Търсене в текстове за 'Обективност'

Това показва липса на обективност.

Е.А.: Във Франция когато отива той държи конферанс. И в началото е говорил много повече за Учителя. Описвал е живота на Изгрева, описвал е живота на езерата на хората от братството, говорил е за отделни лица, но е говорил само за онези които са имали добро отношение към него. Всички, които бяхме сдържани към него за тях дума не е обелвал. Сега това нито ме засяга, но не е обективен. Това показва липса на обективност. Понеже той никога не можа да дойде при нас, в нашия „Параход". Ние бяхме като че ли дето викат „Сме си плюли в устата". Имахме еднакво отношение към него и трите, затворени, сдържани. Михаил бе казал: „Христо-бояджията да отива при тях, аз да не мога да отида". Христо-бояджията беше бояджия, но той беше един брат, който беше така без претенции и можеше да дойде при нас.
към текста >>

Историкът, който в бъдеще ще преценява литературните факти от зрителния ъгъл на своята обективност, ще определи предно място на Мара Белчева сред представителите на художествената мисъл у нас.

СВЕТЛАТА ПЪТЕКА СЛЕД МАРА БЕЛЧЕВА В памет на Мара Белчева И Мара Белчева си отиде. Последната нишка, която свързваше две поколения, колкото близки по време, толкова и разнородни по дух, се скъса. Бройката писатели, която даде нейната зрелост и художествената багра на предвоенната ни литература, със смъртта на Мара Белчева слиза от сцената на културната ни общественост, за да заживее в съзнанието на бъдните поколения като най- интересен момент, който българският творчески дух е отбелязал по пътя на своето утвърждение. Историкът, който в бъдеще ще преценява литературните факти от зрителния ъгъл на своята обективност, ще определи предно място на Мара Белчева сред представителите на художествената мисъл у нас. Наред с нейното литературно дело, което крие в себе си утаяванията на един светъл творчески дух, той ще изтъкне и оная нравствена чистота на Мара Белчева, която я сроди с Пенчо Славейков, за да му стане отпосле опора и насърдчение в непосилната и неблагодарна борба на поета-философ за преодоляване на нашата сурова и първична културна общественост. Излишно е да се поставя въпросът какво би бил Пенчо Славейков без нравственото обаяние на Мара Белчева. Нима неговите писма не са най-ярко доказателство за огромното влияние, което тя е оказала както върху творчеството му, така и върху жизнения му път. Но наред с тая огромна грижа на Мара Белчева, която тя имаше към Пенчо Славейков, не по-малко внимание заслужават и нейните песни, отронени в моменти на съзерцание и размисъл. Желания, надежди, суета,
към текста >>

Именно то, всесправедливият съдник на човешките стойности, съгражда с безпогрешна обективност пантеона на безсмъртните.

официална медицина. Всички, дори и тези, които се срещаха с гостите за първи път, имаха усещането, че това общуване, сравнително кратко във времето, не започва от сега и няма да завърши след малко; че се е случило нещо съществено, сродяващо и облагородяващо душите, след което вече (с повече или по-малко) никой вече няма да е същият. Когато застана пред духовния облик на личност като Петър Димков (19.12.1886 - 04.10.1981), извисена като невидим монумент сред измеренията на историята и човешкото битие, застивам в почитателно мълчание и свеждам глава. Впечатляващи са мащабите на земната му изява, благословени са плодовете от десетилетното му раздаване на ближния - без отдих, без никаква мисъл за себе си, без страх от явните и скрити врагове. Хора като Петър Димков оставят след себе си диря от светлина и златен прах, която не би могла да бъде заличена дори от всемогъщата ръка на Времето. Напротив! Именно то, всесправедливият съдник на човешките стойности, съгражда с безпогрешна обективност пантеона на безсмъртните. Сред тях и не само измежду племето българско, но в пределите на планетата Земя-своето достойно място заема Петър Димков: лечителят, мислителят, хуманистът, офицерът, родолюбецът, човекът с голямо сърце, пионерът в областта на неизследваното, строителят на нова България, Посланикът на Божия Дух. Разгръщам с обяснимо вълнение страниците на книгата, излязла изпод перото на неговата дъщеря забележителната наша художничка г-жа Лили Димкова. Книга, която дъщерята е посветила на своя баща („Петър Димков - моят баща”). И откривам, че езикът на авторката е пъстър и колоритен като палитрата с бои, с които тя рисува своите картини, излъчващи светлина и откровения от далечни светове. В разказа й оживява атмосферата на миналото с цялата му непринудена прелест, с неподправения аромат на детството и младостта.
към текста >>