Търсене в текстове за 'Схоластика'

Това е век, в който разгърналата се през второто хилядолетие интелигентност, намерила път през схоластиката и Западноевропейската реформация, достига своеобразна кулминация в естествените и социалните науки и заплашва да премине в мъртъв интелектуализъм, ако остане собственост единствено и само на човешката глава.

Западноевропейското съзнание и импулсите на Син закономерно довеждат до разглеждане на вярата редом със знанието и това е основният патос на Реформацията. Православният Изток с несъстоялата се култура на богомилите и продължаващите импулси на Отец консервативно поддържа състояние на очакване, в което трябва нещо да се случи. От друга страна, верен на амбивалентната си природа, православният човек не престава да поддържа (по-скоро като морален императив, отколкото като активност), че религиозното съзнание трябва да се проникне с наука, че Христос иска не само да действа, а иска също да бъде разбран, да бъде постигнат. Православната култура формира комплекс на непреживяна Реформация и това, струва ми се, е генералният дискурс, в който се случва епистоларният диалог между Петър Дънов и Пеню Киров. Има и още нещо, допълващо дискурса във втората половина на XIX век. Това е век, в който разгърналата се през второто хилядолетие интелигентност, намерила път през схоластиката и Западноевропейската реформация, достига своеобразна кулминация в естествените и социалните науки и заплашва да премине в мъртъв интелектуализъм, ако остане собственост единствено и само на човешката глава. От една страна, укрепналото Аз-съзнание вече чувства себе си като абсолютно свободен и съвършен носител на интелектуалността, но от друга страна, настойчиво усеща, че духовните праобрази на мислите му са погребани някъде в подсъзнанието. В някои определени състояния модерното Аз-съзнание се изправя пред проблема на своята микрокосмична свобода по твърде болезнен начин и в това отчуждение от макрокосмоса се поражда импулс за обратно присъединяване към него. Човек поставя проблема за резултатите на собствената си свободна воля така, че от човешки и земни да могат да станат космични, и подобно състояние на съзнанието се преживява като импулс на Архангел Михаил. Присъствието му се открива предимно тогава, когато чрез езика и думите човек се опитва да достигне до вътрешно преживяване на духа, когато мислите за духовното започват да се възприемат като нещо физическо в света. С други думи, Аз-съзнанието разбира, че неговите собствени мисли могат да принадлежат и на онази същност, която едновременно е и микрокосмична, и макрокосмична, т.е.
към текста >>

Учителя смята, че Църквата е разпиляла във вековете най-ценното си богатство – Христовата Любов и готовност за братско общение и саможертва, и го е заменила със суха схоластика, непонятна за обикновените християни ритуалност и ненужно догматизиране на живото Слово Божие.

Преди всичко правят впечатление теоретическите различия между двете учения. Те са концентрирани в проповядваните от Учителя основни закони на Космоса – за кармата и прераждането, във възгледите му относно върховната духовна институция, която ръководи еволюцията на Вселената – Великото Всемирно Братство и двата му клона: Бялото Братство (ложа) и Черната ложа, във формулираните от него най-важни принципи и задачи на Новата епоха, която изгрява за цялото човечество – епохата на шестата коренна (окултна) раса, и др. Не е за пренебрегване в този ред на мисли и становището на Учителя, по повод моментното състояние на Църквата като духовна и обществена организация, от гледна точка на първоначално заложените в нея от Спасителя Иисус Христос цели. Учителя е на мнение, че в настоящата си форма християнската Църква не е адекватна на изискванията на историческия момент и не е способна да изпълнява предназначението си на Божествен обединител, пастир и водител на всички вярващи в Христа. Тази извънредно сериозна присъда Учителя подкрепя с нужната аргументация, извлечена от непосредствената действителност и подкрепена с множество факти и логически заключения. Учителя смята, че Църквата е разпиляла във вековете най-ценното си богатство – Христовата Любов и готовност за братско общение и саможертва, и го е заменила със суха схоластика, непонятна за обикновените християни ритуалност и ненужно догматизиране на живото Слово Божие. Като се прибавят и многобройните слабости и недъзи на духовниците, които хвърлят мрачна сянка върху авторитета на цялата институция, общата картина буди оправдана тревога и довежда до горчиви изводи. От особена важност е да се подчертае, че Петър Дънов подлага на обоснована критика проявени недостатъци и недостойни дела на православното духовенство у нас, а не отрича Църквата като общност от вярващи в Христос (от гр.ез. „еклесия"), основана от Спасителя с Божествено, общочовешко предназначение. Отделен въпрос е, че според Учителя тази институция се е отдалечила твърде много от първичния заряд и цели. Върху основата на този анализ, правен от Учителя не систематично, а в отделни беседи и при конкретни случаи, възникват и кристализират и различията между църковната действителност и идейната схема на Учителя в практически аспект - с цялата неизбежна условност на подобно определение.
към текста >>