Търсене в текстове за 'Патриот'

Заможен, предприемчив и патриотично настроен, той веднага забелязал талантите на младия Константин.

Българското население било най-малобройното и представляващо най-ниската прослойка - ратаи и слуги. Обществото било силно повлияно от елинистичната култура и търсещият ум на един млад българин, при това завършил и гръцко училище, можел лесно да бъде спечелен от нея за дълъг период от време. Един допълнителен факт засилил тази възможност - младежът спечелил благоволението на новия гръцки митрополит в града - Порфирий. Все по-често Константин се появявал в митрополитския храм и успешно четял и пеел на клира. Бог, Който има план за всеки, го срещнал може би с най-важния човек в живота му - чорбаджията Атанас Георгиев от село Хадърджа /сега Николаевка/. Заможен, предприемчив и патриотично настроен, той веднага забелязал талантите на младия Константин. Спечелил го за своята кауза - откриването на българско училище в селото. Направил му предложение, което младежът приел - срещу 500 гроша годишно и осигурена храна да бъде учител в село Хадърджа. Така през 1847 г. той станал първия български учител във Варненска област, в изцяло българско училище. По-късно заздравили отношенията и връзките си като се сродили, Константин се оженил за дъщеря му Добра Атанасова Георгиева.
към текста >>

Пламенният възрожденец обикалял храмовете в околността като истински пастир и патриот.

Михаил" била отслужена първата Литургия на славянски език лично от отец Константин Дъновски. По този начин всички българи били вече обособени в отделна община с църква и училище и имали своя явен и оформен лидер - отец Константин Дъновски. В този етап от живота му изпъкнали неговите безспорни организаторски качества. Лично той изготвил план за пропогандирането на идеите си сред сънародниците си в града и околността, като изпращал хора по селата и махалите, за да говорят за новата църква на българите и да ги канят да записват децата си в училището към нея. Неговите усилия били толкова енергични и последователни, че за кратко време не само българи, но и гагаузи започнали да посещават това българско средище. Пламенният възрожденец обикалял храмовете в околността като истински пастир и патриот. По всякакъв начин събуждал християнската съвест на сънародниците си и подклаждал националното им чувство. Освещавал храмове, кръщавал деца, венчавал и погребвал на славянски език, като навсякъде проповядвал, увещавал и назидавал. Тези му усилия предизикали омразата на гърците в града и лично новият владика Йоаким изискал неговото отстраняване от града в някой от светогорските манастири. За мощната и широкомащабна дейност на отец Дъновски свидетелства и подробното изложение на този архиейрей, в което той изрично подчертава, че от общо 90 села, които са му поверени, са останали само 10, а другите са преминали под управлението на Българската църква. Размяната на удари между българи и гърци продължила под пълно напрежение на силите, но вече нашите предци били много по-добре подготвени и организирани.
към текста >>

Дъновски и с други видни български патриоти.

След идването на руския вицеконсул Александър Рачински във Варна се чувства раздвижване на тягостната атмосфера. Освен турския гнет на българите много натежава и това, че нашата църква е под гръцка зависимост. Рачински идва в края на 1859 г. Като възторжен славянофил и българофил, той е запознат добре с борбите на българския народ. Още с пристигането си във Варна установява много близки отношения със свещеник К. Дъновски и с други видни български патриоти. С всички средства Рачински помага за въвеждането на свещенослужене на български език. След дълго настояване пред гръцкия митрополит Порфирий на К. Дъновски се позволява да служи на български в църквата „Св. Георги", първоначално само в събота. Отделянето на българите християни във Варна от фенерската Цариградска патриаршия допринася твърде много за повишаване на самочувствието им и способства за подемането с по-голяма сила на борбата за освобождение от османско иго.
към текста >>

Трябваше да се спомене мимоходом, че сред старите братя цареше голям патриотизъм, мнозина копнееха за присъединяването на Сан Стефанска България.

Учителят ежедневно говореше предвидените беседи, слушахме, а тетрадките се изпълваха все повече с мисли казани от Учителя на беседите. Общият братски живот протичаше, както и през другите съборни години. Някъде позабравяхме за подтискащото световно положение, че някъде на Запад вилнееше световна война. Наистина България бе вън от тази война, но се увеличаваше вероятността и за нейната намеса, Бяха тъй съблазнителни възможностите за достигане на националния идеал „Обединението на българското племе по целия Балкански полуостров". Трябваше да се спомене мимоходом, че сред старите братя цареше голям патриотизъм, мнозина копнееха за присъединяването на Сан Стефанска България. В същото време бяхме и големи родолюбци, войната не е средство препоръчвано от Духовния свят. Дали нямаше самите Велики сили върху отечествената ни дипломация да поправят и коригират влиянието на Берлинските договори, които осакатиха, прекроиха България на части и я оставиха под чужда окупация. Нашето спокойствие в тези дни не беше смутено. Но към петия ден противните сили надделяха и скръб не закъсня да залее всички ни. Съобщиха ни, че по нареждане на коменданта на Търново Учителят следва веднага да преустанови братския събор и ние да се разотидем по местожителствата си.
към текста >>

В никоя просветена и съзнателно патриотична страна младежта няма да слуша такъв чужденец, а решително ще го бойкотира.

Въобразете си например, че един французин или германец отива в Лондон, почва да издава английски вестник и в него осъжда английския строй, и обругава най-светите чувства и вярвания на този народ. Мислимо ли е такова нещо? Такъв чужденец или ще се накара да замлъкне, или ще изхвръкне като фишек из пределите на великата английска империя. Следователно, длъжност е на нашето правителство, на домът, на църквата и училището да запазят невинната българска младеж от влиянието на такива дейци. Нека и самата младеж се пази от такива гибелни влияния в интереса на милата си родина. В никоя просветена и съзнателно патриотична страна младежта няма да слуша такъв чужденец, а решително ще го бойкотира. Но г-н Маркъм бил внушил следната мисъл. Той по разни начини заявява, че обича българския народ и българската родина. И за да убеди всякого още повече в тази си любов, ето какво би било добре да направи. В България има доволно други, които да проповядват дарвинизъм, комунизъм и разни други вида изми с левичарски течения, а също и да ги учат на истинска наука. Понастоящем България най-много се нуждае от способни, искрени приятели, които да работят в нейна полза в странство, като посочат, колко онеправдана е тази България и колко голяма нужда има тя от справедливо третиране.
към текста >>

„Патриотите", които надават вик срещу „теософската напаст", могат само от едно да се плашат - че теософите са се простили с всеки вехтозаветен морал, и като общественици те са беззаветни идеалисти, които съвестно биха изпълнили всеки свой дълг, без оглед на личната си изгода.

Но нека се помни, че тези първи мъченици-християни са полагали още тогава основите на новата цивилизация, от плодовете на която ние се ползуваме и до днес. А те са били всъщност теософи; за това свидетелствува най-ясно стенната живопис в катакомбите. Явно е, че такова обвинение срещу Теософията не издържа никаква критика, както и твърдението, че теософите отричали националните идеали и държавни нужди; българските теософи опровергават тази незаслужена клевета с делата си. Така, самият председател на Теософското Общество в България, г. Софрони Ников, безстрашно се е сражавал на най-предните позиции, а днес някои тилови герои излизат без свян да говорят за него, че той бил против една законна отбрана на отечеството..."Ти трябва да вършиш обикновените си работи по-добре от другите, а не по-зле" се казва в книжката „При нозете на Учителя" - евангелие за теософите. „Патриотите", които надават вик срещу „теософската напаст", могат само от едно да се плашат - че теософите са се простили с всеки вехтозаветен морал, и като общественици те са беззаветни идеалисти, които съвестно биха изпълнили всеки свой дълг, без оглед на личната си изгода. Нека се изповядаме открито освобождението до днес, ние събаряме родната вяра, на която дължим всичко - режем клона, на който се крепим, защото вярата за „просветения" българин е недостоен предразсъдък. И ние изгонихме религията из училищата си, свещената религия, която осветява живота на човека и го издига до Бога, и отворихме широко врати за най-страшни чудовищни напасти - и за ума на днешното поколение един атентат в самия Божи храм бе напълно възможен и естествен... Един атентат срещу Човека и Бога, пъклен замисъл на черно человеконенавистничество, тъпо отрицание на самия закон на любовта, дръзко посегателство върху самия живот. Къде са блюстителите на народните завети? Или те заплитат тъмна интрига?
към текста >>

Илюстрирал е книги с патриотична тематика на поета Любомир Бобевски.

Могат да се открият и днес в стари семейни архиви. От 1911 г. семейството на художника се премества в София. Тук Франц Шламбора работи като художник на свободна практика. Изглежда се е вълнувал от борбите на българите за свобода, за което свидетелстват неговите творби от 1912 година – цикъл от отделни картини под общото заглавие „Българска велика слава”. Илюстрирал е книги с патриотична тематика на поета Любомир Бобевски. В една от книгите – „Под сянката на меча” от 1917 г., е поместен портрет на Л.Бобевски нарисуван от художника. На евреите-българи, загинали по време на войните (1912 -1918 г.), Шламбора посвещава възпоменателен цветен художествен албум с 400 образа, издаден в Прага през 1919 година. Възторжен отзив за този албум и за творчеството на художника е дал един негов съвременик с псевдоним „Юнак Яралия“ в обширна статия, поместена в Ямболския седмичен вестник „Тунджа“ от 10 април 1921 г. Той охарактеризира автора му „като българския посланик Франц Шламбора, дошъл от Чешко, оженил се за българка и заработил за България като за второ свое отечество,... идеалист, високочестен и безкористен труженик“. През 1921 и 1922 година Франц Шламбора става автор и на рисунките върху кориците на двете издания на „Песни на Всемирното Братство” ( София, 1921 – Фиг.9а; 1921-1922 – Фиг.9б).
към текста >>