Търсене в текстове за 'Слой'

Българското население било най-малобройното и представляващо най-ниската прослойка - ратаи и слуги.

Но не след дълго през 1847 г. Господ го пратил в съвсем друга среда - в черноморския град Варна при неговия чичо, където започнал да работи като помощник-медникар. Идването в града било от огромно значение за неговото развитие. През 40-те и 50-те години на XIX в. град Варна представлявал разнородна смесица от различни култури и националности, смес от турски, гръцки, арменски, гагаузки и български елемент. Българското население било най-малобройното и представляващо най-ниската прослойка - ратаи и слуги. Обществото било силно повлияно от елинистичната култура и търсещият ум на един млад българин, при това завършил и гръцко училище, можел лесно да бъде спечелен от нея за дълъг период от време. Един допълнителен факт засилил тази възможност - младежът спечелил благоволението на новия гръцки митрополит в града - Порфирий. Все по-често Константин се появявал в митрополитския храм и успешно четял и пеел на клира. Бог, Който има план за всеки, го срещнал може би с най-важния човек в живота му - чорбаджията Атанас Георгиев от село Хадърджа /сега Николаевка/. Заможен, предприемчив и патриотично настроен, той веднага забелязал талантите на младия Константин.
към текста >>

Големият или главният мозък е разделен на две главни части, наречени дясно и ляво полушарие, отделени чрез една дълбока бразда, образувана от процесус фалциформис - един сърпообразен израстък, проточен от ципестия слой, който обвива вътрешното лице на черепа.

Обаче неговата повърхност е напрече- на с много закривени браздички, които се различават по размера на дълбочината си. Големият и малкият мозък, както и другите мозъчни части, са свързани с Варолиевия мост - една широка маса от влакна, размесени със сиво вещество, което лежи отдолу и помежду полушарията, и непосредствено над медула облонгата или продълговатия мозък, наречен столица на гръбначния стълб. От продълговатия мозък, като радиален център или изходна точка, мозъчните влакна или фибри излизат и започват да се разклоняват към всички части на главния мозък. Затова тази част на нервния организъм се счита изобщо като съобщителна среда между тялото и мозъка. Мозъчните полушария. Големият или главният мозък е разделен на две главни части, наречени дясно и ляво полушарие, отделени чрез една дълбока бразда, образувана от процесус фалциформис - един сърпообразен израстък, проточен от ципестия слой, който обвива вътрешното лице на черепа. Този проточен израстък се спуща надолу около две трети от дълбочината на мозъка и преминава през цялата му дължина. Полушарията на големия мозък са съединени централно чрез корпус калозум - един дебел и набит слой от прекръстосани влакна, които проникват във веществото на полушарията и ги свързват. Предната връзка на съчетанието, една малка и валчеста корда от бели влакна, ги свързва отпред; също и подирната връзка, подобна такава корда, ги свързва отподир. Сър Чарлз Бел казва: „Това, което забелязваме от едната страна на мозъка има съответстваща част и от другата, и пълно подобие и симетрия е спазена във всичките деления на мозъчните страни. И тъй, ако приемем доказателствата на анатомията, трябва да допуснем, че както нервите са двойни и органите на външните чувства двойни, така и мозъкът е двоен и всяко впечатление, съобщено на мозъка, се предава и на двете му страни, и всичките действия трябва да се извършват едновременно и от двете полушария." Сър Чарлз Бел поддържа, че има обща прилика между двете полушария, но не и точна симетрия.
към текста >>

Полушарията на големия мозък са съединени централно чрез корпус калозум - един дебел и набит слой от прекръстосани влакна, които проникват във веществото на полушарията и ги свързват.

От продълговатия мозък, като радиален център или изходна точка, мозъчните влакна или фибри излизат и започват да се разклоняват към всички части на главния мозък. Затова тази част на нервния организъм се счита изобщо като съобщителна среда между тялото и мозъка. Мозъчните полушария. Големият или главният мозък е разделен на две главни части, наречени дясно и ляво полушарие, отделени чрез една дълбока бразда, образувана от процесус фалциформис - един сърпообразен израстък, проточен от ципестия слой, който обвива вътрешното лице на черепа. Този проточен израстък се спуща надолу около две трети от дълбочината на мозъка и преминава през цялата му дължина. Полушарията на големия мозък са съединени централно чрез корпус калозум - един дебел и набит слой от прекръстосани влакна, които проникват във веществото на полушарията и ги свързват. Предната връзка на съчетанието, една малка и валчеста корда от бели влакна, ги свързва отпред; също и подирната връзка, подобна такава корда, ги свързва отподир. Сър Чарлз Бел казва: „Това, което забелязваме от едната страна на мозъка има съответстваща част и от другата, и пълно подобие и симетрия е спазена във всичките деления на мозъчните страни. И тъй, ако приемем доказателствата на анатомията, трябва да допуснем, че както нервите са двойни и органите на външните чувства двойни, така и мозъкът е двоен и всяко впечатление, съобщено на мозъка, се предава и на двете му страни, и всичките действия трябва да се извършват едновременно и от двете полушария." Сър Чарлз Бел поддържа, че има обща прилика между двете полушария, но не и точна симетрия. Професор Хенри Грей в своя завършен труд върху анатомията казва: „В детето при раждане, преди пробуждане на умствените му способности, гънките на мозъка представляват твърде просто нареждане - само няколко вглъбнатини и възвишения. Каквито различия тогава и да съществуват в мозъците на разните човеци, могат да се отдадат на тяхното развитие и степента на тяхното дарование.
към текста >>

Единствената помощ, която оказваше на природата, това беше минималният тънък слой от светъл „руж“, който слагаше на устните си[7].

Ръцете ѝ бяха винаги бели и чисти; маникюрът ѝ грижливо поддържан, но никога не си червеше ноктите – те имаха естествен седефен блясък. Под тънкото шевро на „скърпините“ ѝ [обувки тип „пантофки“] се очертаваше изящното ѝ ходило, което беше в пълна хармония с цялата ѝ фигура — нито малка, нито голяма. Дори в по-късна възраст неизбежното „кокалче“ не посмя да деформира тая хармония. Тя никога не ходеше боса и не си простираше краката напред, като седеше. Двете ѝ коленца биваха прибрани едно до друго. Единствената помощ, която оказваше на природата, това беше минималният тънък слой от светъл „руж“, който слагаше на устните си[7]. И ето, тази все още хубава, жизнена и умна жена е овладяна от множество неразрешими въпроси. Как да намери равновесие между напора на своите жизнени сили и патриархалното възпитание, което владее нейното поведение? Как да улучи точната мярка между жаждата за взаимност и аристократичната вглъбеност в духа? Как да остане вярна на себе си, когато това „себе си“ се променя неумолимо? Именно в този момент, малко преди средата на 20-те години, М.
към текста >>

Трудно е, защото ние всякога виждаме и наблюдаваме връхния слой на нечие битие, без да имаме всякога възможност да проникнем поне за миг в оная светиня на душата, където, в същност, протича истинското съществуване.

"Житно зърно" - година ХIV - 1940 г. Съдържание на 7-8 бр. ГЕОРГИ РАДЕВ Георг Нордман (псвдоним на Георги Томалевски) Колко е трудно да се обхване с погледа на един само човек необхватната многосложност на нечий човешки живот! Трудно е, защото ние всякога виждаме и наблюдаваме връхния слой на нечие битие, без да имаме всякога възможност да проникнем поне за миг в оная светиня на душата, където, в същност, протича истинското съществуване. Ще се помъча да изрисувам с твърде бегли и крайно бледи линии образа на един наш отминал брат, който образ ние сега трябва да повикаме наблизо и да му отдадем нашата размисъл, нашата непресъхваща обич, а може би и легналата в сърцата ни скръб по него, защото нека си призная, скръбта, която ни посещава дори и на една железопътна гара при заминаването на любим човек, не може да не посети сърцата ни сега, когато един от най-първите приятели и работници за светлината отмина в тайното, велико и безответно за нас царство на отвъдното съществуване. Спомням си ясно минутата, когато през 1921 год., в един прекрасен двор на град Търново, двор сияйнал от блясъка на бели премени и от възторга на едно множество, пълно с чиста жажда за светлина, аз стиснах наблизо до сенчестата чешма за първи път ръката на един строен, къдрокос младеж, чиято гъвкава походка и музикален почти говор ми направиха голямо, незабравимо впечатление. В тая минута не подозирах, колко сърдечна и братска ще бъде дружбата ми с него и колко време ще бъде той спътник в моя живот. Из ден в ден качествата на тоя рядък по интелигентност млад човек ме завладяваха и ми импонираха все по-силно и по-силно. В дълги проникновени разкази той ме посвещаваше в тайните на своята любима небесна наука – астрологията, с която аз винаги го свързвах.
към текста >>