най-трайният предмет изменя формата, размера, нюансите си, според точката, от дето се гледа; колкото, следователно, се нагаждам на една абсолютна фиксираност като го гледам, колкото окото ви става неподвижно в орбитата си, толкова по-многобройни, но не натрупани, образи очертават един след други върху ретината ви и се предават на мозъка ви.
към текста >>

Но болестта може да има различни причини и да вземе разни форми, да действа в която и да е точка на мозъчната област и да напредва в всяко направление: реда на изчезването на спомените остава същият.
В психологическата област, наистина, външният знак на силата е всякога точността. И споменат изглежда да има тая точност, та по някога онемелият, като замести изгубената дума с няколко, вкарва в тях самата тая дума. Нека разгледаме сега какао става при прогресивното онемяване, т. е. когато забравянето на думите става все по-силно. Изобщо, думите изчезват тогава в определен ред, като че ли болестта знае граматика: собствените имена се затъмняват най-напред, после простите думи, после прилагателните, и най-после глаголите съставляват тъй да се каже толкова легла, поставени едно върху друго, че повредата засяга тия легла едно след друго. Но болестта може да има различни причини и да вземе разни форми, да действа в която и да е точка на мозъчната област и да напредва в всяко направление: реда на изчезването на спомените остава същият. Щеше ли да бъде същото, ако болестта би атакувала самите спомени? Ако споменат не би бил складиран в мозъка, тогава къде се пази? Този въпрос ,къде? “ има ли смисъл, ако се говори за друго нещо, а не за едно тяло? Клишетата се пазят в кутия, фонографските свитъци — в рафтове, но защо спомените, които не са видими и осезаеми неща, имат нужда от едно съдържимо, в което да се поставят, и как биха го имали?
към текста >>

Клишетата се пазят в кутия, фонографските свитъци — в рафтове, но защо спомените, които не са видими и осезаеми неща, имат нужда от едно съдържимо, в което да се поставят, и как биха го имали?
Но болестта може да има различни причини и да вземе разни форми, да действа в която и да е точка на мозъчната област и да напредва в всяко направление: реда на изчезването на спомените остава същият. Щеше ли да бъде същото, ако болестта би атакувала самите спомени? Ако споменат не би бил складиран в мозъка, тогава къде се пази? Този въпрос ,къде? “ има ли смисъл, ако се говори за друго нещо, а не за едно тяло? Клишетата се пазят в кутия, фонографските свитъци — в рафтове, но защо спомените, които не са видими и осезаеми неща, имат нужда от едно съдържимо, в което да се поставят, и как биха го имали? Тия спомени намират ли се другаде освен в духа? Прочее, човешкият дух е самото съзнание, а съзнание значи, преди всичко, памет . Ние можем да кажем тук заедно с бележития мислител, че всичко това става като че ли тялото е просто използвано от духа. Оттам и никой нема основание да предполага, че тялото и духът са неразделно свързани помежду си. Да вземем един мозък, който работи.
към текста >>

33. Всемирна летопис, год. 3, брой 04 Всемирна летопис (1919 -1927г.) - Всемирна летопис (1919 -1927г.)

Даже нещо по-вече: постигнало се да се събудят в паметта спомените от предишното им съществувание.
— Крачка по крачка достигнаха да констатират по един обективен, материален и несъмнен начин, че нашето малко съзнателно и мозъчно съществуване не е нищо в сравнение с безкрайния свръх мозъчен и таен живот, който ние преминаваме в същото време — това незнайно съществувание, което обединява миналото и бъдещето и което даже в сегашното може да се простре до грамадни разстояния в нашето физическо тяло. Отбелязва се също, че тясната памет, невярна и крехка, която ние си мислим, че е единствената, която имаме, е подпомагана в тъмното от една друга безгранична, неуморима, неизтощима, нетленна, несмутима, непогрешима памет, която бележи някъде — може би в мозъка, но във всеки случай не в мозъка такъв, какъвто ние го знаем, и който направлява нашето съзнание, защото тя се показва независима от този мозък,— отбелязва, бих рекъл, по неизгладим начин и най-малките събития, и най- малките усещания, най беглите мисли на нашия живот. Така, например, нека цитираме само един случай от хилядите: една слугиня, абсолютно неграмотна, могла, в състояние на хипноза, да повтаря наизуст, без никаква грешка, цели страници от санскритски, които някога си е чула от първия си господар, известен ориенталист, когато е чел извадки от Ведите. Така също е доказано, че коя и да е глава на една от хилядите книги, които сме чели, остава непокътната, фотографирана в нашия спомен и може в даден момент да се покаже пред очите ни, без да й липсва ни една точка или запетайка. По същия начин полковник де Роша в своите опити върху упадъка на паметта и личността е карал своите пациенти да си спомнят целият живот дори до детинството си, при което и най-малките подробности са били възстановявани с най-голяма чистота и извънредна живост, подробности, които, когато ги проверили, се указали абсолютно точни. Даже нещо по-вече: постигнало се да се събудят в паметта спомените от предишното им съществувание. Но тук, понеже контролът е мъчен, всичко не е точно установено и аз не ще ви отвлека от сигурната почва на приетите и безспорни факти. XI. Ето, прочее, една грамадна част от нашето аз, което ни избягва, за съществуването на което ние не знаем, част, която неизползваме, която живее, записва,, действа вън от нашия съзнателен мозък, една идеална памет, която практически не ни служи за нищо, по отношение на която тая, която ни се подчинява, е само едно малко връхче, почти като иглено, постоянно разядена от времето, потопена в океана на забравата, под който се продължава и разпростира една колосална планина от непокътнати спомени, за които нашият мозък нищо не знае. Следователно, върху какво базираме нашата личност, същината на нашето „аз“, тая самоличност, която тъй много се страхуваме, че ще изгубим при смъртта? Единствено върху нашата съзнателна памет, понеже не познаваме друга, и тази памет — видехме го вече — сравнена с другата, е съвсем ненадеждна и недостатъчна. Не е ли вече време да се запитаме, де се намира наистина нашето „аз“, де обитава нашата истинска личност?
към текста >>

Полковник de Rochas върху тоя въпрос, който той нарича „излъчване на чувствителността“, ни дава маса поразителни и, при все това, неатакуеми и от капитално значение опити, които ни връщат направо спомените за злосторничествата чрез магии на старите магьосници и вълшебници на средните векове, а това ни показва един лишен път, че и под най-странните вярвания или суеверия, доколкото те са общонародни, има почти винаги една скрита или забравена истина.
Нещо повече; за да се докаже, че оценката на тая сила не зависи от впечатлението на човека, констатирали са, че магнетизираната вода, възварена, отклонява на 20°, както и до преди възваряването, стрелката на реометъра, който, както всеки знае, е апарат, с който се измерват електрическите токове. Интересно е да се знае, дали тази жизнена сила, затворена в един предмет, остава да действа и след смъртта на магнетизатора. Не ми е известно дали са правени подобни опити. В всеки случай установено е, че и след по-вече от шест месеца, като се на- пълнят с „од“ предмети най-разнообразни, като желязо, калай, чам са къз (калофоний), восък, сяра, мрамор, запазват неизменими своите магнетически качества. XVI. Не само магнетическият флуид, така затворен, съдържа и повтаря волята на магнетизатора, но той още съдържа и представлява една част от личността на магнетизирания и особено цялата му чувствителност. Полковник de Rochas върху тоя въпрос, който той нарича „излъчване на чувствителността“, ни дава маса поразителни и, при все това, неатакуеми и от капитално значение опити, които ни връщат направо спомените за злосторничествата чрез магии на старите магьосници и вълшебници на средните векове, а това ни показва един лишен път, че и под най-странните вярвания или суеверия, доколкото те са общонародни, има почти винаги една скрита или забравена истина. Считам за излишно да припомням опитите, които са познати на всички, които са отворили поне една книга по метапсихиката. Ще трябва да се огранича с настоящето: това, което казах досега, е достатъчно да установи, че има в нас един жизнен принцип, който не е неразривно свързан с нашето тяло, който може да го напуска, който може да излиза вън от него, поне отчасти и моментално, още през самия ни живот, който може да стане видим, който притежава една, независима от нашите, мускули, сила, който може да сгъстява материята, да я моделира, организира и оживява, не само невидимо, както във виденията на нашето въображение, но като тела осезаеми и реални, чиято същина става несъзнателна, влизаща отново в нас по необясним начин. Ние видехме също, че тоя жизнен принцип може да бъде затворен в едно тяло и да остане неунищожим там, въпреки всички химически и физически средства, употребени да премахнат волята на магнетизатора и чувствителността на магнетизирания. Не е ли време да се запитаме, ако в това отношение, бидейки отделен и независим от нашето тяло, ако е неунищожим и съществуващ, например, даже в пепелта на една изгоряла книга, която го съдържа само в една минимална доза, дали този жизнен принцип няма да надживее и разлагането на нашето тяло? В отговор на тоя въпрос ние имаме, освен логиката, твърде поразителни опити на учените общества, които са се посветили на тия издирвания, проучили най-грижливо особено пет-шестстотин проявявания на умрели, контролирани от Society for Psychical Research.
към текста >>

34. Всемирна летопис, год. 3, брой 06 Всемирна летопис (1919 -1927г.) - Всемирна летопис (1919 -1927г.)

Двадесет години се изминаха от тогава, и аз продължавам да получавам от мнозина наблюдатели съобщения, които се считам длъжен да проверя колкото се може по-добре, тъй като, въпреки най-вярната памет и най-неоспоримата лоялност, спомените неизбежно се преобразяват и правят всичките свидетелства повече или по-малко подозрителни.
Например, умствената сила да се усещат непознати неща или, по-добре, да се предчувстват. Какво е предчувствието? Какво е естеството на тая душевна способност, която е често толкова сигурна? В този свой труд, почнат от дълго време, аз съм събрал, сравнил, разисквал, стотици наблюдения. Некои от четците ми могат да си спомнят, че, в течение на 1899-та година, аз предприех една аналитична анкета върху душевните способности и техните проявления, първите резултати от която публикувах в съчинението ми: Тайнственото и психичните проблеми. Двадесет години се изминаха от тогава, и аз продължавам да получавам от мнозина наблюдатели съобщения, които се считам длъжен да проверя колкото се може по-добре, тъй като, въпреки най-вярната памет и най-неоспоримата лоялност, спомените неизбежно се преобразяват и правят всичките свидетелства повече или по-малко подозрителни. Ние не бихме могли да се отнесем с твърде голяма строгост при възприемането на тия, често извънредно чудни, факти. А бихме изпаднали в друга крайност, ако бихме ги отхвърлили с недоверие. Истината е между двете крайности, и ние не трябва да забравяме, че истинското по някога може да не бъде правлоподобно. В току-що цитирането мое съчинение са съобщени случаи на предчувствия с определена причина: един гимназист, който се оплаквал от болки в момента, когато баща му умирал далеч от него; един студент по медицината, който срещнал един доктор, когото не бил видял от дълго време и за когото току що си помислил; една госпожа, обхваната от силно неразположение в момента, когато баща й умирал далеч от нея; един работник, който напуснал внезапно работата си, за да се завтече при жена си, която била премазана от една кола; един господин, който оставил приятелите си всред веселата игра, за да отиде у дома си, дето е намерил детето си болно от „лошо гърло“ и обиколено от четирима лекари и пр. Тия предчувствия са имали за причина предавания, ако не на мисли или некакви позиви, поне на психични вълни.
към текста >>

35. Всемирна летопис, год. 4, брой 04 Всемирна летопис (1919 -1927г.) - Всемирна летопис (1919 -1927г.)

“ Ние не можем да оформим една теория (или нека предположим, че не можем) върху това, как заминалите ни приятели могат да запазят спомените си, след като са напуснали мозъка си, как им е възможно да чуват без уши, да говорят без ларинкс, да пишат без мускули и т. н.
Без съмнение, чрез пряка опитност, а не чрез спекулиране с тоя въпрос. Ние, наистина, можем да работим сами за себе си в тясно уединение и неизвестност за съществуването на когото да е; ние можем и да си представим, че другите хора са просто образи или двойници на самите нас, но това усилие ще е изкуствено и в основата си — абсурдно. Така че, когато влезем в общение с приятели, които са изгубили своята материална форма, но които, въпреки това, все още ни откриват своите характеристики — своята памет, личност, привързаност — по които сме ги познавали тука, ние можем да аргументираме за самите нас против безверието си, ако изпитваме такова, но не можем да не признаем, че доказателството е силно. А ако има добро доказателство, защо да не го приемем? Предполагаемият въпрос, навярно, би бил: „щом ние не виждаме това, как е възможно то? “ Ние не можем да оформим една теория (или нека предположим, че не можем) върху това, как заминалите ни приятели могат да запазят спомените си, след като са напуснали мозъка си, как им е възможно да чуват без уши, да говорят без ларинкс, да пишат без мускули и т. н. Ако ние вземем такава насока на мислите си, ние ще трябва да противопоставим една теория — или не още теория — на фактите. А аз отговарям, че не можем да обясним дори как ние, хората, вършим тези неща тук на земята, и сега. Ние не можем да обясним същността на материалните и електрически трептения като звук и светлина. Нам е известна само физическата страна на нашите усещания. Как можем ние да сме уверени, че спомените се складират в мозъка, а не по някакъв друг начин?
към текста >>

Как можем ние да сме уверени, че спомените се складират в мозъка, а не по някакъв друг начин?
“ Ние не можем да оформим една теория (или нека предположим, че не можем) върху това, как заминалите ни приятели могат да запазят спомените си, след като са напуснали мозъка си, как им е възможно да чуват без уши, да говорят без ларинкс, да пишат без мускули и т. н. Ако ние вземем такава насока на мислите си, ние ще трябва да противопоставим една теория — или не още теория — на фактите. А аз отговарям, че не можем да обясним дори как ние, хората, вършим тези неща тук на земята, и сега. Ние не можем да обясним същността на материалните и електрически трептения като звук и светлина. Нам е известна само физическата страна на нашите усещания. Как можем ние да сме уверени, че спомените се складират в мозъка, а не по някакъв друг начин? Как можем ние да твърдим, че умът непременно е свързан с един орган, който е изграден от въглерод, водород, кислород, и мъничко, да кажем, фосфор и други химически прибавки, за допълване на неговия състав? Какъв вид съзнание може да се очаква от един сложен сбор от молекули? Как може ла мисли такъв инструмент? Как може едно пиано, или даже една електрически карана пианола (механично пиано), да композира музика? Без съмнение, тя може да възпроизвежда музика; тя може да предава духът на музиката в една стая, пълна с хора, но самата тя не може да компонира и най-простата мелодия.
към текста >>

36. Всемирна летопис, год. 4, брой 08 Всемирна летопис (1919 -1927г.) - Всемирна летопис (1919 -1927г.)

Дали спомените за изчезналите майски месеци блуждаят още върху мен?
Нека опитаме да живеем съгласно принципите на новото учение на любовта и братството: светлината на неговата разумност явно личи в живота на ония, които са го прегърнали, физическо здраве, морална чистота и сигурен духовен подем - тези са видимите признаци и неоспорими доказателства, че това учение е единствено спасително за индивида и за цялото общество. И то ще възтържествува въпреки всичко! X. Из „Градинарят“ Стихотворения в проза от Рабиндранат Тагор Кажи ми, възлюблени мой, вярно ли е всичко туй, вярно ли е? Дали когато в тия очи заискри светлина, тъмни, бурни облаци бушуват в гърдите ти? Вярно ли е, че моите устни са сладки, както пъпката, която се пуква при първата съзнателна любов? Дали спомените за изчезналите майски месеци блуждаят още върху мен? Дали земята, като арфа, трепти в песен от допирането на нозете ми до нея? Вярно ли е, че роса пада от очите на нощта, когато аз се явя, и утринната светлина се радва, когато обгръща моето тяло? Вярно ли е, че любовта ти е пропътувала през вековете и световете, за да ме стигне? И че когато ти ме намери най-после, твоят вековен копнеж намери пълно задоволство в кратката ми реч, в моите очи, в устните ми и в развиваната ми коса? Вярно ли е, най-сетне, че тайната на Безкрая е написана върху моето малко чело?
към текста >>

НАГОРЕ

0.53266000747681